Джонатан Келерман
Самозащита (20)

20.

Преди години майката на дете с тежки мозъчни увреждания бе седяла в моя кабинет и бе плакала в продължение на половин час без прекъсване. Когато накрая се успокои, каза:

— Обичам я, но — Господи, прости ми! — понякога ми се иска да умре.

След този случай никога не бе плакала в мое присъствие, а когато заедно вървяхме по коридора, винаги извръщаше лице встрани със смесица от отчаяние и гняв.

Точно това бях видял върху лицето на Гуен Шей.

Идеята да отида при нея и да я разпитвам за изчезнало преди двадесет и една години момиче ми се стори нелепа и жестока. Какво основание имах да вярвам, че Бест не бе просто един стар човек, заслепен от надежда?

Хванах зелена вълна на светофарите, натиснах педала на газта и скоро бях извън Малибу, през Палисейдс към Рокингам авеню… и вероятно към нови заблуди.

 

 

Къщата представляваше внушителна двуетажна сграда в стил „Тюдор“, с бледорозови рози и сини линии пред фасадата, с нисък бордюр от вечнозелени храсти, опасващ тухлените зидове на покрития вход. На алеята беше паркиран бял „Форд Тавър“. Вратата ми отвори Кен Лоуел, облечен в син костюм и с „Филофакс“^[1] в ръка. Обувките му бяха безупречно излъскани, а косите му блестяха от помада.

— Добро утро. Тъкмо излизам.

Пропусна ме да мина и се озовах във фоайе с лакиран паркет. Изсечена от бял мрамор маса, върху която имаше черна ваза, пълна с бели копринени цветя. Зад нея стълбището извиваше под широк ъгъл своите полирани стъпала.

Предните помещения от двете страни бяха тъмни, с овална форма, засенчени от завеси от тежка дамаска в бежов цвят. Беше пълно с полирани до блясък мебели.

— Уютно гнезденце — отбелязах аз.

Кен кимна.

— Собствениците заминаха спешно за Европа миналата нощ. Хладилникът е пълен, а дрехите им са в гардеробите. Някаква сделка с търговски център, която се оказала крах. Непрекъснато ги търсят различни хора.

— Сигурно напоследък сте виждали доста подобни случаи?

— Необичайно много през последните две години. Точно в това специализираме ние. Купуваме ги от банките, връщаме ги към живот и ги пускаме в оборот. Предполагам, че това ни прави капиталистически експлоататори. — Усмихна се и взе едно от копринените цветя. — Не е това, с което си мислех, че ще се занимавам, докато учех в „Бъркли“.

— Какви бяха интересите ви тогава?

— Сестра ми Джо беше студентка по археология четвърти курс. Успя да ме запали по старите кости. Когато завърши, замина за Непал да се катери и проучва. Отлетях за там, за да бъда с нея, и двамата прекарахме доста време в Катманду. Имаше едно място, наречено „Улица на чудаците“ — представете си Телеграф авеню, пренесена в Хималаите. — Поклати тъжно глава и погледна цветето. — Бях с нея, когато загина.

— Какво се случи?

— Катерехме се. Тя беше опитна, атлетична. За нея бе като обикновена разходка. Но стъпи за опора и нещо поддаде, тя пропадна от около сто метра. Бях малко зад нея. Когато падна, прелетя съвсем близо край мен и се спря върху равнинен участък, пълен с остри канари. — Докосна с пръст клепачите си и ги притисна. После ръцете му стиснаха реверите на сакото.

На горния етаж се отвори врата и Луси слезе по стълбите.

— Добро утро! — поздрави тя, като гледаше Кен. — Всичко наред ли е?

— Напълно — усмихна се той и закопча сакото си. — Ще се върна около шест часа. Не се тревожи за колата си, ще уредя да я докарат. — Помаха с ръка и излезе.

— Изглежда, че добре се грижат за вас — рекох аз.

— Той е приятно момче. — Огледа всекидневната. — Не е никак вехто като за скривалище, нали? Мога ли да ви предложа нещо за пиене?

— Не, благодаря.

— Ще възразите ли да разговаряме навън? Тук е хубаво, но ми се струва малко мрачно.

