Джонатан Келерман
Самозащита (47)

47.

Според часовника оставаха тридесет часа. Бяхме хапнали заедно в сумрачно, подобно на конюшня заведение на Хил стрийт и нещата не бяха потръгнали. Сега седях сам в същата стая за разпити. Никой не бе я почистил след разпита на Грейдън-Джоунс.

Адвокат на Къртис Ап бе по-възрастен мъж на име Макилхени, дебел, с очи на дебнеща змия и ушит по поръчка сив костюм, който му стоеше като подарен. Беше успял да издейства за Ап още да не облича затворнически дрехи. Въпреки белия кашмирен пуловер с V-образно деколте и черната швейцарска риза от памук, продуцентът изглеждаше уморен. Само няколко дни в затвора бяха заличили изцяло трупания с години по плажовете на Малибу слънчев загар.

Лия бе вътре с тях заедно със своя шеф — навъсения окръжен прокурор Стан Блейкхарт.

Макилхени изсумтя, а Ап взе лист хартия и започна да чете:

— Казвам се Къртис Роджър Ап и ще предложа на вниманието на протокола официално изявление, подготвено от самия мен — напълно доброволно и без да ми е оказван натиск — под ръководството на моя адвокат Ландис Джей Макилхени, ескуайър, от юридическата кантора „Макилхени, Белоуз, Кавил, Шриър“. Мистър Макилхени присъства тук за морална подкрепа, каквато е необходима в трудни за мен моменти, както сегашния.

Прокашля се, за да прочисти гърлото си, пофлиртува за кратко време с камерата. За миг си помислих, че сега ще повика гримьорката.

Но продължи:

— Аз не съм и никога не съм бил убиец. Възгледите ми не споделят оправдаването на тежък акт, какъвто е убийството. Но разполагам с информация, с която съм се сдобил, без да пристъпвам законите на страната, и която, ако бъде интерпретирана компетентно, би могла да доведе до повдигането на съдебно разследване срещу друго лице или лица за нарушаване на наказателните закони на щата Калифорния — по точка 187, за предумишлено убийство от първа степен, т.е. при утежняващи вината обстоятелства. Готов съм да предоставя сведения в замяна на проява на разбиране към настоящото ми положение, включително незабавно освобождаване от затвора, и срещу отмяна на повдигнатите към мен обвинения, както и на евентуални бъдещи обвинения.

Сгъна листа.

Вдигна поглед.

Блейкхарт се обърна към Макилхени:

— Добре, записано е в протокола, сега да поговорим за действителността.

— Разбира се — отвърна Макилхени. Гласът му беше дрезгав като на пресипнал булдог, а веждите му непрекъснато танцуваха, докато говореше. — Факт е, че мистър Ап е изтъкнат член на деловите среди и не съществува разумна причина да го затваряме…

— Но съществува опасност да отлети от града, Ланд. Бил е задържан при опит да се качи на хеликоптер, който е щял да го откара до чартърен терминал, откъдето да вземе самолет за…

— Тц-тц-тц — много тихичко зацъка с език Макилхени. — За времето, за което говорим, мистър Ап не е знаел за никакво съдебно разследване. Сигурен съм, не твърдиш, че без да знае това, той не е имал право на свободно движение, както всеки друг гражданин на Съединените щати.

— При парите, с които разполага, съществува риск да напусне страната, Ланд.

Макилхени потупа своето пъпешовожълто сако.

— Следователно твърдиш, че богатството на мистър Ап е основание за дискриминиращо отношение към него.

— Твърдя, че съществува реален риск да напусне страната, Ланд. — Лицето на Блейкхарт бе кръгло и намръщено, отчасти скрито в сянка.

— Добре — безгрижно се съгласи Макилхени, — ние ще се обърнем към подходящите инстанции по този въпрос.

— Ваша воля.

Макилхени се обърна към Лия:

— Здравейте, млада госпожице. UCLA^[1], в класа на… преди около пет години, нали?

— Шест.

— Четях лекции на вашия курс. Валидност и приемственост на уликите. Вие седяхте точно отпред, носехте сини джинси.

Лия се усмихна.

— Впечатлени сме от етюда на паметливия преподавател, Ланд — каза Блейкхарт. — А сега клиентът ти ще увърта ли, или ще говори направо?

