Джонатан Келерман
Самозащита (33)

33.

Участъкът „Ван Найс“ е част от общински комплекс в район Силван, встрани от булеварда, където преобладаваха скъпите магазини, обменните бюра и уличните дилъри, борсови посредници и магазини за кожени облекла, продаващи с отстъпка. В преддверието до входната врата, редом с бюлетините и снимките на издирвани лица, бе залепено ксерокопие на съобщение от местна банда, заканваща се да извърши политически убийства на служители на закона. Някой бе написал с химикалка върху листа „Ела и се опитай, отрепко“. Предната зала беше шумна и оживена. Няколко закопчани с белезници типа чакаха да бъдат вписани в регистъра.

Отне ми известно време да стигна до гишето. Накрая се появи офицер на име Алмондовар и ме преведе през помещението на патрула към отдел „Грабежи и убийства“. Около тридесет и пет годишен, набит, с еднодневна брада и грижливо сресани, прошарени от среброто на годините коси, той имаше любознателни и неспокойни очи. Спортното му кожено яке беше сиво, панталоните — в по-тъмен сив нюанс. Носеше каубойски ботуши от крокодилска кожа.

— Чий лекар сте? — попита той.

— На Луси Лоуел. Случай на неправилно дозиране ли е било?

— Познавате ли жертвата?

— Само по име.

— Отдавна ли е пристрастен?

— Пристрастен е от дълго време.

— Ако се съди по състоянието му, човек не би научил много.

Отвори вратата на стая за разпити. Луси и Кен седяха един до друг пред сгъваема маса за бридж — приличаха на военнопленници. Пред тях стояха две чаши с кафе, недокоснати.

— Хей, друже! — викна Алмондовар.

Очите на Кен бяха зачервени, а наболата руса брада придаваше подпухнал вид на лицето му. Луси не помръдваше, дори не примигваше. Празният, невиждащ поглед минаваше през мен, сякаш не съществувах.

— Вече записахме показанията им, докторе — каза Алмондовар. — Ако възникне нужда отново да разговаряме с тях, ще се свържем с вас.

Нито Кен, нито Луси помръднаха.

— Искам да кажа, докторе, че могат да си тръгнат.

— Ще тръгнем веднага щом това е възможно.

Алмондовар прошепна в ухото ми:

— Стаята може да ни е необходима. — Към Луси и Кен: — Съжалявам, приятели, ще направим каквото можем, за да разкрием случая.

След това излезе.

Кен закри лице с длани и поклати глава.

Потупах го успокоително по рамото. Вдигна очи към мен, направи опит да се усмихне, после обърна лице към Луси. Тя продължаваше да се взира в стената. Очите й имаха стъклен блясък.

Взех ръката й и лекичко я стиснах. Тя притисна в отговор моите пръсти. После пое дълбоко дъх и се изправи.

Изглеждаше като човек, който всеки момент ще рухне. Кен скочи от стола и я улови под ръка, но Луси не припадна.

Изведох ги от участъка. Няколко полицаи ни погледнаха учудено, но повечето дори не ни забелязаха.

 

 

Оставихме „Тавър“-ът на Кен на платен охраняем паркинг и аз ги закарах на Рокингам авеню.

Когато влязохме в къщата, Луси каза:

— Уморена съм.

— Ще те заведа горе — предложи Кен.

Двамата изкачиха стълбището, а аз изчаках във всекидневната, прелиствайки оставената на масичката за кафе книга за големите имения в Нюпорт, Роуд Айлънд.

Четвърт час по-късно Кен слезе при мен. Свали сакото, ризата под него беше измачкана.

— Да ви донеса ли питие или нещо друго?

— Не, благодаря. Вие искате ли да поспите?

Издаде измъчен гневен звук, който можеше да е както смях, така и прокашляне.

— Предполагам, че е редно да ви разкажа какво стана.

— Не е необходимо да го правите веднага.

— А може би е необходимо — каза той. — Отлагането няма да помогне.

Преместихме се от кухнята в трапезарията и седнахме пред дъбовата маса.

— Щяхме да се разходим с колата до едно пасище за коне, сделката за което дооформям в момента — започна Кен. — Първо излязохме да закусим. Луси изглеждаше много бодра. Когато донесоха храната, не се докосна до нея. Попитах я какво има и тя отговори, че непрекъснато се тревожи за Елфи. После заплака.

Погледна ме умолително.

— Сигурен ли сте, че не желаете нещо — дори кафе?

— Не, добре съм.