Задният двор беше разкошен, с плувен басейн с бъбрековидна форма и естествен малък водопад. Издигнатата върху ниски тухлени зидове открита тераса се простираше по цялата ширина на задната стена. На нея бяха изнесени лятна маса със столове, а около тях имаше саксии с цветя, които се нуждаеха от поливане. Съседните имоти оставаха скрити за погледа от високата жива ограда старателно подкастрени чемшири.

Седнахме. Луси кръстоса крака и вдигна глава към небето. Очите й гледаха уморено, а самата тя сякаш едва сдържаше сълзите си.

— Какво има? — попитах аз.

— Непрекъснато се тревожа за Елфи.

След секунда колебание казах:

— Той е телефонирал на вашия… Телефонирал е на Лоуел, за да му каже, че сте в болница. Очевидно е загрижен за вас, но нещо го задържа извън града.

Постави краката си един до друг и рязко се наведе напред.

— Защо ще му се обажда… Вие откъде разбрахте за обаждането?

— Лоуел ме потърси по телефона, искал да поговорим за вас. Отговорих му, че не мога да се срещна с него, без да имам вашето съгласие.

— Това е абсурд! Какво би накарало Елфи да му телефонира?

— Знаел е, че сте в „Уудбридж“.

— Нищо не разбирам.

— Останах с впечатление, че Елфи е поддържал контакт с него.

Втренчи поглед в мен, после наведе глава, сякаш засрамена.

— Каза ми, че Елфи има проблем с наркотиците — продължих аз. — Не приех думите му за истина, но Майло проучи полицейските архиви.

Устата й се отвори, после отново се затвори. Ноктите й стържеха по стъкления плот на масата и аз усетих косъмчетата по врата ми да настръхват.

— Проклет да е! Няма право да… Защо Майло се е ровил в миналото му?

— Заради вас. И заради Елфи. Не можехме да проумеем какво го възпрепятства да се върне, за да ви види. Предположихме, че вероятно има някакви неприятности. Откога е пристрастен?

— Той… Не знам с точност. Започна да пуши трева в подготвителния клас на гимназията. Когато записа „Тафтс“, вече бе затънал… до шия. Наложи се да напусне още първия семестър, защото полицаят от охраната на колежа го бе спипал да „дърпа“ в спалното. След това престана да го е грижа и заживя на улицата. Полицията често го арестуваше за скитничество, а системата непрекъснато го изплюваше навън. Опита се да получи помощ — по програми за лечение на студенти в безплатни клиники, при частни лекари. Нищо не помогна. Това е болест.

Прокара пръсти по плота, този път безшумно.

— Въпреки многобройните си проблеми — продължи Луси, — винаги е бил добър с мен, беше го грижа за мен. Точно това ме плаши. Сигурно има неприятности. Само нещо изключително важно би му попречило да бъде тук.

— На всички е казал, че става въпрос за делови ангажименти.

Погледна ме. Скри лице в дланите си. После го откри.

— Да, той продаваше. Понякога. Само да изкара за собствената си доза. Зная, че е лошо и съм убедена, че дълбоко в себе си той също го съзнава. Но смяташе, че няма друг избор. Беше съсипан, а той му подхвърляше само дребни монети. Опитвах се да му помагам, но никога не вземаше от мен — освен ако действително не получеше ужасяващ абстинентен пристъп. Той е страдащият… начинът, по който живее — в една дупка зад фризьорски салон.

Загледа се в живописно оформения двор.

— Не продаваше на деца, нищо такова. Само на наркомани, а те щяха да си набавят наркотик — ако не от него, от друг търговец… Всичко е заради хероина. Непрекъснато говорят за хашиш, а всъщност хероинът опропастява хората.

Започна да плаче. Потупах я по рамото.

— Колко пъти му предлагах да дойде да живее при мен. Да опита по нова програма. Казваше, че е безнадежден случай и че не иска да повлече и мен към дъното. Не искаше да се лекува: харесваше му да се дрогира, дрогата беше любовницата, на която никога не бе изневерил. Въпреки това, в нужда винаги беше до мен. Ако му се обадех, за да поговорим за нещо, винаги ме изслушваше. Дори когато бе дрогиран, пак се опитваше да ме изслуша. Сядаше и си придаваше нормален вид — щеше да е тук сега, ако нямаше сериозен проблем.

