Джонатан Келерман
Самозащита (28)

28.

Лицето му се озова на около половин метър по-ниско от очакваната от мен височина. Седеше на инвалиден стол, бутан от Нова.

Известното лице — продълговато, с масивна долна челюст, с голям топчест нос и хлътнали тъмни очи под рошави вежди, сега побелели. Имаше прошарени дълги коси, прихванати с ластична лента. Кожата му, набръчкана и осеяна с петна, следствие от чернодробни проблеми, бе груба като таванските греди.

Погледът ми се плъзна по тялото му. Изхабено, с изтънели крайници, сведено само до костна структура и кожа от кръста надолу.

Носеше бяла риза с дълги ръкави и черни панталони. Бяха вълнени, протрити около коленете. Ходилата му бяха приковани в домашни чехли от евтин плат. Имаше огромни бели длани — като лапи на хищник, които висяха от ставите на слабите китки подобно на вехнещи цветя.

Когато Нова го приближи към мен, очите му проблеснаха иронично. Инвалидният стол бе от остарелите модели с ръчно управление, а колелата му скубеха килима, докато се придвижваха със скърцане по него. Спря и нагласи инвалидната количка точно срещу мен.

— Имате ли нужда от нещо?

Той не отговори и тя излезе.

Продължаваше да ме гледа сърдито.

Постарах се лицето ми да запази безизразното си изражение.

— Добре опакован за пазара морков, а? Ако бях обратен, щях да те изчукам.

— Което предполага доста неща.

Отметна назад глава и избухна в смях. Увисналата плът около бузите му се разтресе. Повечето от зъбите си бяха на мястото, но пожълтели и загубили блясъка си.

— Щеше да ми пуснеш — каза той. — Без колебание. Ти си чекиджия. Затова си тук.

Не казах нищо. Въпреки че беше инвалид и въпреки размерите на помещението, започнах да се чувствам притиснат.

— Какво има в чашата? — попита той.

— Тоник.

Направи гримаса на отвращение, после каза:

— Зарежи тоника и внимавай. Аз съм болен човек и нямам време за разни делови увертюри.

Оставих чашата на една от масите.

— Добре, малки кавале, кажи кой, по дяволите, си ти и какво ти дава право да лекуваш дъщеря ми.

Отговорих в резюме на двата въпроса.

— Много впечатляващо. След като си толкова умен, защо не стана истински доктор? Да разравяш мозъчната кора и да стигаш до корените на проблема.

— А вие защо не станахте лекар?

Наведе се напред, смръщи лице и заруга гръмогласно. Успя да измести количката леко вляво, като се надигна, здраво държейки се за страничните облегалки.

— Уилям Карлос Уилямс е бил лекар и се е опитал да бъде поет. Съмърсет Моъм бил лекар и се е опитал да стане писател. И двамата са се провалили, претенциозни шибаняци. Прийомът „смесвай и подреди“ дава резултат единствено при дамската мода.

Кимнах.

Ококори се срещу мен, после се усмихна.

— Продължавай, бъди снизходителен към мен, малък чукач. Мога да сдъвча всичко, което ми поднесеш, да го смеля за собствена изгода и да го изсера върху теб.

Облиза устните си и направи опит да се изплюе.

— Интересувам се — продължи той — от определени аспекти на медицината. От кабала, а не от висша математика… Един глупак, когото познавах от колежа, стана хирург. Срещнах го години по-късно на сборище на чекиджии и празноглавецът изглеждаше по-щастлив от всякога. Заради професията си — нямаше друга причина за задоволството му. Накарах го да разкаже за нея и колкото по-кървави ставаха описанията, толкова по-екзалтиран беше той — ако думите бяха кръв, щях да съм подгизнал. И знаеш ли от какво квадратната му мутра грейваше най-лъчезарно? От описанието на най-противните подробности в хирургията, докато си хапваше коктейл от раци. От отварянето на костите, изопването на вените, от лебедовото движение на скалпела, потъващ в топлата воняща пихтия на победена от раковите разсейки телесна кухина.

Вдигна ръце на височината на диафрагмата и обърна длани нагоре.

— Каза, че най-забавно било да държиш в ръцете си живи органи, да чувстваш как пулсират, да вдишваш техните изпарения. Беше заспал идиот, но имаше властта да чупи китки, да изважда далаци и черни дробове, както и миризливите карантии от корема на някой нещастник.

Отпусна ръце. Дишаше тежко.

— Ето с какво ме интригува медицината. Интересни биха били последиците от въздействието на ядрената бомба върху определени индивиди, но никога не бих си губил времето с изучаването на физика. Ман Рей веднъж бе казал, че съвършеното изкуство би убило наблюдателя още при първото съприкосновение. Адски близо до универсалната истина. Не е зле като за фотограф, при това чифут. Делауер… Не е еврейско име, нали?

— Не. Не е и италианско, нито негърско, нито латиноамериканско.

