Джонатан Келерман
Самозащита (34)

34.

Седеше на верандата и се изправи, когато ме видя, че спирам да отворя вратите. Беше облечена в къса черна рокля от мека материя и черни сандали. Този път със сутиен, който поемаше тежестта на гърдите й. Изтича по дървените стъпала, усмихвайки се, и почувствах, че отново ще бъда манипулиран, когато се насочи право към мен. Спря буквално на сантиметри и сграбчи ръката ми.

Имаше гъвкаво, стегнато тяло, но при сегашната й близост и слънчевата светлина, която падаше право върху лицето й, забелязах миниатюрни белези от шевове за изпъване на кожата там, където долната челюст се извиваше към ушите.

Пластична операция за изпъване на кожата на лицето. Може би беше по-възрастна, отколкото предполагах?

Ръката й продължи да стиска моята. Поглеждайки по-надолу, забелязах други такива белези по дланите й. Малки, почти неуловими с просто око, с изключение на една дълга бяла черта, успоредна на пръстните стави на дясната й ръка.

— Благодаря ви. — Целуна ме бързо по бузата. — Той още спи.

Освободи ръката ми и ме поведе към покритата тераса, като се движеше до мен, прихванала кръста ми.

— Колко време спи обикновено? — заинтересувах се аз.

— От два до пет часа. Опитвам се да не му давам морфин предобед, за да има апетит, но обикновено реагира много остро на това.

— Кой предписва рецептите за морфина?

— Един лекар в Пасифик Палисейдс.

— Този лекар посещава ли го понякога?

Почеса показалец с големия пръст на ръката си, въздъхна и се усмихна.

— Какво мога да кажа?

Спомних си за дълбокото презрение на Лоуел към Елфи заради неговата пристрастеност към дрогата.

— Хайде, влезте. — Отвори входната врата.

— Защо не се поразходим? — предложих аз. — Цял ден съм стоял затворен.

— Добре — съгласи се тя и приглади косите си назад. — Изчакайте за момент, трябва да взема нещо.

Изтича по стълбите и се върна с малко преносимо радио с гумена антена. На марковата лента имаше надпис „За деца“.

— Предназначено е за малки деца — обясни тя, докато го закрепяше на колана си. — Но не са ли деца старите хора? Пораснали деца?

Завъртя някакво копче и се чу пращене.

— Има обхват до половин километър, затова не трябва да се отдалечаваме много. Понякога се събужда като малките деца — с плач. Също като тях носи памперси.

 

 

Движеше се плътно до мен, докато се разхождахме около сградата. Непосредствено до нея имаше сух безлесен участък, където стърчаха единствено металните стълбове, крепящи празни простори за пране.

Отвъд него — начало на гора: храсталакът бе толкова гъст, че погледът не можеше да проникне зад него. Двамата с Нова прекосихме пътя и аз успях да огледам главната сграда. Нямаше веранди, нито тераси, само облицовка от необработено дърво, прозорци и една-единствена врата. На три от прозорците на първия етаж имаше пердета.

— Онова там неговата спалня ли е?

— Ъхъ. Някога е било библиотека, но вече няма сили да се изкачва на втория етаж. Грозна е, нали?

— Като огромна дървена колиба.

Кимна и притисна ръка о моята.

— Да-а, познато чувство за западналост и разруха.

— За човек в неговото състояние — казах аз — декорът едва ли е от значение.

— Съмнявам се някога да е бил. За него парите също не означават нищо. Вероятно защото винаги е разполагал с достатъчно. Отдаден е на едно-единствено нещо: на себе си. — Трезва преценка, в гласа й нямаше злоба. Всичко, което тя правеше или казваше, изглеждаше лишено от емоция.

— От дълго време ли работите за него?

— От шест месеца.

— С какво се занимавате?

Засмя се:

— Писателка съм.

— Какво пишете?

— Предимно поезия. Възнамерявам да напиша сценарий. За Калифорния — за необикновените неща, които човек вижда тук.

— От източната част на страната ли сте?

— Не, от северните щати.

— Как стана така, че започнахте работа при него?