— За какъв проблем става въпрос?

Стисна длани.

— Хората, с които работеше.

— Кои са те?

— В това е проблемът — не знам. Правеше всичко възможно да ме предпази. Когато отивах при него, той започваше да се суети, да разчиства, да скрива дрогата от мен. По-късно ми забрани да ходя в квартирата му: казваше, че е много потискащо там. Затова се срещахме на чаша кафе в различни ресторанти. Идваше с изражение на мъртвец, който се опитва да изглежда жив. Зная, че от описанието ми човек може да го сметне просто за един от многото глупави наркомани, но той наистина е чудесен брат.

Кимнах, мислейки си за уговорката за вечеря между Елфи и Кен, как един пристрастен към наркотиците човек би реагирал на внезапната поява на богат полубрат.

— Майло няма да се обади в полицията в Таос, нали? Не искам да го поставям в допълнителни опасности.

— Не — отвърнах аз. — Майло се тревожи повече за вас.

— Да. Трудно ми е да повярвам, че наистина направи всичко това. Вие също. А сега и Кен.

Изтри очите си.

— Сигурно го провокирам у хората — като ранена птичка. Елфи ми го каза веднъж. Че винаги ме е възприемал като лесно ранима, беззащитна. На мен не ми хареса. Искаше ми се да ме възприема като силно същество.

— Вие сте силна.

Разтвори пръсти върху стъкления плот. Загледа се през стъклото между тях, изучавайки конфигурацията на тухлите.

— Знаете ли, Майло ми каза за своята хомосексуалност. Бях шокирана… Сега разбирам в какво положение бяхте поставен. Наистина ви поставих между чука и наковалнята. Съжалявам.

— Това е една от онези ситуации, които не могат да бъдат избегнати.

Поклати глава:

— Никога не бих могла да предположа. Голям, едър мъж като него — глупаво е, разбира се, но все пак е последното нещо, което бих си помислила. Сигурно му е много трудно в работата.

— Как ви промени това откритие?

— Какво имате предвид?

— Какво чувствате сега, когато знаете, че е гей?

— Какво чувствам ли? Ами… Определено се радвам, че знам истината.

Извърна лице.

— Нещо друго изпитвате ли? — попитах аз.

— Предполагам, че — в едно по-егоистично измерение — се чувствам разочарована.

Отново поклати глава:

— Може би беше просто глупаво влюбване, но със сигурност… Искам да кажа, че чувствата остават, тях все още ги има. Човек не може да изличи чувствата си, нали?

Кимнах.

Стана и започна да се разхожда по верандата.

— И двамата правим това — каза тя. — Крачим напред-назад, когато сме нервни. Установихме го, когато бяхме в хотела. Изведнъж и двамата се изправихме едновременно и започнахме да се разхождаме. Беше много объркващо.

Погледна ме.

— Знаете ли как се чувствам? Измамена. Но ще го преодолея. А и съм много благодарна, че мога да го запазя като приятел. Не се тревожете за мен: може да изглеждам дълбоко наранена, но това е илюзия. Край с огледалния свят. — Усмихна се.

Седна.

— А сега да поговорим за Великия. Какво иска той, при това толкова неочаквано? Каква игра играе?

— Не знам, Луси. Може би по някакъв начин се опитва да възстанови връзката си с вас.

— Не — яростно отсече тя. — Невъзможно. Намислил е нещо, можете да ми вярвате. Той е ненадминат в манипулирането, вие просто не го познавате. Доставяше му удоволствие да унижава Елфи, когато се чувстваше на дъното.

— Елфи е ходил при него да иска пари?

— След като той наложи запор върху неговите средства от попечителския фонд.

— Имал ли е такива права?