— Тц-тц. Клиентът ми би искал да прочете предварително изготвено изявление.

— И няма да отговаря на въпроси?

— Не в настоящия момент.

— Това не е много отзивчиво от негова страна.

— Това е реалността.

Блейкхарт погледна Лия. Помежду им не премина нищо видимо. После каза:

— Четете на свой риск.

— Освобождаване под гаранция.

— Специални условия в затвора „Ломпок“.

— Но все пак е затвор.

— Не, провинциален кънтри клуб.

— Не — възрази Макилхени. — Клиентът ми вече членува в кънтри клуб. Може да направи разликата.

— При всички обвинения, повдигнати срещу клиента ви, ще е късметлия, ако отново има възможност да подиша въздух на открито — каза Лия. — И защо да правим сделка с него, след като веднъж вече ни е излъгал, опитвайки се да прехвърли вината за смъртта на Карен върху Трафикънт. От други източници знаем, че Трафикънт няма нищо общо със случая „Бест“.

— Тц-тц — поклати глава Макилхени. — Има източници и източници.

Докато траеше размяната на реплики, Ап седеше мълчаливо с отегчено изражение.

Блейкхарт отсече:

— Преместване в „Ломпок“ и това е всичко.

— Ще се вдигне шум — каза Макилхени. — Първокласен скандал.

Той се усмихна и посочи с пръст към Ап.

Ап се усмихна и извади друг лист.

Прокашля се и започна да чете:

— Запознах се с писателя и художника Морис Беярд Лоуел, който по-нататък ще бъде споменаван като „Лоуел“ или „Бък“, на прием в Ню Йорк през 1969-а. Спомням си, че приемът се състоя в градската вила в Гринич Вилидж на Мейсън Ъпстоун — редактор на списание „Манхатънски книжен обзор“, но не съм съвсем сигурен. Двамата с Лоуел завързахме разговор, в който изразих възхищението си от неговото творчество. Впоследствие между нас се установиха приятелски отношения, като кулминация на които аз предложих да откупя правата за филмиране на една от неговите книги, стихосбирка със заглавие „Команда: Прогони светлината“. Към авансовото плащане на авторските права му преведох авансово и сума за закупуване на земя в Топанга Каньон, където да изгради собствено жилище и творческа база за писатели и художници, която той нарече „Убежище“. Направих всичко това, защото, независимо че Лоуел бе в период на творческо мълчание, неговите предишни постижения в областта на литературата и изобразителното изкуство ме караха да вярвам, че ще възстанови своите изяви и ще заеме отново полагащото му се място сред големите американски писатели.

Подсмърчане. Докосна дискретно носа си.

— За нещастие, това не се случи. „Команда: Прогони светлината“ предизвика унищожителни отзиви и се оказа търговски провал.

Размърда листа.

— Приятелството ми с Лоуел стана причина да се запозная с много писатели и художници, между които и един британски скулптор — Кристофър Грейдън-Джоунс, на когото помогнах да бъде назначен на работа в застрахователна компания, в която аз съм един от големите акционери, и когото смятах по онова време за изключителен талант. Аналогично се запознах с друг писател — Дентън Мелърс, чието истинско име, както впоследствие научих, беше Дарнъл Мълинс — афроамерикански романист, на когото осигурих работа в деловодителския отдел на моята кинопродуцентска компания, а когато се оказа, че не притежава качества за работа в тази сфера, го назначих като изпълнителен директор на няколко мотела, моя собственост.

Прокашля се отново.

— Бих могъл да добавя, че съм един от големите дарители във фонда за подпомагане на „Обединени колежи за чернокожи“.

Макилхени повдигна вежди и му подаде чаша вода.

Той отпи и продължи да чете:

— Друго лице, с което се запознах посредством Лоуел, беше един писател на име Терънс Трафикънт. Трафикънт бе лежал в затвора и описал преживяванията си в затворнически дневник, озаглавен „От глада до яростта“. Лоуел покани Трафикънт в „Убежище“, зае се с неговото покровителстване и му помогна да получи помилване, а също му съдейства да издаде дневника си. И той се превърна в бестселър. По настояване на Лоуел прочетох въпросната книга и откупих правата за нейното филмиране, превеждайки авансово на Трафикънт част от сумата за сценария.

