Джонатан Келерман
Самозащита (30)

30.

След като си тръгна, аз седнах и се отдадох на размисъл за внезапния обрат в желанията й.

Смелост, която се бореше с инстинкта за самозащита.

Може би смелостта бе нейната самозащита.

Без значение, не можех да я оставя да се срещне с него. Щях да я държа настрани и така да се опита да открие онова, което можеше, благодарение на собствената си памет.

Замислих се над това, което си бе спомнила днес.

Косматата устна. Може би друг човек, не Тери Трафикънт.

Третият мъж през цялото време бил с гръб към нея.

„Там вътре, по дяволите, Бък!“

Трафикънт ли е бил? Да ръмжи така срещу своя покровител? От малкото, което бях видял от Лоуел, не допусках, че той би търпял подобно отношение. Но може би отношенията му с Трафикънт са били много по-сложни от връзката между наставник и протеже.

Още размишлявах върху това, когато позвъни Кен Лоуел.

— Загрижен съм за Луси, докторе. Разказа ми за съня, който често я спохожда. Сега разбирам защо се събужда нощем.

— Напоследък не спи ли добре?

— Тя мисли, че спи добре, защото когато ме пита, й казвам, че е така. Но всяка нощ става поне два-три пъти и се разхожда из къщата. Обикновено отива до стълбищната площадка, за миг втренчва поглед в стената или в друг предмет, после се връща в стаята си. Но снощи беше малко страшничко. Намерих я на върха на стълбището, тъкмо се канеше да слиза. Опитах се да я събудя, но не можах. Позволи ми да я отведа обратно в стаята, но сякаш водех кукла, не жив човек. Не споменах нищо пред нея, защото не исках да я разстройвам. Освен това, бих искал да знам дали, според вас, в съня й има нещо реално. Искам да кажа, че той наистина не бе добър баща, но да е убиец?

— Какво си спомняте от онази нощ?

— Нищо, наистина. Имаше празненство — беше шумно и необуздано. Двамата с Джо бяхме заврени в онова бунгало, беше ни забранено да се показваме навън. Спомням си, че поглеждах през пердетата и виждах хора, които се смееха, крещяха възбудено и танцуваха. Някои си бяха боядисали лицата. Няколко рокгрупи оглушително опъваха струни, така че разговорите не се чуваха.

— Звучи като хипарско сборище — „Ела и се люби“.

— Да, предполагам, че именно това е било.

— Значи не сте видели нищо, което да има общо със съня на Луси?

— Като трима мъже, които носят млада жена ли? Не. Само двойки, които изчезваха в храсталаците. Спомням си, че Джо ме попита: „Познай какво правят?“. Тя беше на единадесет и се интересуваше живо от тази страна на живота.

— Можете ли да си спомните нещо за детегледачката на Луси и Елфи?

— Опитвам се от известно време. Всъщност може да не е била детегледачка. Защото, доколкото си спомням, беше облечена в униформата, която носеха сервитьорите и сервитьорките — цялата в бяло. Затова е възможно да е била една от сервитьорките. Ако трябва да съм искрен, сам не се доверявам на паметта си за онова време. Но ако нещо действително се е случило… Мога ли да помогна с нещо на Луси, що се отнася до ходенето насън?

— Просто обезопасете, доколкото е възможно, спалнята й. Отстранете острите предмети, заключете прозорците. Ако тя не възразява, накарайте я да заключва вратата на стаята, преди да си легне.

— Добре — колебливо рече той.

— Това проблем ли ще е?

— Не, всъщност не. Просто мисълта, че ще е заключена. Имам лека форма на клаустрофобия. Вероятно защото ни държаха заключени през онова лято — вкараха ни в бунгалото и заключиха вратата отвън. Сякаш се намирахме в клетка. Ненавиждахме ги заради това.

 

 

Робин се върна в шест, целуна ме и отиде под душа. Аз седнах на пода, хвърлих топката на Спайк и двамата се отдадохме на ловните му фантазии, докато звънът на телефона не ме накара да се изправя.