— Добре… Докъде бях стигнал? — Разтърка брадичката си. — Затова предложих: „Защо не отидем до неговата квартира и проверим дали не е оставил нещо, което да ни подскаже къде е?“. Тя не беше сигурна, че идеята е добра, в случай че някои хора го търсят. Не искаше да ги улеснява. Не искаше да излага и мен на опасност. — Изтри очите си.

— Доставчици на дрога ли?

— Така предположих. Никога не сме обсъждали неговите проблеми. Едва наскоро си дадох сметка, че е пристрастен. Когато го срещнах, знаех, че нещо не е наред. Слаб, непрекъснато кашляше, носът му течеше неспирно. Питах се дали не е СПИН… Както и да е, продължихме да се храним — поне аз продължих. После Луси каза, че може би трябва да отидем. Можехме първо да се огледаме, за да се убедим, че никой не наблюдава апартамента и ако е чисто, да влезем… Извинете ме.

Стана, приготви си чаша нескафе и я донесе на масата.

— После Луси каза, че е убедена, че Елфи има сериозни неприятности. Ако не беше така, щял да й телефонира поне веднъж. Попитах я какви неприятности има предвид. Отвърна, че наистина не знае, Елфи се опитвал сам да се справя с проблемите си, но вероятно ставало въпрос за дългове. И така, отидохме до неговото жилище. Луси имаше ключ. — Избърса една издайническа сълза. — Каква дупка! Необитаема сграда. Магазинът в сутеренния етаж беше празен. До жилището на Елфи се стига по задна външна стълба, която е до контейнерите за отпадъци.

Прокара пръсти по косата си и преглътна.

— Влязохме и веднага ни блъсна онази миризма — като на мръсно пране и гниеща храна. Но в помещението беше истинска кочина: отворени консерви, огризки по целия под, затова изобщо не предположих каква е истинската причина. Жилището се оказа учудващо голямо — с две спални. Мебели почти нямаше. Луси каза, че задната спалня е на Елфи, затова отидохме там. Вратата беше затворена, но отвътре се чуваше шум като бръмчене на електрическа самобръсначка. Спогледахме се, уплашени до смърт. Тогава реших, че това може да е добър признак: току-що се е върнал, бръсне се и се почиства. Затова отворих вратата…

Стисна очи и остави чашата на масата.

— Само я открехнах, но облакът връхлетя върху мен. Мухи. Стотици, може би хиляди. От тях идваше шумът. И личинки. Покриваха цялото легло. По пода, по пердетата… това… нещо. Стърчащата от ръката игла. Той беше… под тях, на леглото. И на пода. Не можеше да се каже кое бе той и какво беше… беше се разтекъл.

 

 

— Нарича се очистващ секрет — обясняваше Майло. — От тялото се отделя секрет през устата, очите и ушите, когато разложението е в напреднала фаза. Което означава, че е бил там от доста време.

Намирахме се във всекидневната на сградата в Брентууд.

Майло току-що бе пристигнал, почти два часа след нашето влизане в къщата. Сега Луси и Кен спяха на горния етаж.

— От колко време? — попитах аз.

— Трудно е да се каже, апартаментът е нямал климатична инсталация. Патоанатомът казва, че може да говорим за период от три до осем дни.

— Е, ние знаем, че вероятно са три дни, защото преди това е бил в Ню Мексико. Изглежда, върнал се е скоро след телефонния разговор с Лоуел. И въпреки това не е телефонирал на Луси.

— Върнал се е след сериозен удар — каза Майло. — „Ван Найс“ са намерили красив малък пакет в тоалетното казанче. Суров мексикански хероин, но много силен. Отчупено било едно от ъгълчетата на пакета.

— Проверявал качеството на стоката, но прекалил с дозата. Бил е твърде вцепенен, за да се обади на Луси.

Огледа стаята.

— От колко време спи?

— От час и половина.

— И Кен ли?

— Преди половин час се качи да провери как е тя и не слезе.

— Бягство в съня.

— Старият Бък също има склонност да заспива в стресови ситуации.

Изпука ставите на пръстите си.

— Някои хора просто имат скапан живот, не мислиш ли? А другите като нас живеят от лошата им орис. Хей, защо не вдигнем във въздуха тази къща и не отидем на цирк или нещо такова? Казвал ли съм ти, че веднъж цапардосах клоун по време на патрулирането си? Любопитния Том. Никога не направи скеч от инцидента.

Изправи се и започна да обикаля стаята.

— Хубаво местенце са си устроили хората.

— Полицията за малко да поеме разноските.

Кен слезе по стълбището, като се държеше за перилата. Беше се сресал, но видът му бе болнав.

— Предполагам, че съм задрямал. Здравейте, детективе.

Подадоха си ръце.