Взря се в камерата, сякаш искаше да я убеди в нещо. Подсмърчане.

— Предстоеше ми да открия впоследствие, че съм бил подведен умишлено от мистър Лоуел и от мистър Трафикънт. „Команда: Прогони светлината“ е била написана не от мистър Лоуел, а от мистър Трафикънт, но представена като книга на Лоуел пред литературната и артистичната общественост и на читателската аудитория като цяло. Научих това в разговор с мистър Трафикънт, който ми показа своите автентични чернови на стиховете, написани с неговия почерк, и ги остави на съхранение при мен срещу известна парична сума. Все още притежавам споменатите чернови и съм готов да ги предоставя като веществени улики в предварителното разследване на мистър Лоуел по обвинение в убийството на мистър Трафикънт. Престъпление, за което самият мистър Лоуел ми призна няколко дни след неговото осъществяване, когато му казах, че знам за плагиатството му и за извършената от него измама.

Пое дълбоко въздух.

— Това е всичко, което имам да кажа на този етап.

Макилхени се усмихна. Блейкхарт смръщи лице.

Лия каза:

— Значи искате да уличите Лоуел във всичко онова, което сам сте извършили.

Ап сгъна листа.

— Всичко, с което разполагаме срещу Лоуел — продължи Лия, — се свежда до вашите твърдения.

— И черновите — напомни Макилхени.

— Ако са автентични. А дори да са, те доказват измама спрямо потърпевш, който е мъртъв. Каква сензация!

— Спрямо убит потърпевш.

— Не чух никакви доказателства, че е било убийство, освен твърденията на мистър Ап.

— Тялото ще помогне ли?

— Зависи чие ще е.

— Тцтц, млада госпожице. Да не бъдем язвителни.

Блейкхарт се намеси:

— Чий труп, Ланд?

— Теоретично ли говорим? Да кажем, че е на мистър Трафикънт.

— Къде е?

Макилхени се усмихна и поклати глава.

— Укривате информация, свързана с разследването на убийство, Ланд!

Макилхени се загледа в гънките на сакото си — имаше гърди на стриптийзьорка.

— Аз лично не разполагам с никаква информация, Стан. Всичките ми разговори с мистър Ап се водеха изцяло в хипотетичен дух.

— Тялото също ли е хипотетично? — попита Лия.

Макилхени помръкна, но се престори, че не е чул.

— Правя ти подарък, Стан. Опакован с панделка. Това може да е най-големият случай в кариерата ти: автор с международно признание, углавна измама, плагиатство, кръвопролитие. Говорим за заглавия на корицата на списание „Тайм“, а ти ще напишеш истински съдебен трилър.

Лия го репликира остро:

— За разлика от онова, което очаква вашия клиент. Обвинения в няколко убийства и в притежание на достатъчно дрога, за да напълни носовете на половината население в Холивуд.

— Клиентът ми никога не е печелил наградата „Пулицър“.

— Вашият клиент е убил повече от един човек.

— Тц-ц-ц. — Макилхени се разсмя тихичко. — Устна клевета и злонамерено изявление. Къде ви е доказателството?

— Разполагам с писмените показания на очевидец.

— Свидетел със съмнителна репутация. Вземал е наркотици от години, а фактът, че го разследвате за опит за предумишлено убийство, е достатъчно основание да лъже. Неговата дума срещу думата на моя клиент?

— Най-сензационното дело на века — иронизира го Лия. — Клиентът ви ще откупи ли правата за филмиране?

Макилхени я изгледа тъжно.

— Мистър Ап вече няма да се ангажира с проекти във филмовата индустрия.

— Предлагаш ми нещо, което не е твое, Ланд — намеси се Блейкхарт.

— Напротив, предлагам ти слава и богатство и възможността да се превърнеш в идол чрез един процес. В замяна само трябва да свалиш обвиненията по няколко хлъзгави дела, които и без това не можеш да докажеш в съда.

— Щом мислиш, че обвиненията ни няма да издържат, защо преговаряш с нас?

— В интерес на справедливостта и експедитивността. Мистър Ап не е юноша. Всеки ден, прекаран далеч от домашното огнище, се отразява зле върху него. Той съзнава, че има известни… лични проблеми, следствие от зависимостта от химическите препарати. Готов е да се подложи на психическо и физиологично лечение за преодоляване на тези проблеми, както и да предостави в услуга на града забележителните си дарби, ако не лежи в затвор и не приложите в пълна сила декрета, касаещ конфискация на имуществото му.