— Официално не, но адвокатите работят за семейните авоари, а те имат това право. Достатъчно е само едно телефонно обаждане от негова страна. — Тропна рязко с пръсти по плота. — Измислиха някаква клауза — нецелесъобразно изразходване на отпусканите средства. След това Елфи се принуди да ходи при него. Само като последна възможност. И, разбира се, той презираше Елфи и го караше да се моли за всеки цент. Лоуел също живее благодарение на попечителска сметка. Бащата на майка му притежавал предачни предприятия в цял Ню Йорк и в територията на Ню Джърси, направил състояние преди въвеждането на данъците. Не му се е налагало да работи дори един ден през живота. Ако трябваше да работи, щеше да е просяк. Не е публикувал книги или продавал картина от години.

Удари юмрук в дланта си.

— Забравете за него. Забравете за онзи, който се е ровил в бельото ми, който се обаждаше и мълчеше в слушалката и който написа онази глупава бележка. Вече никакви страхове, никакви глупости. Аз ще прогоня всичко това от мислите си. Не ме е грижа как изглежда отстрани, но никога не съм посягала на живота си. Обичам живота. И искам да имам истински живот — нормален, скучен, обикновен живот. Това място тук е хубаво, но след няколко дни го напускам.

— Къде ще отидете?

— Не знам. Някъде, където ще съм сама. Нямам намерение да прекарам живота си в непрекъснато оглеждане назад.

Отново стана.

— Снощи пак сънувах. Кен дойде, каза, че ме чул да викам. Плувах в пот. Струва ми се, че онзи зъл дух се е настанил в мозъка ми и чака възможност да ме измъчва. Сякаш в паметта ми има някаква купчина боклук. И това усещане искам да прогоня. Да избистря главата си. Как да го направя?

Обмислях отговора. Забавянето ми извика панически израз в очите й.

— Какво има? Да не би нещо да не е наред с мен? Установиха ли нещо по време на онези тестове в болницата?

— Не — отвърнах аз. — В отлично здраве сте.

— Тогава какво?

Преценката на правилния момент — в това е изкуството на терапията.

Моето време изтичаше. Чувствах, че губя баланс.

Маникюрът й простърга по плота.

— Сънят — казах аз. — Промени ли се нещо в него?

— Не. Моля ви, доктор Делауер, знам, че намеренията ви са добри, но се уморих да бъда предпазвана.

Спомних си за главата й в газовата фурна.

— Понякога е нормално човек да бъде предпазван.

— Моля ви. Не съм луда. Или мислите, че съм?

— Не.

— Тогава какво има, защо не ми казвате?

Продължавах да се колебая. Изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да изскочи от кожата си.

С усещането на парашутист, комуто предстои да скочи за първи път, казах:

— Изскочиха няколко неща. Възможно е да имат връзка с вашия сън, но е възможно и да не означават нищо. Като познавам стресовата ситуация, която преживявате, не мога да ви ги съобщя просто така, освен ако не обещаете, че ще ги приемете спокойно.

— Какви неща?

— Можете ли да ми обещаете?

— Да, да! Какви неща? — Чупеше ръце. Сключи ги, за да не издават вълнението й. Усмихна се пресилено. Седна.

И зачака — като дете, което не знае дали ще му дадат бонбони, или ще го натупат по дупето.

— Вие не си спомняте да сте имали контакти с Лоуел — започнах аз. — Но Кен твърди, че сте прекарали едно лято в „Убежище“. Били сте там всички: вие, Кен, Елфи и Джо.

— Какво? Кога?

— През лятото, в което е била открита творческата база. Били сте на четири години.

— Как е възможно да?… Кога ви каза това?

— В нощта, в която ви закара в болницата. Молех го да не обсъжда това с вас. Исках да не избързваме, да изчакаме възстановяването ви.

— На четири години? Как е възможно? Би трябвало да си спомням.

— Леля ви Кейт току-що се била омъжила и заминала за своя меден месец. Времето съвпада ли?

Загледа се в моравата пред нас. Отпусна се ниско в стола.

— Аз — каза тя с много тих глас. — Все пак не мога да проумея как е възможно да не си спомням.

— Спомените от който и да е възрастов период могат да бъдат блокирани.

— Четиригодишна… На тази възраст съм и в съня си.

Кимнах.