— Написах му писмо като негова почитателка и той отговори. Написах второ писмо, а той ми изпрати още по-пространен отговор. Започнахме да си пишем редовно. За писането и литературата: по проблемите на стила и изграждането на сюжета. Няколко месеца след това той ми предложи да работя като негова асистентка. Говореше за себе си като за човек в добро здраве, който се нуждае от незначителна помощ. Тогава дойдох тук и установих, че ще ми се налага да сменям памперси.

— Въпреки това сте останали.

— Естествено — отвърна тя, като размаха ръце и ускори крачка. — Той въплъщава една институция. Как бих могла да го изоставя?!

„Да не говорим какъв чудесен материал за сценарий предоставя животът ви с него.“ 

— Останах с впечатление — казах на глас, — че е по-скоро една забравена институция.

Стисна зъби, от което белезите от операцията станаха по-видими.

— Може би за глупаците, които сверяват литературните си вкусове по класацията на бестселърите.

Спря и увеличи звука на радиото. Чу се само пращене. Намали звука, но не тръгна напред.

— Чух, че това място някога е било творческа база за писатели и художници.

— Преди много години.

— Идеята е била хубава.

— Коя по-точно?

— За творческо уединение. Измъкваш се далеч от суетата и пошлостта.

Обърна се и пое в посока, която не увеличаваше разстоянието до основната сграда. Последвах я.

— Значи сте негова почитателка.

— Абсолютно.

— Предпочитание към конкретни негови книги?

— Харесвам всичко негово.

— Не беше ли публикувал стихосбирка, която се оценяваше като антифеминистка?

Изгледа ме с иронична усмивка.

— Искате да кажете, че предавам пола си, защото харесвам неговото творчество? Да, за него жените са парче месо — сграбчва задника ми поне веднъж дневно. Но ако жените имат доблест, щяха да признаят, че и те гледат на мъжете само като на плът. Да не се залъгваме, част от тях са наистина мъжествени, а на други мъжествеността не им липсва напълно.

Запазвайки усмивката си, тя разпери ръце и докосна за миг бедрото ми.

— Ами всички ние сме просто късове месо — почти изчурулика Нова. — Какво друго сме? Бък поне си го казва открито. Аз му бърша лайната, не може да скрие нищо от мен.

— Нито вие от него.

— Какво искате да кажете?

— Все някога трябва да му кажете за Питър.

Изръмжа почти по мъжки. Ръката с белега почеса носа й.

— Преструвки — каза тя, като разсече въздуха с ръка. — Мислят си, че съм апетитно парче. Ще му кажа, да. Но само фактът, че сте тук, ме кара да се чувствам добре — независимо дали вярвате, или не. — Усмихна се многозначително. — Притежавате някакво излъчване. Правите добро впечатление, като помагате на хората, права ли съм? — Отново докосна разсеяно крака ми. После докосна брадичката ми и каза: — Благодаря ви.

Направих крачка назад.

Изглеждаше развеселена.

— Някакъв съвет към мен?

— Какви бяха отношенията му с Питър?

— Един-единствен път се срещна с малкото лайно. Страхлив като пеперуда, молеше за пари. Самият Бък се бори, за да живее, използва болкоуспокоителни само в краен случай, а малкият сополивец доброволно забива иглата във вената си. Веднъж го спипах, докато се опитваше да задигне от ампулите на Бък. Казах му да ги върне или щях да съобщя на татенцето. Трябваше да видите как увисна долната му челюст. След този случай не е стъпвал тук.

— Може би и той е бил честен по свой начин.

— Как? — гневно попита тя, като вирна възмутено глава и отстъпи назад. От мястото си виждах входа на основната сграда.

— Вероятно не е можел да понесе мисълта, че е само парче месо.

— Защо? Нима не е така? Къща в крайните квартали. Вижте това. — Посочи птичка, прелитаща над върховете на дърветата. — Колко дълго ще живее тя? Месец? Година? Един ден ще си лети така и някоя хищна птица ще я нападне, тя ще изпука в хищните нокти, между които ще изтече животът й. — Жилите по врата й се бяха издули. Белезите се открояваха като тъмновиолетови щрихи. — Но тя е била тук. Преживяла е своето. Единственият смисъл е в съществуването ни сега.

— Какво нередно има да го прекратим преждевременно?

Спря.

