Джонатан Келерман
Самозащита (45)

45.

Нуждаех се от въже. Хрумна ми нещо.

Подадох оръжието на Луси. От начина, по който го взе, разбрах, че никога преди не е държала пистолет.

— Той вероятно няма да помръдне, но не се приближавайте повече. Връщам се след няколко минути.

Грабнах лопатата и поех след Нова към гората, тичайки с всички сили, докато стигнах до зелената бръшлянова завеса, препречила пътя ни на идване. Сега беше дръпната назад и разкъсана от Грейдън-Джоунс, който бе минал по същия път към езерото.

Отсякох с лопатата няколко зелени въжета, върнах се при езерото и завързах ръцете и краката му. Дишаше равномерно, а пулсът на сънната артерия бе нормален и се напипваше ясно. Пищялът щеше да посинее, щеше да има силно главоболие, може би леко сътресение, но щеше да оцелее.

Оставихме го там и се върнахме при голямата сграда.

 

 

Джипът на Лоуел си стоеше пред нея, но мерцедеса го нямаше. Между „Севил“-а и автомобила на Луси бе паркиран кафяв микробус. Вратите му бяха отключени и аз погледнах вътре. На предното стъкло имаше стикер на фирма за отдаване на коли под наем, а в регистрационната бланка бе вписано името Хакер. Плащането бе извършено в брой. В задната част бяха нахвърляни лопата, малка брадва, трион, навито въже и няколко найлонови чувала за битови отпадъци, пълни. Ключовете бяха оставени под шофьорската седалка и аз ги сложих в джоба си. Пресни следи от гуми и диря от масло очертаваха посоката, в която бе заминал мерцедесът.

Влязохме в сградата.

Лоуел лежеше на леглото си със затворени очи.

Дишането му бе бавно и плитко.

Пребледнял като платно.

На пода, точно под ръба на кушетката, блестяха двете половинки от ампула. Открих иглата на няколко крачки встрани, полускрита под стар брой на „Нюйоркски книжен обзор“. В свивката на левия му лакът имаше червена точка от скорошно убождане.

Луси беше зад мен, при вратата. Чух я да се отдалечава.

Взех стария черен телефон и започнах да набирам.

 

 

Из имението кръстосваха полицаи и специалисти. Лоуел продължаваше да спи, а лицето му сякаш бе станало още по-бяло. Един от полицаите забеляза:

— Не изглежда никак добре.

Екипът на „Спешна помощ“ пристигна половин час по-късно и го изнесе от сградата.

Майло още не се бе върнал в участъка, но помолих да изпратят Дел Харди, който пристигна веднага след изсипването на първата патрулна кола с полицаи. Не бяхме се виждали от известно време. Косата му бе посивяла почти напълно, беше напълнял. Неговото пристигане освободи мен и Луси от досадните подозрения на полицаите, които не ни познаваха.

Дел дойде при нас.

Попита Луси дали е добре, после отиде да изпие чаша кафе с един от детективите от участъка в Малибу, от отдел „Убийства“.

Луси бе ходила в гората преди час, показвайки им мястото на престъплението, докато специалистите от екипа за технически анализ набивали колчета и ограждали с лента посочения от нея участък.

Сега двамата седяхме на сгъваеми столове, изнесени до „Севил“-а. Луси бе завита с одеяло. Беше успяла да изяде половин сандвич с фъстъчено масло и сладко.

В 0:45 ч. някой извика:

— Кости!

 

 

Малко по-късно се появи Майло.

Погледна ни и поклати глава:

— Лекар и пациент, лика-прилика сте си. И като си помисля, че заслугата за вашето събиране е моя…

Наведе се и целуна Луси по бузата. Тя също го целуна. После Майло се здрависа с мен, стискайки силно ръката ми.

— Дел ме информира за всичко. Съжалявам, че не можах да присъствам на разрязването на тортата, но трябваше да осуетя заминаването на един хеликоптер.

— Чий?

— На Ап.

— Бягал е от града. Откъде узна?

— Не знаех. Наблюдавах кантората му цял ден, проследих го, когато отиде да обядва в „Мортънс“, а след това до „Биджан“, откъдето си купи кожено яке за девет хиляди долара. После се върна в кантората, но вместо да слезе на последния етаж, продължи с асансьора нагоре към хеликоптерната площадка. Витлата на машината вече пореха въздуха. Изигра сцената на възмутения гражданин, твърдеше, че ще лети до Санта Барбара и обратно, но лимузината му бе натъпкана с куфари и пътни чанти „Вюитон“^[1], а шофьорът му носеше билети и документи за чартърен полет до Лисабон.

Засмя се:

— Както и да е, засега Ап няма да пътува никъде. Осигурихме му уютен апартамент в щатския затвор.

— По какво обвинение?

Усмивката му бе широка, но злорада.

— За нарушение на закона за движение по пътищата. Идиотът има глоби и наказателни актове за четири хиляди долара само през последната година, наложени за шофиране след посещения в извънградски клубове и ресторанти. Да не пропусна нарушаването на обществения ред.

— Няма да остане дълго в затвора, ако пътните нарушения са единственото основание за задържането му.

— Почакай, почакай. Когато го претърсих, открих хубаво малко пакетче с бял прашец в него. Още един пакет при претърсването на шофьора. Тогава повиках хората от отдел К-9 и кучетата направо полудяха. Говорим за количество, което може да напълни до половината един от неговите „Вюитон“-и. Кока.

— Добра валута, в случай че почивката се удължи непредвидено — забелязах аз. — Следователно дори Грейдън-Джоунс да бе загазил тук, Ап отдавна щеше да се е изпарил.