Понечи да докосне ръката ми, но се спря. Лицето й бе станало пепеляво на цвят.

— Допускате, че може да се е случило в действителност?

— Не зная, Луси. Именно това трябва да изясним.

— Четиригодишна… Толкова съм объркана.

— Някои аспекти от съня сякаш отговарят на действителността. Имало е голямо празненство през онова лято. А постройките в „Убежище“ са били изработени от дърво.

Дланите й се свиха в юмруци. Очите й гледаха ледено, но сякаш излъчваха електрически импулси.

— Ами останалото — онова, което виждах в съня?

— Не зная.

Тялото й затрепери и Луси обгърна с длани раменете си.

Успя да поеме дълбоко въздух.

— Спокойствие — каза си тя полугласно. — Аз мога да се справя с това.

Отново пое дълбоко въздух. Затвори очи, раменете й се отпуснаха и аз реших да изчакам. Още няколко дълбоки вдишвания и за миг помислих, че ще изпадне в едно от онези полухипнотични състояния, на които бях свидетел преди няколко дни. Но миг по-късно тя отвори очи.

— Не чувствам нищо. Никакви прозрения… Но възможно ли е… момичето? Какво мислите вие? Знаете ли нещо друго, което криете от мен?

Взрях се изпитателно в лицето й. По него не трепваше мускул. Очите й гледаха неподвижно, изражението им бе студено, пронизващо.

— Да. След като Кен ми каза, аз и Майло направихме известни проучвания на регистрираните през онова лято престъпления. Нито една от жертвите на убийствата и изнасилванията не отговаряше на описанието, но попаднахме на случай на безследно изчезнало момиче. Имала е дълги тъмни коси и дълги крака, но доста момичета притежават и двете. Затова нека не се впускаме в недоказуеми предположения — поне за момента.

— Господи!

— Всичко това би могло да не означава нищо, Луси, а ако го приемем за допустим вариант, може да обърка тотално спомените ви. Затова не ми се искаше да ви го съобщавам толкова скоро.

— Няма нищо — отвърна тя. — И аз самата не съм склонна да се впускам в догадки. — Отпусна длани в скута. Приглади косите си. — Какво друго ви е известно за това момиче?

— Казвала се е Карен Бест. Изчезнала в нощта преди празненството, което е несъответствие със съня. За последен път е видяна в Райския залив, на около петнадесет мили от Топанга. И не съществуват доказателства, че изобщо някога е била в „Убежище“. Единствено съвпадат физическите черти на Карен и момичето от съня, но подчертавам, че в тях няма нищо отличително. Както съм ви казвал и преди, сънят може да е смесица от въображение и действителност. Били сте само на четири години — възможно е неволно да сте видели нещо, което детското съзнание не е могло да възприеме адекватно.

— Като?

— Нещо сексуално, каквото беше първоначалното ви предположение. Малките деца, когато станат свидетели на полов акт, често го възприемат като нападение…

— Но стържещите звуци… Последните няколко пъти, както снощи — сигурна съм, че бяха от копаене с лопати. Погребваха я.

Приведе се напред и загриза пръста си.

— Луси…

Издърпа пръста и разтри втората става от него.

— Не се тревожете — тихо каза тя. — Няма да се разпадна. Просто се опитвам да разбера къде е мястото на всичко това.

— Не се опитвайте да правите всичко наведнъж.

Кимна. Вдиша дълбоко и постави длани върху плота, сякаш призоваваше дух по време на спиритически сеанс.

— Защо сега? — попита тя. — Ако съм го забравила през всичките тези години, защо си го спомням сега?

— Вероятно е резултат от стреса, съпътстващ съдебния процес. Непрекъснато сте слушали за сексуални насилия. Или пък защото в момента сте достатъчно силна, за да се справите с този спомен.

Въздъхна шумно.

— Какво мисли Майло за това?

— Приема всички реалистични идеи, но е настроен скептично.

— Но не ги отхвърля изцяло… Момичето. Карен. Имате ли нейна снимка?

— Не у себе си, но мога да намеря.

— Искам да я видя.

Кимнах.

— Има ли семейство?

— Брат и баща.

