Джонатан Келерман
Самозащита (43)

43.

Първоначално помислих, че Луси е навлязла в гората. Тогава чух стъпки откъм страничното крило на сградата.

„Отива към колата си. Това е добре.“

Когато я настигнах, тя сякаш не ме забеляза.

„Колко ли сеанса ще са необходими, за да разгадаем какво е преживяла току-що?“

Стигнахме при нейния „Колт“. Но вместо да отвори шофьорската врата, тя заобиколи отзад и отключи багажника.

Изтичах до нея, докато тя изваждаше права лопата. Сложи я на рамо.

Чисто нова, етикетът още висеше на дръжката. Носейки я като пушка, Луси тръгна към сградата.

Препречих й пътя.

Тя ме заобиколи. Отново застанах на пътя й.

— Хайде, Луси.

Отново ме заобиколи. За пореден път я настигнах.

— Не му позволявайте да ви манипулира, Луси.

— Нищо. Може би ще разберем това.

Сега вървяхме бързо край сградата.

— Ще се обади на приятелите си. Те ще тръгнат след вас.

Сякаш не ме чу. Хванах ръката й. Тя се освободи от хватката.

— Чуйте ме, Луси…

— Нищо няма да направи. Никога не прави нищо, само говори, това може: да говори, говори, говори…

— Все пак е опасен.

— Той е нищо. — Яростна усмивка. — Нищо.

Стигнахме неасфалтирания участък зад сградата. По просторите се вееше дамско бельо. Задната врата беше затворена. Нова се бе отзовала на виковете на Лоуел.

Кимвайки с глава, сякаш в отговор на някакво предложение, Луси се шмугна в зеления гъсталак.

 

 

Ниски храсти и млади фиданки, засенчени от клоните на дърветата, отстъпиха място на гъсти трепетлики, пълзящи бурени, къпини и широколистни растения, които приличаха на някакъв вид гигантска лилия.

Луси си проправяше път с ръце, а когато това вече бе невъзможно, започна да ги отстранява, замахвайки с лопатата. Инструментът обаче не беше мачете и не след дълго Луси дишаше учестено и пъшкаше в безсилен гняв.

— Защо не ми дадете лопатата?

— Това не е ваш проблем — отвърна тя, продължавайки да вършее. — Ако наистина мислите, че ни грози опасност, не се излагайте на нея.

— Зная в какво се забърквам.

Докосна за миг ръката ми, после продължи да проправя път през гъсталака.

Алтернативите ми бяха или да отида с колата до магистралата и да се опитам да се свържа с Майло, за да я изнесем от имението, или да остана с нея и да изчакам първата възможност да я отведа.

Физическият сблъсък вероятно щеше да съсипе изградените в процеса на терапията отношения помежду ни, но можех да го понеса, ако знаех, че така ще я опазя жива. Ако окажеше съпротива обаче, нещата можеха да се усложнят, дори да бъдат съпроводени от грозни сцени.

Може би най-доброто решение бе да остана с нея. Дори ако откриеше местоположението на гроба, скоро щеше да проумее, че ексхумацията само с една права лопата е свръх нейните възможности. А мисълта, че ще е сама там, в гората, адски ме плашеше.

Може би надценявах опасността. Лоуел беше чудовище, но по свой, макар и отблъскващ начин се бе опитал да се помири с нея. Щеше ли да я обрече на смърт?

Бе изминала едва няколко метра, но растителността се бе затворила след нея като врата на активиран капан и аз едва успявах да различа карираната материя на ризата й между храстите пред мен. Обърнах се назад. Къщата също едва се виждаше. Нямаше оформена пътека, но докато вървях след Луси, започнах да различавам нещо като по-утъпкана ивица във влажния килим от нападали листа.

Отдавна неизползвана пътека.

Луси се движеше с бърза, уверена крачка, доколкото гъстата растителност го позволяваше.

Сякаш знаеше къде отива.

Насочвана от съня.

Проправяйки си път с ръце между преплетените клони, не след дълго вече я следвах по петите. Дърветата ставаха по-високи, короните им по-гъсти и скоро над главите ни преобладаваше зеленото, само тук-там можеше да се види късче синьо небе. Над нас и около нас всичко сякаш ни ограждаше с плътна завеса. От време на време чувах уплашеното пърхане на криле, но самите птици оставаха извън полезрението ми.

