Джонатан Келерман
Самозащита (4)

4.

Бях чел за М. Беярд Лоуел, така както за Хемингуей, Джаксън Полак и Дилън Томас.

През ученическите ми години негови творби — в проза и стихове — се печатаха в учебниците. Не харесвах особено абстрактните му цапаници в ярки цветове, но знаех, че са изложени в редица известни музеи.

Публикувал в юношеските си години, рисувал като младеж, лошото дете на следвоенната епоха, по-късно станал един от литературните патриарси.

Но вече много време не бях чувал за него.

— Шокиран ли сте? — попита Луси с мрачно, но доволно изражение.

— Сега разбирам какво имахте предвид: как всичко се променя след неговото замесване. Но за мен би могъл да има значение единствено в качеството на ваш баща.

Луси се засмя:

— Неговата роля ли? Да се търкаля в сламата, в това се заключава тя, доктор Делауер. Великият миг на зачатието. Старият Бък е от типа мъже „люби, след това замини“. Напуснал майка ми, когато съм била едва на няколко седмици, и никога не се върнал при нея.

Приглади косите си и изопна гръб.

— Е, как така се появява в сънищата ми?

— Не е необичайно. Липсващият родител може да има силно присъствие в живота на останалите членове на семейството.

— Какво искате да кажете?

— Гняв, любопитство. Понякога се появяват компенсаторни фантазии.

— Свързани с него ли? Например да се появя на церемонията по връчване на наградата „Пулицър“^[1] под ръка с него? Не, не съм съгласна. Не е бил до нас достатъчно дълго, за да се ползва с подобна привилегия.

— Но когато той се намеси, нещата винаги се променят.

— Променят се заради това кой е той. Това е като да си дъщеря на президента. Или на Франк Синатра. Хората не ви възприемат самостоятелно, а винаги съзират родството ви с него. И обикновено са шокирани — като вас самия — как е възможно Великия да е оставил толкова обикновено потомство.

— Аз…

— Не, няма нищо — прекъсна ме тя с махване на ръка. — Харесва ми да съм обикновена: харесвам обикновената си работа, обикновената си кола, обикновения си апартамент, харесват ми сметките и данъчните удръжки, да мия чиниите и сама да изнасям боклука. За мен „обикновен“ е равнозначно на „райски“, доктор Делауер, защото докато растях, в живота ми нямаше нищо „рутинно“.

— Майка ви е починала скоро след раждането?

— Била съм едва на няколко месеца.

— Кой ви отгледа?

— Нейната по-голяма сестра — леля Кейт. Самата тя бе почти дете, току-що завършила колежа „Барнард“. Живееше в Гринич Вилидж. Не си спомням много от онова време, освен че непрекъснато водеше Елфи и мен по различни ресторанти. После се омъжи за Уолтър Лейзър — писателя, но тогава бе само репортер. Години по-късно Кейт се разведе с него и продължи следването си. Антропология — беше състудентка с Маргарет Мийд и се включи в няколко експедиции в Нова Гвинея. Това означаваше пансион за мен и Елфи, в който живяхме до завършване на средното си образование.

— Заедно ли?

— Не, него изпращаха в подготвителни училища, а мен — в девически.

— Сигурно е било тежко да бъдете разделени.

— Бяхме свикнали с постоянните премествания.

— Ами полубратът и полусестрата, които споменахте?

— Кен и Джо? Те живееха при майка си, в Сан Франциско. Както ви казах, не поддържахме контакт.

— Къде беше баща ви през всичките тези години?

— Беше зает със своята известност.

— Помагаше ли ви финансово?

— Да, естествено чековете винаги идваха навреме, но за него това не бе проблем: беше наследил цяло състояние от майка си. Сметките се покриваха от неговата банка, а джобните ми пари изпращаха в училището на разпореждане на директорката. Прекалено добре организирано за един артист, не мислите ли?

— Не идваше ли да ви види?

