Джонатан Келерман
Самозащита (32)

32.

Умората в гласа на Майло достигаше до мен в слушалката.

— Специален екип за бързо реагиране ли? — попитах аз.

— Който не е направил нищо. Съдебният лекар не ни даде нищо по случая на Николет Вердуго. Маниакалността на убиеца подражател е натрапчива.

— Ами изпражненията по трупа?

— Изпражненията — отвърна той — произхождат от представител на кучешкия вид. Още една очарователна подробност, за която не информираме медиите.

— Някоя от Вдовиците има ли куче?

— Имат кучета за цял впряг, но се опитай само да вземеш фекалии за анализ. Сврели са се в някакво порутено ранчо близо до Пакоима, което е собственост на един от адвокатите от екипа на Швант, обжалващ присъдата. Обезпаразитени помияри и котки, дори коне зад ограда, по която тече нисковолтов ток.

— Нещо като комуна? Поне фактът, че всички са заедно, би трябвало да улесни наблюдението им.

— Не е точно така. Няма достатъчно места за прикритие. Прекалено много обезлесена площ. Момичетата излизат през парадния вход по бикини и демонстративно разхождат задниците си. Разследването не е напреднало и с милиметър. Как е Луси?

— Не съм я виждал днес, щяха да се разходят извън града с колата на Кен. И други са предприели авторазходка миналата нощ. — Предадох разказа на тийнейджърите за това как Дорис бе заминала с Том Шей. — Казаха също, че обичала хазарта. Предполагам, че дори да й е платено да мълчи, това обяснява защо Шей живеят добре, за разлика от нея.

— Ти каза, че тя не харесва много двамата Шей. И изведнъж Том я чака с колата си пред дома й?

— Ако си е взела кратък отпуск, защото моите въпроси са размътили водите, Том и Гуен може би също са нащрек. Може да са й помогнали да изчезне, защото това е и в техен интерес.

— А може би ефектът от въпросите ти е бил подсилен след разговора ни с Мо Барнард. Живее на хълма над ресторанта. Ако е наминала да вечеря там и е споменала, че работата по случая „Карен Бест“ се подновява… Питам се дали и двамата Шей ще си плюят на петите.

— Веднъж вече са напускали града. Макар че сега са се интегрирали в селището. Възможно е да гледат на Дорис като на неуправляем експлозив и се надяват, че след нейното заминаване ще успеят да овладеят ситуацията. Всички нейни близки живеят другаде: двама сина в армията, и двамата старши сержанти — един в Германия, друг — близо до Сиатъл. Не знам дали по фамилия са Райнголд. Може да е при някой от двамата или някъде в Невада, хазартния рай. Спомена пред мен, че Невада й харесва, мислела да се премести да живее там.

— Преждевременно пенсиониране, а? Добре, при първа възможност ще я проверя. Дотук нищо ново за Трафикънт. Не мога да проверя всички затвори, но до този момент не е регистриран в никой от големите.

— Днес научих малко повече за него. Успях да открия един от „Приятелите на «Убежище»“, скулптор на име Кристофър Грейдън-Джоунс. Понастоящем е важна клечка в застрахователна компания в Санта Моника. Пихме заедно. Спомня си Трафикънт като простак, размахващ ловджийски нож, и любимец на Лоуел. Трафикънт и Лоуел често се напивали заедно и се разхождали в гората. А третият мъж от съня може да е Дентън Мелърс. Единственият критик, написал положителна рецензия за последната книга на Лоуел. Имал е мустаци, които обаче не отговарят на описанието от Луси. Лоуел е бил негов кумир. Мелърс и Трафикънт били тандем в „Убежище“. Залагам парите си, че той е Косматата устна, а Трафикънт е мъжът, останал с гръб към Луси. Грейдън-Джоунс каза още нещо, което подкрепя хипотезата: Лоуел сякаш се съизмервал с Трафикънт. Отношенията им не се различавали от традиционните между учител и ученик. При последния сеанс с Луси тя описа как третият мъж говори грубо на Лоуел. Заповядвал му да търколи момичето в гроба. От наученото днес допускам, че Трафикънт е можел да си го позволи, защото е знаел, че ще му се размине. Какво мислиш по въпроса?

— Мисля — започна Майло, — че си попаднал на следа. Приближаваш се към примката. Но при толкова много покойници и заминали хора съществува възможност да не стигнеш до нея. Но кой съм аз, че да критикувам? Прекарах днешния ден в молитви кучешките лайна да ми донесат просветление.

 

 

Дентън Мелърс бе дипломант на Колумбийския университет, но беше прекалено късно, за да звъня там. Залагайки на шанса да се е върнал в Ню Йорк, опитах да получа някакви сведения за него от информационните бюра на общините в Ню Йорк и Ню Джърси, но ударих на камък. Тогава се запитах дали не бе живял в Ел Ей и не бе работил като репортер за някой от местните вестници или списания, или пък във филмово студио. Обаждане от моята служба прекъсна догадките ми.

— Спешно позвъняване от мистър Кен Лоуел, докторе. Нямаше възможност да изчака да ви свържа, звучеше много притеснен. Ето номера, който остави.

Сърцето ми биеше учестено, докато записвах телефонния номер на централа 818 и след това го набрах.

„Може би нов опит за самоубийство. Или по-лошо.“

Луси се бе оказала по-уязвима, отколкото предполагах, хипнозата бе непростима грешка, беше отслабила защитните й сили.

— Участък „Ван Найс“.

Полицията. Много по-лошо.

— Доктор Делауер на телефона. Обаждам се по настояване на Кен Лоуел.

— Кой е той?

— Вероятно брат на жертвата.

— Вероятно?

— Вижте, аз съм лекар. Обаждам се, тъй като са ме търсили по спешност и са оставили този номер.

— Как беше името на лицето?

— Лоуел.

След четири мъчително дълги минути гласът на Кен достигна до мен:

— Слава богу, че са ви открили! Имаме неприятности.

— С Луси ли?

— Не, не, става въпрос за Елфи. Намерихме го — Луси и аз. Беше ужасяващо. Всъщност тя не го видя, затворих вратата, преди да е надзърнала, но…

— Какво се е случило, Кен?

— Казват, че е свръхдоза. Вероятно се е снабдил с някакъв много силен наркотик. Той… иглата продължаваше да стърчи от ръката му. — Чух как се задави. — Извинете.

— Не се притеснявайте.

— Беше целият… но сам можете да видите проклетата игла. — Замълча, но чух как сподавя хълцанията си. — Вече дори не приличаше на ръка — преглъщайки, каза той. — Но и сам можете да видите проклетата игла.