— Съжалявам, че ви безпокоя отново, доктор Делауер, но има ли нещо ново? — попита гласът на Шеръл Бест.

— Засега нищо конкретно, преподобни. Съжалявам.

— Нищо конкретно? Това означава ли, че все пак сте научили нещо?

— Много бих искал да ви кажа, че имаме действителен напредък, но…

— Моля ви, възможно ли е да се срещна с вашия пациент? Може би заедно ще измислим нещо. Не искам да създавам проблеми, но това може да помогне на пациента ви.

— Дайте ми време да обмисля предложението ви, преподобни.

— Благодаря ви, докторе. И Бог да бъде с вас!

 

 

Двамата с Робин изведохме Спайк за обяд с пилешко и разходка с кола. Той се настани в краката й и с решително изражение върху сплесканото си лице се взря през прозореца.

Робин се разсмя:

— Той ме пази, Алекс. Виж колко на сериозно се взема. Благодаря ти, Спайки, с теб се чувствам в пълна безопасност.

Постави длан на коляното ми.

— С теб също се чувствам в безопасност.

— Да, но той заема по-малко пространство и не излиза при спешни повиквания.

Вечерното небе бе станало лилаво. Шофирах в северна посока и — също както миналата седмица — се озовах близо до Вентура. Този път не беше просто случайност. Обаждането на Бест бе извикало у мен мисли за Дорис Райнголд и семейство Шей. За изкривяванията в техния живот. Излязох от магистралата и влязох в землището на града. Робин ме погледна, но не каза нищо.

Карах бавно по безлюдните, притихнали улици. Първото отворено нещо бе една газова станция. Отбих, спрях до колонката, заредих газ, измих стъклата, после извинително се обърнах към Робин:

— Само секунда.

Отидох до телефонния автомат. Указателят беше завързан с верижка, но половината страници липсваха. Тези на „Р“ си бяха на мястото, а срещу името Райнголд, Д., беше цитиран адрес на Паломар авеню.

Касиерът ми обясни, че се намира на десет преки надолу по пътя.

Когато се качих в колата, Робин ме попита:

— Вкъщи ли?

— Моля те, изтърпи още малко. Искам да проверя нещо.

— С пациент ли е свързано?

— Косвено — да.

— Ще се отбиеш при някого, така ли?

— Не. Просто искам да видя как живее. Няма да отнеме много време.

— Добре — каза тя, като се протегна.

— Да, да, знам, че е много забавно човек да излиза с мен.

— Няма нищо. Ако не се държиш прилично, той може да ме закара у дома.

 

 

На адреса имаше едноетажна постройка тип „бунгало“, с малък двор, разположена на улица без дървета. По три такива постройки бяха наредени от всяка страна на V-образната улица. Лампи осветяваха окосените площи пред тях. Част от уличното осветление не работеше.

Шест-седем момчета в колежанска възраст седяха в сгъваеми столове, изнесени на моравата, и пиеха бира. В краката им лежаха пакети от чипс и снакс. Имаха дълги коси и въпреки че вечерта бе хладна, бяха голи до кръста. Когато приближих, двама от тях измърмориха: „Добър вечер“, а друг ми показа среден пръст. Останалите изобщо не помръднаха.

Отидох при онзи със средния пръст. Косата му бе черна и стигаше до плещите му. Скулите изпъкваха над хлътналите бузи, обрамчени от къдрави латиноамерикански бакенбарди.

— Хей, човече — изломоти той. — От полицията ли?

Поклатих отрицателно глава.

— Защото след онзи път сме много тихи. — Отметна кичурите от лицето си и се вторачи в мен. — Вие от управата ли сте?

— Не. Просто търся ед…

— Платихме си наема, човече. В брой, на мисис Патрило. Ако тя не ви го е дала, вината не е в нас.