Поклати глава:

— Нито веднъж. Телефонираше два или три пъти в годината, на път за някаква конференция или изложба.

Тя отстрани нещо от клепачите си.

— Съобщаваха ми, че трябва да отида в административното крило на училището и секретарката, занемяла от страхопочитание, ми подаваше телефонната слушалка. Аз събирах кураж, казвах: „Ало“ — и от другия край на линията закънтяваше неговият гръмотевичен глас: „Здравей, момиче. Прясно еленово филе ли хапна на закуска? Вече по-добре ли тичаш?“. Остроумно, нали? Като в някоя от онези глупави ловни истории, разказвани между мъже. Следваше резюме на неговите ангажименти, след това: „Довиждане“. Не мисля, че съм казала повече от двадесет думи през всички онези години.

Обърна се към мен.

— Когато бях на четиринадесет, реших, че ми е дошло до гуша и накарах съквартирантката си да каже, че ме няма в спалното. След този случай престана да се обажда. С великите хора имаш шанс само веднъж.

Направи усилие да се усмихне, устните й отчаяно се опитваха да застанат в подходящото положение. Накрая успя да принуди ъгълчетата им да се извият нагоре.

— Не е чак толкова страшно, доктор Делауер. Мама е умряла, когато съм била толкова малка, че нямах възможност да почувствам разликата от нейната загуба. А той беше… Нищо. Както вече казах, животът на други хора е къде по-тежък.

— Този стремеж към обикновеност…

— Наистина харесвам своята обикновеност. Нито искрица талант у мен, а също и у Елфи. Вероятно затова нищо не го свързва с нас. Ние сме живо свидетелство, че е създал посредственост. Вероятно му се е искало всички ние да не съществуваме. Горката Джо задоволи това му желание.

— Как умря тя?

— Изкачи някакъв връх в Непал, но така и не слезе от него. Съпругите му също се съобразиха с желанието му. Три от четирите му жени са покойници.

— Майка ви вероятно е била много млада, когато е починала.

— На двадесет и една. Простудила се и починала от термичен шок.

— Значи е била на двадесет, когато се е оженила за него?

— Ненавършени. Той бил на четиридесет и шест. Била е второкурсничка в колежа „Барнард“. Срещнали се, тъй като тя отговаряла за привличането на оратори в колежа. Поканила го. Три месеца след това напуснала колежа, той я завел в Париж и там се оженили. Елфи е роден там.

— Кога се разведоха?

— Не са. След моето раждане той се върнал във Франция. Малко след това тя починала. Лекарите многократно му звънили, но той не пожелал да разговаря. Две седмици след погребението на адреса на леля Кей пристигнала пощенска картичка, съпроводена с чек.

— Кой ви разказа това?

— Елфи. Знае го от леля Кейт. След като завърши колежа, отиде да се срещне с нея в Нова Зеландия.

— Кен и Джо са по-големи от вас и от Елфи, нали?

— Да, майка им била втората му съпруга, мама — третата. Първата била Терез — известна френска поетеса.

Поклатих глава.

— Очевидно е била една от най-сензационните личности в Париж в годините след войната. Движела се заедно с Гертруд Стайн^[2] и нейното обкръжение. Напуснала го заради някакъв испански тореадор, но скоро след това загинала при автомобилна катастрофа. Следва Ема — майката на Кен и Джо. Била художничка, неособено известна. Починала преди петнадесет или шестнадесет години от рак на гърдата. Нея напуснал заради моята майка. Четвъртата била Джейн не знам коя си, помощник художествен директор в Музея за модерно изкуство в Ню Йорк. Причина за срещата им била колекцията негови картини, съхранявани във фондовете на музея, и той искал да ги включи в авторска изложба, за да напомни отново за художническите си изяви, които, както знаете, отдавна са история. Същото се отнася и до литературните му постижения. Както и да е, зарязва я година по-късно и оттогава не се е женил. Но няма да се изненадам, ако в живота му отново има някое младо миловидно създание.