— Служба в полза на обществото за нееднократно убийство и пране на наркопари? — попита Лия. — Кога ще внесете този законов акт във Вегас?

Блейкхарт мълчеше. Лия се опита да не поглежда към него, но не издържа. Макилхени също го гледаше в очакване.

— Ще се наложи да излежи ефективно част от присъдата — каза Блейкхарт. — Но мога да приема затворът да бъде „Ломпок“ или друго място с идентични условия. Що се отнася до прилагането на декрета за конфискация, въпросът е извън нашата юрисдикция.

— Вече имах разговори с управлението на окръжната прокуратура и те са съгласни на частична конфискация в замяна на ценна информация за международната търговия с наркотици, с каквато понастоящем клиентът ми разполага. Спират ги единствено тези предполагаеми убийства. Не искат да се окажат в деликатна ситуация.

— Като например подминаването с лека ръка на няколко убийства ли? — включи се отново Лия.

Блейкхарт повдигна въпросително вежди към нея. Тя кръстоса крака и се загледа встрани. Едва забележима усмивка заигра по устните на Макилхени.

Блейкхарт каза:

— Ще излежи част от присъдата, Ланд. Говоря сериозно.

Макилхени погледна Ап.

— Мисля, че можем да се примирим с това. Във федерален затвор и включване в Програмата за защита на свидетелите.

— И какво ще стане с разследването на смъртта на Мелърс и Барнард? — попита Лия, вперила очи в Макилхени, но въпросът й бе адресиран към Блейкхарт. — Говорехме за попадане в деликатна ситуация. Особено след като делото на Лоуел излезе по първите страници на вестниците, няма да можем да го запазим в тайна. В мига, в който адвокатът на Лоуел узнае за сделката и нададе вой, ще се окажем по безпомощни срещу престъпния свят дори от АОГС^[2].

— Тц-тц…

— Права е — отбеляза Блейкхарт.

— Хайде, Стан — каза Макилхени. — За какво престъпление говорим? За жалък частен детектив — изнудвач, и за жалкия директор на мотел, който го е убил? Какво е това пред възможността да изправиш пред съда Лоуел?

— Жалък афроамерикански директор на мотел! — подчерта Лия. — Нима не разбирате колко развеселени ще са от Асоциацията за пълноправие на чернокожите американци? И да не забравяме, че жертвата на Лоуел съвсем не е бил херувимче. Дали някой ще се интересува какво е направил някакъв старец преди двадесет и една години?

— Съществува съществена разлика, млада госпожице.

Естествено, нечий друг клиент ще трябва да се поти на електрическия стол.

Блейкхарт беше прехапал устни. Ап погледна към него. За първи път даваше признаци на интерес към това, което ставаше.

Блейкхарт проговори:

— Чувам всичко, което казваш, Ланд, но нейните аргументи са солидни.

Говореше за Лия, сякаш я нямаше.

Макилхени се замисли.

— Възможно е да съществува друг доказателствен материал, Стан. Говорим теоретично.

— Като например?

— Касети. Тери Трафикънт записан, докато разказва историята.

Лия отново се намеси в разговора:

— Теоретично. — Лицето й изразяваше отвращение.

Макилхени сви рамене. Килограми плът се разтресоха.

— Минало е много време. Спомените избледняват. Когато разчистваш тавана на къщата, никога не знаеш на какво може да попаднеш.

— Таванът в Малибу? — попита Лия. — Или онзи на Хамби стрийт?

— Ето моето предложение — започна Блейкхарт, — приемате го или всичко отпада. Мистър Ап прави признания за своята роля за смъртта на Карен Бест, Феликс Барнард и Дентън Мелърс. Непредумишлено убийство в случая с Бест, съучастничество втора степен в случая с Барнард, тъй като Мелърс го е застрелял, а за Мелърс — непредумишлено убийство от втора степен, без уговорки. Всички присъди влизат в сила едновременно. Ако избегнем съдебен процес…

— Стан!