— Оправдавате самоубийството ли? Доста необичаен възглед за психотерапевт, не мислите ли?

— Не го оправдавам. Но не го и осъждам.

— Аз го осъждам. Писателите винаги го отричат — в това е разликата. Вие сте посветили живота си в изучаване на правилата. Аз обаче търся изключенията.

Добра реч, но гласът на Лоуел за миг я прекъсна.

Нова сложи ръце на хълбоците си.

— Доведете я тук — дъщерята. Какво друго му е останало? Нима няма право поне на това?

— Не може да се каже, че е бил блестящ баща.

— Опитал се е.

— Нима?

— По свой начин.

— Който е?

— Останал е далеч от тях, за да не се чувстват засенчени от неговата слава. Осигурявал ги е финансово — кой, мислите, даваше пари за дрогата на бъзльото, след като преустановиха плащанията на средствата от попечителския фонд? След всичко това онзи се опита да свие ампулите, малкият подлец.

— Защо Бък толкова много държи да се срещне с Луси?

— Защото й е баща. Всяко момиче трябва да познава баща си. Ако ли не, губи само тя. Той е уникален. Дори само това го прави желан. Нима не разбирате?

— Уникален — повторих аз.

— Вижте — каза тя, с усилие въздържайки се да не закрещи, — вадите си хляба, като помагате на хората, но това не означава, че знаете всичко. Ако се разхождате в непозната местност и попаднете на змия, на вид, неизвестен на науката — възможно е да е отровна, но вие не знаете — щяхте ли да избягате? Или ще се опитате да я уловите и да я изучите?

— Зависи от степента на опасност.

Ноздрите й се разшириха гневно. Свиваше пръсти в юмруци и отново ги отваряше.

— Добре, поне опитах, вие следвате собствения си сценарий. — Направи няколко крачки. — Той е единственото нещо в нейния мизерен, протичащ в миша дупка живот, което може да я направи „първокачествено месо“. Но давайте, оставете я да продължи по познатия път.

От радиото се чу звук. Слаб и колеблив, после се усили. Нечленоразделни стенания. После върволица от мръсни думи.

— Бебето се събуди — каза Нова.

 

 

След като изкачихме стълбите, Нова каза:

— Можете да изчакате тук.

Останал сам с препарираните глави, започнах да се разхождам из огромната зала. Чувах силни шумове откъм задната част на постройката.

Когато тя най-после докара инвалидната количка, беше в тъмносин копринен халат, под който бе облякъл бяла пижама. Косата му беше сресана.

— Евреинът — възкликна той, като удряше длани по колелата на количката. Опита се да я подкара по-бързо, но Нова го държеше под контрол и насочи количката право срещу мен. Около устните му имаше засъхнала слюнка, а очите му бяха гурелясали. — И не ми казвай, че оная ти работа не е обелена и че майка ти всяка неделя ходи на литургия. Ти си един конвейерен Фройд, а това те прави евреин. Мислиш си, че си по-добър от останалите и че имаш право да си вреш носа в чуждите работи. Всички психоаналитици, които познавам, си въобразяват това. Всички психоаналитици са евреи.

Гледах безизразно една препарирана сова.

— Къде е момичето? — попита той.

— Бъди любезен с него, Бък — каза Нова с прекомерно сладникав глас. — Направил си е труда да дойде чак тук, за да ти съобщи нещо важно.

Изгледах я втренчено. Повдигна рамене и отиде до един от прозорците.

— Така ли? — попитах аз.

— А не е ли така? Вие сте специалистът.

След това излезе.

Лоуел я проследи с поглед.

— Тези момичета — изкоментира той. — Те са като гъба за миене, оваляна от двете страни в захар. Само като си помислиш, че да си в средата… Какво има в главата ти, ширпотреба? Да не би момичето все още да събира кураж да превъзмогне девственическия си свян и затова да те изпраща на поредната разузнавателна мисия?

— Този път става въпрос за Елфи — казах аз. — Мъртъв е. Свръхдоза.

Закима с глава. После спря. Сграбчи с ръце колелата на инвалидната количка и я завъртя, за да ми обърне гръб.

— Добре — много тихо рече той. — Добре, съобщихте ми новината. А сега вървете по дяволите! Ако ви видя отново, ще ви убия!