Устните му помръднаха като при несъзнателен тик и отново се засмя, но този път сякаш го направи по задължение.

— Я виж какво си имаме тук — остроумник, поне наполовина. Шибано полуумно юпи — в такива като вас е бъдещето, нали? Костюми от конвейера за джентълменска мода, които претендират за оригиналност. Политически правилен кариеризъм, маскиран като правен дълг — „Биймър“ ли караш? Или „Бейби Бенц“? Без значение, Хитлер би се гордял, въпреки че не допускам да си изучавал история. Знаеш ли кой е бил Хитлер? Даваш ли си сметка, че той не е карал „Буик“? Че Айхман е работел за „Мерцедес-Бенц“, докато се укривал в Аржентина. Знаеш ли кой, по дяволите, е бил Айхман?

Спомних си бялото комби отвън и казах:

— Аз карам американски автомобил.

— Какъв патриотизъм! От татко ли я наследи?

Не отговорих, но се замислих за баща си, който така и не можа да спести за нова кола.

— Татко е мъртъв, така ли? Той също ли беше перспективен лекар?

— Машинист.

— Работи и умри: първо е работил, после умрял. Тц-тц. Значи си герой на работническата класа, продукт на образованието в държавните училища. Първият от семейството, посещавал колеж и така нататък, несъмнено спечелил стипендията за специализация „Киуанис“. Мамчето се пука от гордост в своя кухненски затвор. Тя също ли не е сред живите?

Изправих се и тръгнах към вратата.

— О-о — измуча след мен той. — О, аз го обидих. Не са минали и пет минути, а той вече тича да повръща в храстите, крепостта на всяка еднодневка.

Полуизвърнах глава към него и се усмихнах.

— Не, изобщо не е това, просто стана отегчително. Във вашето състояние би трябвало отдавна да сте осъзнали, че животът е твърде кратък, за да се губи време в любезничене.

Върху лицето му — като на забавен кадър — се изписа гняв.

— Да ти го начукам, на теб и на майка ти, чистачката, върху кухненския плот „Формика“! Тръгни си сега и ще се наложи да изядеш лайната ми в супа, преди да ти разкрия своите прозрения.

— А дали изобщо имате какво да предложите? — попитах аз, без да се обръщам назад.

— Знам защо момичето е посегнало на живота си.

Чух скърцане и се обърнах. Лоуел много бавно придвижваше сам инвалидната количка. Спря я и я завъртя, увенчавайки с успех желанието си да ми обърне гръб. Косата му висеше на мазни кичури. Или Нова не беше старателна болногледачка, или той не й позволяваше да се погрижи за външността му.

— Приготви ми напитка, скаутче, и може би ще споделя мъдростта си с теб. Да не е от едномалцовата бълвоч, по която вие, юпитата, си падате — за мен смесено. Всичко в живота е смесено, нищо няма стойност само по себе си. — Завъртя стола и сега отново бе с лице към мен. За миг ми се стори, че е облекчен, че съм останал. — Какво е червено и жълто, червено и жълто, червено и жълто?

— Какво?

— Японец в сапунена пещ — ха-ха-ха! — и не прави такава възмутена физиономия, костюмиран страхливецо. Сражавах се в единствената война, която си струваше, и видях на какво са способни маймуноподобните с тънки членове. Знаеш ли, че избелваха кожния слой от лицата на взетите в плен съюзнически войници? Мариноваха човешки сърца и бъбреци в сос терияки, за да ги използват за барбекю — това знаеш ли го? Ето какъв беше асортиментът, предлаган в любимите ви суши барове. Труман изсуши на слънце татуираните задници на капуцините, единственото свястно дело, извършено от този късоглед сводник. Не стой там и не преглъщай като девствен моряк пред подмокрено маце, а ми приготви добро, изискано питие, преди да си ми втръснал отвъд границата, до която се прощава.

Отидох до бара и намерих бутилка „Чивас“, почти празна. Докато наливах, той попита:

— Знаеш ли да четеш?

Нямах намерение да отговарям на въпроса. Но той и не очакваше отговор.

— Чел ли си нещо мое?

Изброих няколко заглавия.

— Трябваше ли да пишеш есета върху тях в края на семестъра?

— Няколко пъти.

— Какви оценки получи?

— Записвах следващия семестър.

— Майната ти, значи нищо не си разбрал.

Занесох му питието. Пресуши го на един дъх и протегна напред чашата. Напълних я отново. Втората му отне повече време — взря се в кехлибарената течност, отпи малка глътка, повдигна крак и със задоволство изпусна газове. Мислех за написаното от него за героизма и едва сега проумях понятието „художествена измислица“.

Хвърли чашата назад. Замахът му беше слаб и полусферичната чаша падна близо до колелото на инвалидния стол и се претърколи по килима.