— Изчакай, Ланд. Ако избегнем съдебен процес и ако Лоуел бъде осъден за предумишлено убийство от първа степен благодарение на информация, предоставена ни от мистър Ап, срокът на ефективните присъди на мистър Ап ще бъде намален.

Макилхени се престори, че се колебае.

— Само още нещо, Стан — вметна Лия. — Според анализите убийството на Барнард е старателно планирано. Можем да повдигнем обвинение в съучастничество първа степен и на същото основание да пледираме предумишлено убийство при утежняващи вината обстоятелства по…

Блейкхарт направи гневен жест с ръка.

Макилхени се обади:

— Какво разбираш под „признания“?

— Писмени признания под клетва, подписани, съвсем подробни, никакво избягване на въпроси, категорично признаване на съучастничество.

— Като в църква — каза Ап.

Веждите на Макилхени заеха нормалното си положение.

— Ами какво ще правим с дрогата?

— Ами ако успееш да се договориш с федералните, имаш зелена улица — отвърна Блейкхарт. — Но само ако признае вината си в писмена форма и само ако неговата информация доведе директно до осъждането на Лоуел. И никакви самодейни изяви — ще кротува. Казаното преди за „Ломпок“ остава и ще му осигуря специални условия на излежаване на присъдата. По дяволите, ще го уредя в крилото с килии за бивши сенатори!

Лия изпука с пръсти.

— Защо не отскочиш да вземеш папките с материалите, Ли? Така ще знаем за какво да питаме мистър Ап.

Излезе, тропайки ядосано по пода, и ме подмина, без изобщо да ме види.

Точно когато вратата към коридора се затръшна шумно, Макилхени каза:

— Красиво момиче.

Ап и Макилхени се съвещаваха при изключени микрофони, след това Ап започна да диктува на своя адвокат.

По време на прекъсването Блейкхарт се върна в кабинета си, а Лия Шварц — в своя.

Преди да излезе, попита:

— Тук ли ще изчакате?

— Докато Майло дойде.

— Добре.

Затръшна вратата. Ап чу затръшването въпреки разделящото стъкло и подскочи сепнато.

Макилхени го потупа по рамото и той поднови диктуването.

Двадесет минути по-късно Майло още не се бе върнал, след като отиде да придружи Луси, и вече започвах да се питам какво го е задържало.

След около час и половина Макилхени спря да пише.

 

 

Блейкхарт прокара пръст по средата на страницата. Четеше по диагонал. После го прочете отново, този път по-внимателно.

Отмести го настрана.

— Тук не се казва нищо за това кой е застрелял мистър Мелърс.

— Човек на име Джефрис. Самият той беше убит преди пет години — проверете в полицейските архиви.

— Вие какво общо имате със смъртта на мистър Джефрис?

Ап се усмихна.

— Абсолютно нищо. Застрелян от полицията по време на обир. Леополд Ърл Джефрис — можете да го проверите.

Отново бе спокоен.

Блейкхарт прочете признанията за трети път.

— Това тук е добре като за начало. — Прибра ги в джоба си. — А сега ми разкажете за Трафикънт.

Ап погледна Макилхени. Дебелият адвокат разсеяно окръгляше устни.

— Има записи — каза Ап. — В дома ми в Лейк Ароухед. Можете да ги вземете без заповед за обиск. Те са в сутерена, зад един от фризерите.

— Зад един от тях? — попита Блейкхарт, без да прекъсва писането си.

— Имам два фризера в сутерена на вилата в Ароухед. За приемите. И двата поддържат температура под нулата. Зад този вдясно има вграден в стената сейф. Записите са в него, ще ви дам комбинацията. На тях е записан Тери Трафикънт, докато ми разказваше истината за себе си и Лоуел. Записах го, защото предполагах, че един ден ще имат историческа значимост. На Тери му беше писнало от машинациите на Лоуел, затова се обърна към мен като човек, на когото можеше да се довери. Аз му изплатих целия хонорар за филмовите права. Платих му също и за сценарий, по който работеше. До последния цент.

— В замяна на всичките постъпления от правата върху книгата, сценария и филма, които по право са му принадлежали? — попита Лия.

— И затова. Сделката беше по-изгодна за него. Аз не съм получавал нищо от години.

— За какъв сценарий става въпрос? — попита Блейкхарт.