— Срещнахте ли се с тях?

— С бащата. Братът останал да живее на изток.

— Тя оттам ли е?

— Щата Масачузетс.

— От Бостън?

— Ню Бедфорд.

— Много пъти съм била там — ходехме заедно с Рей да купуваме сепия от португалските рибари. Какво е правила в Ел Ей?

— Дошла тук, защото искала да стане актриса, но работела като сервитьорка.

— Горкото момиче! Горкото момиче! Семейството й знае ли за мен?

— Казах на бащата, че един човек има неясен спомен за момиче, което прилича на дъщеря му и което е станало жертва на насилие.

— Как го прие той?

— Надява се, че от това ще излезе нещо.

— Как изглежда?

— Свещеник е. Изглежда мил човек.

— Иска ли да се срещне с мен?

— На определен етап. Ако научим нещо повече.

— Значи не се е отказал да я търси?

— Вече не предприема нищо активно.

— Ами непосредствено след изчезването й?

— Организирал е голямо издирване.

— Той я обича — с равен глас каза Луси. — Свещеник. Към коя църква?

— Към група, която раздава храна на бедните.

— Добър човек — може би ще мога да му помогна. Можете ли да ме хипнотизирате? Чувала съм, че хипнозата отключва спомените. Убедена съм, че ще бъда лесен обект на хипноза. Понякога имам усещането, че се разхождам в състояние на транс.

Изсмя се нервно.

— Докато проституирах за Реймънд, обикновено изпадах в състояние на транс. Но не съм потискала тези спомени. Дори разказах на Майло. Убийството е ясно. Затова хайде да надникнем в главата ми. Искам да се освободя от всичкия боклук там.

— Хипнозата не е нещо, в което човек се впуска просто така, Луси.

— Опасно ли е?

— Не, когато пациентът е предварително подготвен.

— Тревожите се за моето умствено равновесие?

— Тревожи ме нивото на стрес, на което сте подложена.

Облегна се назад, сякаш ме преценяваше.

— Кажете ми честно: вярвате ли, че съм посегнала на живота си?

— Наистина не знам, Луси. Кен ви е видял коленичила в кухнята, с глава в газовата фурна.

— Добре, главата ми беше във фурната. Не възнамерявам да отричам фактите. Но телефонните обаждания, бельото ми, бележката — съзнавам, че звучи параноично, но всички тези неща също са факт. Не аз поставих онези миши екскременти в дома си. Кажете ми, поне в това вярвате ли?

Кимнах.

— Може би една от онези луди жени се е заела да ме тормози. Или някой друг откачен, кой знае? Дори съм готова да допусна възможността, че съм го направила в състояние на сомнамбулизъм — като първия път, когато се събудих на кухненския под. Но никога съзнателно не бих посегнала на живота си. Животът означава твърде много за мен, а опитът за самоубийство е отстъпление пред Лоуел. Потвърждение на възгледа му, че ние всички сме слаби и безполезни. Точно това казваше на Елфи всеки път, когато брат ми отидеше при него. Ние сме били слаби, безгръбначни, излишни същества. Тривиални. Никога не бих се самоубила, никога не бих му доставила такова удоволствие. Разбирате ли?

— Да.

Погледът й стана унесен.

— Ходене насън. Колкото повече мисля, толкова по-сигурна съм, че в това е ключът. От самото начало. Трябва да съм станала през онази нощ, напуснала съм бунгалото и съм видяла нещо. Секс и насилие, както сам казахте. Не мога да го изразя с думи, но това се усеща: съществува вътрешна логика. — Усмихна се и въздъхна: — Хубаво е, че ми казахте всичко. Няма да ви разочаровам и да го използвам неправилно. Днес наистина ми помогнахте, доктор Делауер.

Отново кимнах мълчаливо.

— Не че е лесно — продължи тя. — Все още треперя вътрешно. — Докосна корема си. — Но нещата най-после започват да придобиват смисъл. Вътрешно.

Докосна ръката ми.

— Продължете да ми помагате. Моля ви! Помогнете ми да надникна в собственото си съзнание и открия истината. Помогнете ми да възвърна контрол над мислите си.