 

 

По време на мълчаливия си поход преминахме край три дървени бунгала. Мушици и жилещи насекоми се забавляваха да облитат лицата ни. Внезапно излитане на огромна кафява птица едва не ме доведе до инфаркт. Успях да зърна голямата й квадратна глава и криле, достигащи около метър и петдесет ширина в разтворено положение. Рогата сова. Последвалата тишина ме изнерви още повече.

Луси сякаш не забелязваше нищо. Лицето й бе осеяно с червени петна от ухапванията на насекомите, а дланите й бяха разкървавени от борбата с бодливите храсти и къпинака.

— Дайте почивка на ръцете си.

— Не — отвърна тя, но все пак ме послуша.

Напредването през гъсталака не беше лесно, независимо че моите ръце бяха силни и закалени от тренировките. Нейните сигурно вече бяха изтръпнали от преумора. Изтръгвах и съсичах всичко пред себе си, питайки се с каква преднина ще разполагаме. Съзнавах, че оставяме ярка следа за онзи, който реши да тръгне след нас.

— Дори да я намерите — казах аз, задъхвайки се, — след толкова много години няма да прилича на човешко същество. Всъщност възможно е от нея да не е останало нищо. Животни често изравят костите и ги разнасят.

— Знам. Научих го по време на съдебния процес.

Гъсталакът стана труднопроходим, а аз едва се държах на крака. Луси се взираше в небето.

„Може би оглежда да открие корони, разстилащи се като дантела?“ От всички страни ни заобикаляха дървета от различни видове, хаотична колонада от стволове, издигащи се над ниския гъсталак.

Часът беше два и четиридесет. Слънцето бе достигнало най-високата си точка и сега беше зад нас, танцуваше игриво в пролуките между клонака — едно мъничко ослепително огледалце.

Долових нов звук — като стичаща се вода, малко поточе като видяното от мен по пътя за имението.

Необходимата влага, която ускорява процеса на разложение.

— Дори да я намерите, какво ще направите?

— Ще взема нещо със себе си. Могат да направят тестове и да докажат, че е била тя. Това би било веществено доказателство. Нещо.

Чух изпращяване зад себе си и спрях. Луси също го бе чула, защото се взираше в гората зад нас.

Тишина.

Повдигна рамене и избърса лице с ръкава на ризата си. Беше трудно да преценим на какво разстояние от основната сграда се намираме. Усещах соления вкус на пот по устните си, очите ми пареха от нея.

Стигнахме до плътна, гъсто сплетена завеса от бръшляноподобни растения, чиито въжета бяха твърди като камък. Лопатата не можа да ги съсече. Луси се нахвърли върху тях, започна да ги дърпа и скубе, от което дланите й плувнаха в кръв. С усилие я издърпах назад и огледах бръшляните. Въпреки чудовищните размери на въжетата и листната маса, основата при корена бе сравнително малка — около шестдесетсантиметрово двойно разклонено стебло.

Започнах да сека с лопатата едното разклонение малко над мястото на разделяне от основния ствол. Във въздуха се разлетяха прах и насекоми, а в далечината чувах шума от бягането на животни. Бицепсите ми се бяха напомпали, а в раменните мускули се появи пулсираща болка. Накрая успях да пресека достатъчно въжета, за да дръпна назад зелената бръшлянова мрежа и да продължим нататък.

Беше пълно с крайбрежни секвои, чиито огромни червени стволове образуваха величествена колонада. Трийсетметрови чудовища от Севера, чийто връх тънеше в сянката на короните им. В подножието на отделни места растяха туфи папрат. Пръстта бе сива като пепелище за барбекю, покрита с окапали листа и изсъхнали клони. През плътната завеса на високите корони слънцето се виждаше като парченце слюда.

Завесата.

Като дантела?

Луси започна да се провира между мамонтестите стволове.

Отиваше в точно определена посока.

Светлина.

Късче от деня, което ставаше по-голямо, колкото повече приближавахме към него.

Луси излезе на огряното от слънцето място и разпери ръце, сякаш искаше да събере неговата топлина и светлина в себе си.

Намирахме се на открито място, затворено между хълмист склон и мескитов храсталак, какъвто бях видял край планинското шосе. Отвъд хълмовете се издигаха планински върхове.

Пред нас се разстилаше широка долина, обрасла с високостебли тънки треви, между които блестяха лъкатушещи сребристи серпентини.

Десетки тесни поточета, тънки и криволичещи като линиите върху географска карта. Ромоленето достигаше до нас едва доловимо…

Последвах Луси, която тръгна през тревата, стъпвайки в меката почва между поточетата.