— Действително непълен сценарий, само резюме на кратък епизод на ужасите — нещо от рода на „Петък, тринадесети“ за жени, съсичани от психопат.

— Заглавие?

— „Младоженката“.

Резюмето, което бях чел, писано от Трафикънт? Заглавие, откраднато от романа на покойник. Заради скритата интрига ли? Значи склонността към престъпления изобщо не го бе напускала.

— Мислех — обясняваше Ап, — че с малки промени на основните персонажи сценарият наистина има потенциал. Ако Тери не беше изчезнал, вероятно щях да продуцирам заснемането на филм по него.

— Ура за Холивуд! — с ирония коментира Блейкхарт. — Дотук не зная повече, отколкото при първото ми влизане в тази стая.

Ап си придаде умислено изражение.

Макилхени подаде вода на клиента си, а Ап изискано отпи.

Остави чашата на масата.

— Ключът към всичко е в творческия блокаж на Лоуел. Изпадна в продължителен вакуум още преди години — преди тридесет години. Просто не можеше да го преодолее, може би заради пиенето, а може би просто бе казал всичко, което имаше да казва. Но Трафикънт не е знаел това. Прекарал е младостта си зад решетките, намерил стари творби на Лоуел, прочел ги, нямал е представа каква е действителността навън. После се включил в някаква програма за творческо развитие, експериментално прилагана в затвора, и разбрал, че му се удава да пише. Затова писал на Лоуел, четкайки егото на писателя. Двамата започнали редовна кореспонденция. Трафикънт взел да пише стихове и да си води дневник. Изпратил ги на Лоуел, който бил впечатлен и започнал да действа за неговото помилване.

Замълча.

— Това е известната на обществото част от историята. Истинската е, че Лоуел и Трафикънт сключили сделка още докато Трафикънт бил в затвора. Лоуел измислил всичко: казал на Тери, че неговата поезия е ненадеждна финансово за издателите, че е почти невъзможно да се намери издател за стиховете му, освен ако не са писани от малкото прочути писатели като него. Лоуел обещал да размисли до освобождаването на Трафикънт, а междувременно да редактира стиховете и да ги даде за предпечатна подготовка, представяйки ги за свои. Хонорара щял да получи Трафикънт, а Лоуел трябвало да издаде затворническия дневник като творба на Тери.

— И Трафикънт е приел тези условия?

— Нима е можел да се пазари? Бил е неудачник, затворен зад решетки. Лоуел му е предложил свобода, пари, възможност да стане известен, ако дневникът се продава добре. Затова не е имал претенции към стиховете — щял е да го преживее. Бил е затворник. Свикнал да се пазари за всичко.

— Каква сума е получил Лоуел за стиховете?

— Сто и петдесет хиляди долара срещу преотстъпване на авторските права за определен срок. Лоуел задържал петдесет хиляди за себе си, агентът му получил петнадесет хиляди. Творческата база била започната, за да имат законно основание да преведат остатъка от осемдесет и пет хиляди долара, този път по сметката на Трафикънт.

— Говорите така, сякаш сте били в кухнята на операцията от самото й начало — забеляза Блейкхарт.

— Помогнах за финансирането на „Убежище“, защото вярвах в Лоуел.

— Идеализъм?

— Точно така.

Блейкхарт се обърна към Макилхени:

— Дотук всичко е в много изгоден за клиента ви дух.

— Бъди откровен, Кърт — подкани го Макилхени. — Моят стар нос ми подсказва, че в момента те слушат единствено от добра воля.

Ап се колебаеше.

Макилхени го потупа окуражително.

— Добре — каза продуцентът. — Аз също използвах творческата база. За да пера пари. Нищо голямо. Мои приятели — хлапета, част от бизнеса — донасяха марихуана от Мексико. По онова време марихуаната не се считаше за наркотик. Всички я пушеха.

Отстрани нещо от пуловера си.

Блейкхарт нетърпеливо размърда глава.

— Надявам се, че имате какво още да ни кажете.

— Има много — отвърна Ап. — Лоуел се надяваше, че поемите, които беше откраднал от Трафикънт, щяха да го върнат в центъра на общественото внимание. Така и стана, но ефектът беше обратен. Всички критици заклеймиха стиховете, а книгата се оказа истинска разрушителна бомба. Междувременно дневникът на Трафикънт стана сенз… бестселър. — Разсмя се.