— Дорис Райнголд — казах аз. — Знаете ли кое е нейното бунгало?

Нужно му бе време да осмисли въпроса.

— Номер пет. Но нея я няма.

— Знаете ли къде е?

Почеса се по главата.

— Опакова малко багаж и духна.

— Кога стана това?

Свиване на вежди. Ново почесване по главата.

— Вчера, по-точно снощи.

— По кое време?

— Хмм… Прибирах се към дома, когато тя тръгна. Беше тъмно. Попитах я дали не иска да й помогна да пренесе багажа, но тя изобщо не ме чу. — Оригна се и усетих миризмата на колбас с чеснов лук. Шумно отпи голяма глътка, после попита: — Защо я търсиш, човече?

— Неин познат съм.

Усмихна се.

— Е, тя е добре… В действителност тя е стара кримка. — Част от другите се разсмяха.

Тийнейджър с телосложение на моряк каза:

— Криво ти е, защото тя те разкара, Кайл.

Онзи със средния пръст извърна рязко глава и го изгледа втренчено. Другото момче продължи:

— Приеми истината, Кайл.

— Майната ти! — Кайл обърна лице към мен. — Играе нечестно, дъртата кучка.

— На какво?

— На всичко. Покер, зарове. Ти на какво игра с нея?

— Шах.

— Сериозно? Е, неприятно ми е да ти го кажа, но тя май си е намерила нов приятел.

— Сериозно?

— Да-а, духна с някакво конте.

— Подай насам чипса — рече едно от момчетата.

Кайл се наведе и дълго време търси пипнешком в тревата под съпровода на недоволни дюдюкания, преди накрая да вдигне голям пакет с чипс и свински пръжки. Нави горния край на пакета и го хвърли зад главата си. Някой го улови. Друг изруга:

— Мамка му! Внимавай, задник такъв.

— Спомняш ли си как изглеждаше онзи мъж? — попитах аз.

— Не, но имаше страхотен автомобил — от онези, които сякаш казват: „Погледни ме, ще ти взема ума“. — Към приятелите си: — Спомняте ли си лимузината? С шибания спойлер отзад?

Момче с кръгло лице и много дълга рядка руса коса попита:

— Нямаше ли сутиен?

— Да — отвърна някой. — За да крие циците си.

Избухна смях.

Хвърлих поглед към пътя. „Севил“-ът беше паркиран зад четири други коли, оставени в същата пресечка под светеща улична лампа. Шофьорското стъкло бе свалено и бях сигурен, че видях квадратната глава на Спайк да се подава през него.

— Тъмносиво БМВ ли беше? — попитах аз. — С хромирани тасове на колелата.

— Да — отвърна Кайл. Превключи въображаем лост за смяна на предавките. — Ще си взема такова.

— Глупости — отряза го друго момче. — Първо трябва да си вземеш отново шофьорската книжка. После да се научиш да играеш карти, а не да ги хвърляш като смотаняк.

— Ще си я взема, да ти го начукам! — рече Кайл. Внезапно събра напред раменете и изтегли ръка назад, сякаш се готвеше за биене на тъчдаун. Сви рязко пръсти в юмрук и захвърли кутията от бира. Тя прелетя край мен и падна на пътя, търкаляйки се с дрънчене, като се размина на косъм от една спряна кола.

— Хей, човече! — извика някой. — Охлади страстите.

— Майната ти! — Кайл се изправи. Ръцете му бяха присвити в юмруци. Той подскачаше върху босите си ходила. Единственото му облекло бяха плувките. Плетеници от татуировки покриваха ръцете му. Отново изруга: — Майната ти!

Никой не отговори. Хъркащото момче се събуди.

Кайл се обърна бавно към мен.

— Какво искаш ти? — попита той с нов глас.

Показах му среден пръст и си тръгнах.

Когато се върнах при колата, Робин попита:

— Там всичко наред ли беше?

— Напълно — отвърнах аз. — О, славна младост!