— Момичето се е опитало да тегли черта на всичко, защото се е почувствала празна. Нямала страст, нямала болка, нямала причина да продължи да живее. Затова всичките ти усилия ще останат без резултат. Със същия успех можеш да психоанализираш попова лъжичка, за да предотвратиш превръщането й в жаба. Аз, от друга страна, се радвам на свръхтовар от чувства. Които просто преливат от мен, както сам се убеди. — Издаде мляскащ звук. — Единственото, което може да я спаси, е да ме опознае.

Опитах се да потисна желанието си да се изсмея или да изкрещя.

— Предлагате процесът на опознаване да бъде нейната терапия.

— Не терапия, тесногръд глупако. Терапията е за страдащи от мозъчна недостатъчност и за обтегнатите мускули на трениращите аеробика празноглавци. Аз говоря за спасение.

Наведе се напред.

— Кажи й го.

— Ще я информирам.

Разсмя се и повиши глас:

— Тя мрази ли ме?

— Не съм упълномощен да обсъждам нейните чувства.

— Твърдиш, че си чел „Мрачни коне“. Какъв е основният мотив там?

— Конната писта като един умозрителен свят. Геро…

— Идеята е, че всички ние дъвчем конски лайна. Някои ги заливат със сос беарнес, някои едва ги докосват, трети си запушват носовете, други забиват физиономиите си в тях и жадно ги поглъщат с вълчи апетит, но никой не пробва късмета си да ги избегне. Най-добрата книга на хилядолетието. Просто излетя от мен. Всеки божи ден, в който сядах да печатам, усещах гъдел в слабините и неописуема възбуда.

Погледна чашата на килима.

— Още.

Задоволих желанието му.

— Капутите от комисията „Пулицър“ си въобразяваха, че ми дават нещо. — Допи уискито. — Тя ме мрази. Пет пари не давам за нейните чувства. Омразата дава неподозирана сила. Винаги съм мразил писането.

Погледнах към стената зад гърба му с препарираните животински глави и несъзнателно приковах очи в злобно озъбилия се глиган.

— Не съм ги поставил, за да разсейват гостите, марулнико. Наследих ги със сградата. Възнамерявах да обогатя колекцията — глави на критици с изцъклени очи. Знаеш ли защо не го направих?

Поклатих отрицателно глава.

— Нито един препаратор не би се заел с подобна поръчка. Почистването щеше да е много трудоемко.

Засмя се и със заповеден тон поиска ново питие. Бутилката „Чивас“ беше празна, затова му налях евтин скоч. Предвид теглото му, вероятно алкохолът вече преобладаваше в кръвта му, но още не показваше признаци на опиянение.

— Поглеждал ли си някога в тоалетната, след като си се изходил? — попита той. — В онези малки частички фекалии, които залепват по порцелана? Следващия път изстържи част от тях и ги постави в чиния с хранителна смес за развъждане на бактерии. Сложи им повече лайна или каквато и да е гнусотия и за нула време ще си култивираш критик.

Пак смях, но този път нарочен.

— Един престъпник — най-жестокият изнасилвач на деца, жалка отрепка от утробата на изнасилена пачавра — има право да бъде съден в присъствието на своите последователи. Знаеш ли на каква справедливост се радват хората на изкуството? На съд от кретени. Напудрени скопци, пикаещи клекнали мухльовци, които биха дали всичко, за да бъдат мъже, но не могат, затова си го изкарват върху осенените от божията благодат. Онези, които могат, го правят. А другите, които са бездарни, поучават. Онези, чиито езици не са достатъчно подвижни, за да облизват задниците на учителите, пишат критически обзори.

Устата му се напълни със слюнка. От единия й ъгъл тънка струйка лига се стичаше по брадата.

Гледаше ме втренчено. Подготвих се за нов пристъп.

Но изненадващо той утихна и клепачите му уморено се затвориха.

После заспа.

Слушах го как хърка. Влезе Нова, сякаш привлечена от шума. Беше се преоблякла в тънка блуза без ръкави, която стигаше до основата на гръдния й кош, и в черни къси панталони, които откриваха красиви крака. Имаше големи, сочни гърди, непристегнати от сутиен, а зърната тъмнееха под ефирната материя на блузата.

— Безпредметно е да оставате, известно време ще е в това състояние — каза тя.

— Често ли му се случва? Да заспива така?

— Непрекъснато. През повечето време се чувства уморен. От болката е.

— Взема ли болкоуспокоителни?

— Вие как мислите?

— Какво му има?

— Много неща. Сърцето и черният му дроб са в ужасно състояние, преживял е няколко удара, бъбреците му са слаби. В основни линии, той просто се разпада.

Тонът й беше делови, напълно лишен от чувства.

— Вие медицинска сестра ли сте?

Усмихна се.

— Не, негова асистентка. Не би приел болногледачка. По-добре да тръгвате.

Отидох до вратата.

— Ще върнете ли дъщеря му тук?

— Това зависи от дъщерята.

— Тя трябва да се срещне с него.

— Защо?

— Всяка дъщеря трябва да познава своя баща.