Спомних си гневното писмо на Трафикънт, публикувано от „Вилидж Войс“ и изразяващо безусловна подкрепа за Лоуел. Еманация на единствената страст, която можеше да развие един психопат: тази към самосъхранение.

— Защо Лоуел е мислел, че Трафикънт ще си мълчи за сделката?

— Лоуел беше отчаян. И наивен — повечето артистични типове са наивни. Работил съм с такива хора цели тридесет години, познавам ги добре. А фактът, че стихосбирката се оказа провал, предпазваше Лоуел. Защо Трафикънт да предявява претенции към толкова хулена книга, при положение че другата му жънеше огромен успех? Първоначално обаче Лоуел не разсъждаваше така. Беше се вманиачил на тема „моето място в историята“, изплаши се, че репутацията му се срива. Седеше в онази колиба в имението си по цял ден, опитвайки се да твори, но нищо не се получаваше. Непрекъснато пиеше и се дрогираше, за да забрави, а алкохолът и наркотиците само влошаваха нещата.

— И вие го записахте?

— Направих го заради собствената му безопасност.

Блейкхарт изсумтя.

— Ирония на съдбата — каза Ап. — Може да послужи за сюжетна основа на добър роман. Очакваше се името на Лоуел като автор на онази стихосбирка да осигури успеха й, но не стана така. Трафикънт се превърна в галеника на литературните среди. Може да се заснеме като комедия и да се предложи на кабелните телевизии.

— Значи Трафикънт е излял душата си пред вас, защото се е тревожел, че няма да се справи сам във външния свят? — попита Блейкхарт.

— Да. И защото имаше нужда да поговори с някого. Характерно е за затворниците. Започнат ли веднъж, не могат да спрат — липса на самоконтрол. Още не съм срещал затворник, който умее да пази тайна.

— А вие познавате много настоящи и бивши затворници, нали?

Ап се усмихна.

— Лоуел е убил Тери два дни след инцидента с онова момиче Бест. Нещата най-после получили развръзка, защото Лоуел бил потресен от случилото се, готов бил да закрие творческата база. А все още е бил сърдит на Тери. Наредил му да напусне базата. Тери го наругал и го заплашил, че ще отиде и ще разкаже на всички за измамата със стихосбирката. Когато Тери се обърнал, за да си тръгне, Лоуел го халосал с бутилката от уиски по главата, после продължил да го удря. Тогава се уплашил, телефонира ми — говореше несвързано. Отидох в имението и погребахме Трафикънт.

Притисна длани една до друга.

— И правейки това — каза Блейкхарт, — сте успели да си осигурите вечното мълчание на Лоуел за случилото се с Карен Бест?

— И в негов интерес бе то да остане в тайна. И без това името му бе достатъчно опетнено, за да си позволи скандал със смъртен случай в неговото имение.

— Къде е погребан Трафикънт?

— Точно под писателската колиба на Лоуел — наричаше я „Вдъхновение“. Там го уби. Подът беше от пръст, те просто го изкопаха.

— Кои са те?

— Лоуел, Дени Мелърс, Кристофър Грейдън-Джоунс.

— Защо Мелърс?

— Той беше верен като куче — и щях ли да го кажа, ако беше бял? Ненавиждаше се, че е чернокож — в интерес на истината. Отричаше го. Мислеше, че ако пише и лиже достатъчно дълго бели задници, ще стане богат и прочут. Както и да е, ето къде е Тери. Не знам дали дървената колиба все още си стои, но мога да намеря мястото на самия бряг на езерцето.

— Недалеч от Карен Бест — забеляза Блейкхарт.

Ап не каза нищо.

— Други тела, за които трябва да знаем?

— Не, доколкото аз знам. Ще трябва да попитате Лоуел. Той е човекът на идеите. Знаете ли, че е издал първата си книга, докато е учел в колежа? Всички са му казвали, че е гений. Фатална грешка.

— Кое е фатална грешка?

— Да вярва на собствените си критически очерци. Сега можем ли да задвижим процедурата по преместването ми на по-прилично място?

— Следователно през всичките тези години вие сте прибирали чековете от авторските права на мистър Трафикънт.

— Като изключим първите няколко години, постъпленията бяха дребни суми. За последните няколко години не е изплатен нито цент.

