Джонатан Келерман
Самозащита (25)

25.

Докато прелиствах страниците на календара към настоящето, Луси остана в състояние на инертно мълчание.

Преди да я изведа от хипнозата, внуших й препоръчителните за такива случаи усещания за ободреност и удовлетвореност, а също така, че е способна да си спомни всичко видяно през онази нощ, докато е в състояние на релаксация.

Излезе от хипнозата усмихната, прозявайки се.

— Не съм сигурна какво точно стана, но се чувствам много добре.

Препоръчах й да се протегне и се разходи из стаята. После й разказах.

— Трима мъже — каза тя.

— Единия описахте като човек с космата устна.

Допря устни до чашата с вода.

— Мустак ли? Това наистина не си го спомням — нищо не си спомням, но го приемам за нормално. Смътни наченки от спомени, много далечни, но истински. Свързано ли говоря?

— Абсолютно свързано.

— Мога ли отново да се подложа на хипноза и да се опитам да разбера още нещо?

— Мисля, че постигнахме достатъчно.

— Какво ще кажете за утре?

— Добре — съгласих се аз. — Но ми обещайте, че дотогава няма да правите никакви самодейни опити.

— Обещавам. Сега мога ли да видя снимка на Карен?

Отидох и взех ксерокопието на „Потребителят от крайбрежието“.

В мига, в който видя снимката, ръцете й започнаха да треперят.

Взе листа от мен и дълго време се взираше в него. Когато започна да чете, ръцете й се успокоиха. Но лицето й остана бледо, а луничките по него се открояваха като брайлови петна.

Върна ми копието с безмълвно кимване. После заплака.

 

 

В четири часа се отправих с колата към „Пясъчният долар“.

Филмовият екип пак беше там и руса плажна богиня в дълбоко изрязани черни бикини позираше върху пясъка.

При влизането си в ресторанта забелязах Дорис Райнголд на бара. Стана от стола.

— Хей, здравейте! — След като ме настани на маса до панорамната стена, се извини: — Връщам се след секунда.

Бях единственият клиент в ресторанта. Брегът беше пуст. Едно момче дойде с помощна количка да ми донесе кафе, а аз наблюдавах как русокосата се усмихва по задължение, отмята косите си и бавно се завърта като пиле на грил.

— Хубава панорама, нали? — попита Дорис с бележник в ръка.

— Ура за Холивуд!

Засмя се.

— Радвам се, че отново ви виждам тук. Ранна вечеря? Току-що ни доставиха прясна камбала.

— Не, просто лека закуска. Какъв пай предлага заведението?

— Да видим. — Започна да удря с химикалка по бележника. — Днес предлагаме ябълков с шоколадова глазура и, мисля, също орехов пай.

— Ябълков с ванилов сладолед.

Донесе ми резен пай под двойна сладоледова гърбица.

— Моля, седнете, ако ви е приятно — поканих я аз.

Докосна сивите си коси.

— Разбира се. Марвин ще е навън за известно време, защо не?

След като си наля кафе, тя седна в сепарето, също както при първата ни среща. Загледа се в русата красавица.

— Момиче като нея — отбеляза тя — има две възможности: или ще забогатее, или ще си навлече неприятности.

— Или и двете. — Отрязах от пая.

— Истина е. Едното не изключва другото. Имате ли деца?

— Не, не съм женен.

— Това не означава нищо. Знаете ли дефиницията за ерген? Няма деца, няма за какво да говори.

Разсмяхме се.

— Казахте, че имате две деца, ако съм запомнил правилно.

— Две момчета, вече големи, и двамата старши сержанти в армията. И двамата са женени, имат свои деца. Баща им също беше военен. Разведох се с него, когато бяха малки, но по някакъв начин е оказал влияние върху житейския им избор.

— Сигурно е било трудно да ги отгледате сама?

— Не беше пикник. — Разпечата пакета цигари, запали и отпи глътка кафе. — Ще ви кажа какво най-много ми харесва в това да бъда баба: купувам им подаръци, играя с тях, а след това си тръгвам.

— И аз така съм чувал.

— Да, страхотно е. — Опъна от цигарата, сложи малко захар в кафето си и го разбърка.

— Бих искал някога да имам деца — казах аз.

— Какво ви пречи, млад сте.

— Малко страшничко е. Толкова много неща могат да се объркат. Преди работех в болница, видял съм толкова трагедии.

— Да, има много нещастни хора.

— Онзи ден наминах към магазина за сърфове на вашите приятели и видях сина им. Много тъжно.

Изгледа ме преценяващо през цигарения дим.

— Защо отидохте там?

— Нуждаех се от плувни гащета. Когато минавах край комплекса, си спомних разказаното от вас. Хубаво място, но как са се сдобили с къща на брега при тези обстоятелства?

Сви рамене и изражението й стана кисело.

— Все пак — продължих аз. — Това дете. Парите не могат да поправят подобно нещо. Какво му има, церебрална парализа ли?

— Злополучно раждане — отвърна Дорис, но в гласа й се прокраднаха нотки на предпазливост. — Мисля, че изкривил врата си по време на раждането или нещо такова.

— На колко години е?

— На около шестнадесет. Да, тежко е, но всеки носи своя си кръст, затова защо да мислим за него?

Продължи да пуши, като се преструваше, че не ме наблюдава. Аз се заех с пая.

След като изпуши половината цигара, остави я в пепелника и загледа как димът се извива нагоре.

— Наистина им съчувствам. Добър пример за онова, което току-що казахте — пари и неприятности.

Не откъсваше очи от снимачния екип, каза:

— Откъде този интерес към Гуен и Том, красавецо?

В гласа й нямаше дружелюбност.

— Нищо конкретно. Просто за тях се сетих.

— Така ли?

— Да. Има ли някакъв проблем?

Изгледа ме продължително.

— Вие ще кажете.

Отрязах ново парче пай и се усмихнах.

— Не, що се касае до мен.

— Да не би да сте кредитор, събиращ неплатени сметки? Или ченге?

— Нито едното, нито другото.

— Какъв сте тогава?

— Какво има, Дорис?

— Това не е отговор.

— Психолог съм, както вече знаете. Да не би Том и Гуен да имат неприятности?

Прибра в джоба си цигарите и запалката. Надвеси се над мен, едното й бедро — притиснато в ръба на масата, и се усмихна. Отстрани навярно всеки би я взел за услужлива сервитьорка.

— Идвате тук като стар приятел, а след това неусетно насочвате разговора към Том и Гуен. Просто е странна тема за разговор между ерген и несемейна жена.

Обърна се и отиде до бара. Ресторантът бе празен.

Хапнах още малко от пая, а след това я видях да излиза. Оставих няколко банкноти на масата и я последвах.

Отиваше към стар автомобил „Камаро“, спрян близо до камионите на филмовия екип. Кабели пресичаха паркинга. Токът на обувката й се закачи и тя изгуби равновесие. Един от техниците й помогна да стане и около нея се скупчиха още хора от екипа. Русата манекенка спря да позира.

Бях на двадесетина метра от нея, когато тя ме забеляза. Посочи ме и каза нещо, което накара събралите се хора да ме изгледат така, сякаш бях гнусно петно върху първокласен китайски порцелан.

Възелът от хора се сключи около нея като за отбрана.

Обърнах се и тръгнах; не тичах, но когато най-накрая стигнах колата си, бях останал без дъх.

Качих се в колата. Никой не беше ме последвал, но всички продължаваха да ме гледат. Проследиха ме с погледи, докато бавно се измъквах от паркинга.