Спускахме се към обрасло с мъх сечище. В средата му имаше езерце, широко около тридесет метра, с морскозелена вода, чиято повърхност бе покрита с ярка пелена от плаващи растения. На места във водата се образуваха мехури, които се понасяха по течението. Полусферичните листа на хиацинти плаваха необезпокоявано по езерната повърхност. По тях кацаха и отлитаха пъстрокрили водни кончета.

На отсамния бряг имаше още една дървена колиба — съвсем като онези, които бяхме оставили зад себе си.

Почернели прогнили дъски, покрив от мъх и лишеи, разковала се врата, увиснала на една от пантите.

Нещо зелено се виждаше пред прага й. Изтичах дотам.

Метал. Метална плоча, която някога вероятно е била от бронз. Лайстни по ръбовете. Гравиран надпис. Заех се да отстранявам наслоената пръст и мръсотия, докато изпод тях не се показаха калиграфски изписани букви.

ВДЪХНОВЕНИЕ

Издърпах вратата встрани и влязох. Подът също бе черен, прогнил като торф, изпълващ помещението със странна сладникава миризма. През останалите без стъкла крила на прозорците виждах неподвижните зелени води на езерцето.

Дървените стени бяха просмукани от миризмата на гнило. В единия ъгъл имаше останки от мебели: малка метална масичка, безвъзвратно ръждясала и останала без крака, със зелени петна, покрита от бръмбари и пълзящи буболечки. Върху плота имаше нещо. Отстраних насекомите и изгнилите листа и пред мен се показаха черните лакирани бутони на пишеща машина. Още малко почистване и се появи златна емблема и девизът на фирмата „Роял“.

До масата стоеше някогашен кожен стол, от който сега бяха останали само парчета съсухрена кожа и шепа видии. На пода до креслото имаше три метални обръча, заварени върху ръждясала стойка.

Спирала от тетрадка. Още нещо — от мед, покрито от зелена патина.

Коленичих. Нещо пропълзя по крака ми. Отстраних го с удар.

Патината се оказа мъх. Не мед, а злато.

Златен резервоар във формата на куршум със сребристожълт клипс.

Капачка от писалка.

В горния й край гравирани инициали МБЛ.

Прибрах я в джоба си и разрових с крак тънкия слой влажна пръст.

Луси не бе влязла след мен. От прозореца я видях да отива към езерцето и да се взира в отсрещния бряг.

Там имаше две дървета…

Гигантски плачещи върби, дебелите им коренища пълзяха над земната повърхност и се потапяха във водите на езерцето.

Клони с жълто-зелени листа с форма на източени остриета се протягаха към земята, където се вкореняваха и даваха живот на нови издънки, покрили целия бряг.

Като часови.

През листната завеса слънцето пробиваше с диамантени отблясъци.

Мрежа в бебешко синьо, ефирна като дантела.

Излязох, тичайки.

Луси бе втренчила поглед в участък между дърветата — голо хлътнало място.

Взе лопатата от ръцете ми и тръгна към другия край на брега. Пристъпваше на пръсти точно по границата между брега и водата.

Затвори очи и се подхлъзна. Преди да успея да я уловя, единият й крак потъна до глезена. Изтегли го. Крачолът на джинсите бе прогизнал. Разтърси крак и продължи напред. Спря при голия участък с лице, обляно в сълзи.

Прегръщаше лопатата като бебе.

Вдъхновение…

Запазеното за Лоуел място.

Да погребе Карен тук… може би за компания?

Той определено се нуждаеше от компания: от низкопоклонничество и хвалебствията на почитатели и последователи, а когато тях ги нямаше — от възхищението на млади жени.

„Изпратете ми някоя — да е симпатична.“

Дали тук не бяха погребани и други жени?

Първата ми догадка, след като чух историята със съня, бе, че той е блудствал с Луси като дете. Но в подхода му към нея днес имаше нещо повече от сексуални намеци: коментарите относно нейните крака, физиологичните й навици. Начинът, по който се изперчи със сексуалната авантюра с леля й!

Въпреки всичко, не можех да се освободя от усещането, че в случая с Луси той преследваше друга цел.

„Остани с мен и аз ще ти покажа света, хлапе.“

С тялото, което го предаваше, слава — вече повехнала, Лоуел изпитваше потребност да има семейство.

Отдавна бе престанал да идва на това място.

Вдъхновението го бе напуснало.

Луси се изправи.

Без да проговори, започна да копае.