— Колко дребни суми?

— Трябва да проверя. Вероятно не повече от сто и петдесет хиляди сумарно.

— А авансът на мистър Трафикънт, получен за книгата?

— Седем хиляди долара. Проигра всичко на зарове в деня, в който осребри чека. Затова беше толкова притеснен от заплахата на Лоуел да го изгони. Книгата му водеше класациите по продажби, осемдесет и пет хиляди бяха преведени на банковата му сметка, а той не знаеше какво да прави с тях. Сега можете ли да ме отведете на някое по-прилично място?

— Ще видим какво можем да направим, мистър Ап.

— Между другото мога ли да получавам храната си отвън? Помиите тук направо тънат в мазнини. Имам собствен готвач, той би могъл…

Блейкхарт препрочете показанията и собствените си записки.

Вратата към коридора се отвори и в стаята за наблюдение влезе едър чернокож служител от охраната на затвора.

— Окръжен прокурор Блейкхарт? — попита той, взирайки се в табелката на гърдите ми.

Посочих към стъклото.

— Ще прекъсна ли нещо?

— Не, тъкмо привършват.

Погледна през стъклото. Блейкхарт продължаваше да чете. Ап и Макилхени чакаха мълчаливо.

— Хмм — покашля се мъжът от охраната. После почука по стъклото.

— Да? — с раздразнение каза Блейкхарт.

Служителят влезе.

— Съжалявам, че ви безпокоя, сър, но трябва да ви предам спешно съобщение.

Блейкхарт беше раздразнен.

— От кого? Зает съм.

— От детектив Стърджис.

— Той пък какво иска?

— Каза ми да го предам насаме, сър.

— Добре, изчакайте. — Обърна се към Макилхени и Ап: — Само за секунда.

Излезе от стаята за разпити, затвори вратата зад себе си и нервно затропа с крак.

— Добре, какво, по дяволите, е толкова спешно?

Чернокожият мъж погледна към мен.

Блейкхарт отиде в единия ъгъл, достатъчно далеч от мен. Чернокожият полицай го последва и прошепна нещо в ухото му.

Докато слушаше, мрачното лице на Блейкхарт се разведри.

— Проклет да съм!

— Всичко с Луси наред ли е? — попитах аз.

Блейкхарт сякаш не ме чу, гледаше чернокожия.

— Сигурен ли сте?

— Така каза мъжът.

— Преди колко време?

— Преди около час.

— И това е потвърдено?

— Така каза той, сър.

— Добре, проклет да съм! Не мога да повярвам… Божичко!… Добре, благодаря ви.

Служителят от охраната излезе, а Блейкхарт остана замислен в ъгъла. След това влезе в стаята за разпити.

— Е — запита Ап, — можем ли да се заемем с работата по документите? — Усмихна се широко.

— Разбира се — каза Блейкхарт. — Очаква ни много работа с документи. — Усмихна се широко.

— Храня се по специална диета с храни с повишен въглеродо-белтъчен състав и понижено съдържание на мазнини — каза Ап.

— Радвам се за вас. — Леден глас.

— Стан? — повдигна въпросително вежди Макилхени.

Блейкхарт разкопча сакото си и пъхна палци в гайките на панталона.

— Имаме ново развитие на събитията, господа. Току-що бях информиран, че мистър Лоуел е починал днес следобед — масиран сърдечен удар. Затова всички уговорки отпадат и ние ще впишем тези признания като доказателство срещу мистър Ап.

Лицето на Ап стана по-бяло от пуловера му. Макилхени изтласка туловището си от стола и се наведе напред, размахвайки ръце, сякаш се бранеше от оси.

— Сега, погледни тук…

Блейкхарт засвири с уста и започна да събира книжата си.

— Това е недобросъв…

— Ни най-малко, Ланд. Договорихме се на базата на добра воля. Самият ти го каза. Без да предвиждаме Божия промисъл. Предполагам, че Бог не е одобрил нашата сделка.

Макилхени се задъхваше от ярост.

— И ти просто…

— Никакви „ти просто“, Ланд. Всички уговорки отпадат, а това остава документирано.

Размаха писменото признание пред себе си.

— Винаги изисквай писмено изявление — каза Блейкхарт засмяно. — Научих го, докато гледах сериала „Народният съд“.