Кръстоса крака и сключи длани около коляното си.

„Не спира да разказва подробности за живота на човек, който по собствените й думи не е играл никаква роля в нейния собствен.“

Сякаш прочете мисълта ми.

— Знам, знам, изглежда, че ме е интересувал достатъчно, за да узная тези неща, но ги знам от Елфи. Преди няколко години се бе заел да „потърси корените ни“. Сърце не ми даваше да му кажа, че те изобщо не ме интересуваха.

Сключи ръце на гърдите си.

— Така — разсъждавах на глас — поне знаем, че никога не сте били в дървената колиба. Поне не заедно с баща си.

— Наричайте го Бък, моля ви. Мистър Мачо, Великия или както искате, само не баща.

— Къде живяхте през лятото след завършване на колежа?

За миг се смути.

— Записах се като доброволка в Центъра за образователни програми в Бостън.

— Трудно ли беше?

— Не. Харесваше ми да преподавам. Беше в Роксбъри, клас хлапета от гетото, които бяха много отзивчиви. Напредъкът им, постигнат за едно лято, беше осезателен.

— Мислили ли сте да се отдадете на преподаване?

— Имах такива идеи, но след всички години, прекарани в училище — всъщност аз израснах в училище — просто не бях готова да прекарам останалата част от живота си в класна стая. Все пак може би щях да стана учителка, но тогава изникна възможността с деловодството и просто оставих събитията да ме водят.

Мислех за самотата, в която тя бе прекарала детството си. Майло бе споменал за тежки времена, закалили духа й. Може би нямаше нищо специфично, просто години натрупвана самота.

— Това е — рече тя. — Сега разбирате ли съня ми?

— Напротив.

Погледна ме и се засмя:

— По-добре никакъв отговор, отколкото погрешен. Правилно, много правилно. — Засмя се отново, но ръцете й бяха напрегнати и се движеха неспокойно, а ходилата й тактуваха по пода. — Предполагам, че съм малко изнервена.

— От какво?

— От неговото присъствие в съня ми. Това е… нежелано присъствие. Защо се появи точно сега?

— Може би вече сте готова да се справите с гнева, таен към него.

— Може би — неуверено повтори тя.

— Мислите, че моментът не е подходящ?

— Не зная. Наистина не мисля, че тая гняв към него. Не заслужава дори гнева ми.

В гласа й се прокрадна ярост.

— На каква възраст е момичето от съня?

— На деветнадесет или на двадесет, струва ми се.

— Възрастта, на която майка ви се е омъжила за него.

Зениците й се бяха разширили.

— Според вас сънувам насилването на майка ми от негова страна? Но мама е била руса, а това момиче е с тъмни коси.

— Сънищата невинаги са свързани с реалността.

Потъна в размисъл.

— Предполагам, че може би е това. Или символизира нещо друго — като младите момичета, след които постоянно тичаше. Но наистина не мисля, че съм сънувала сексуалните му партньорки. Съжалявам.

— За какво?

— Искам от вас интерпретации на съня, които след това оборвам.

— Няма проблем — отвърнах аз. — Става въпрос за вашия сън.

— Да… но ми се искаше да не бе мой. Някакво предположение кога ще се отърва от него?

— Не зная, Луси. Колкото повече знам за вас, толкова по-добри отговори ще съм в състояние да дам.

— Означава ли това, че ще е необходимо пак да разказвам за миналото си?

— Би било добре, но не е необходимо, ако ви е неприятно да го правите.

— Налага ли се да говоря за него?

— Не преди да сте готова за това.

— Ами ако никога не съм готова?

— Решението зависи от вас.

— Но вие смятате, че би било полезно.

— Той е част от съня ви, Луси.

Понечи да изпука един от пръстите си, но се спря.

— Нещата започват да стават сериозни — рече тя. — Може би все пак трябва да позвъня на онези психарчета от телевизията.