— Луси събуди ли се? — попитах аз.

— Току-що. Каза, че ако искате, можете да се качите. Стаята й е в дъното на коридора.

Качих се по стълбището. Стаята й бе боядисана в бледосиньо, с бял бордюр в ъглите. Беше малка, с дървен таван и голямо легло с дървени колони, а завивките — обкантени с дантела. Седеше на ръба му и гледаше през прозореца.

Седнах до нея. Не реагира. Очите й бяха сухи, а устните — изгризани до кръв.

— Моите най-дълбоки съболезнования, Луси.

— Свърши — каза тя. — Всичко.

Потупах съчувствено ръката й. Пръстите й бяха ледени — като на наркоман. Елфи.

— Чух да се звъни на вратата.

— Беше Майло.

Кимна, после започна да поклаща едва забележимо тялото си.

— Не се учудвам — рече тя. — Предполагам, че очаквах да се случи, но…

— Винаги е тежко.

— Сякаш ме ограбват… по парченце всеки път… празен свят.

Стиснах пръстите й.

— Може да се качи — каза тя. — Майло.

Каза го почти умоляващо.

Отидох до стълбището. Майло и Кен продължаваха да разговарят в антрето. Сякаш никой от двамата не беше помръдвал.

— Би искала да те види.

Вземаше стъпалата по две наведнъж. Когато останахме сами, Кен докосна корема си и ме погледна нещастно.

— Стомахът ми не работи, не иска да задържа нищо. Може би най-накрая ще стопя малко тлъстини.

Усмихнах се.

— Качих прекалено много. Седем килограма само през последната година. Разводът. Не може да се каже, че протече в приятелски дух. Кели, жена ми, срещна друг мъж. Оплакваше се, че е отегчена, че живее скучно, затова й предложих да запише задочно колеж. Запознала се с него там, някакъв безработен строител. Опитах се да я убедя да посещава брачен консултант, но тя не искаше и да чуе. Когато си дадох сметка, че разводът е неизбежен, реших, че трябва да стане цивилизовано — заради децата. Но тя ги настрои срещу мен.

— Което не помага на децата.

— Продължава вече година и все още сме в бракоразводна процедура. Баща й има много пари, адвокати, които работят за него. Тя заплашва, че няма да се откаже, докато не получи всичко.

Отново се насили да се засмее:

— Ето какво ме накара да се свържа с Елфи и Луси. А сега това.

Майло се върна.

— Отново заспа.

— По-добре да отида да заключа вратата — каза Кен.

— Защо? — попита Майло.

Обясних му.

— О! — Обърна се към Кен: — Обадете ми се, ако имате нужда от нещо.

— Благодаря ви, детективе. Като нещастен случай ли разглеждат станалото с Елфи?

— Вероятно.

— Да, предполагам, че е именно това. Понякога всичко изглежда като нещастен случай.

 

 

На тротоара пред къщата попитах Майло дали Луси е казала нещо.

— Държеше ръката ми и ту се усмихваше, ту плачеше. Мислиш ли, че ще успее да се съвземе след всичко това?

— Тя е достатъчно силна, но… в момента е изложена на пределно силен стрес.

— Красив ден — забеляза той, загледан в сапфиреното небе. — Имах време да проведа няколко телефонни разговора. Магазинът за сърфове и сърф принадлежности не отговаря, което означава, че съпрузите Шей също са заминали. Все още нищо за Трафикънт, а ако твоят мистър Мелърс е бил лошо момче, то е бил много предпазлив. Нищо за него, никакъв документ.

— Какво става? — попитах аз. — Всички просто изчезват.

Разтри лицето си с пръсти.

— Случва се с всички нас в края на пътя.

 

 

Прибрах се у дома и отново позвъних в Колумбийския университет. Не бяха чували за Дентън Мелърс. Или беше излъгал за академичното си образование, или използваше фалшиво име. Псевдоним? Намерих номера на „Манхатънски книжен обзор“ и позвъних в редакцията на списанието.

Човекът, който отговори на обаждането ми, се изсмя носово:

— Мелърс? А вие кой сте, лорд Чатърли може би?

— Понякога имам подобно усещане.

Това прекъсна смеха му.

— Той не е от нашите. Нямаме какво да крием, нито земя да пазим.

— Той със сигурност е писал за вас — казах аз. — Рецензирал е за вас последната книга на М. Беярд Лоуел.

— Това със сигурност ми звучи като нещо от античността.

— Само отпреди двадесет и една години.

— Добре, значи от палеолита.

— Има ли някой от персонала, работил за списанието по онова време?

— Не сме списание — поправи ме обидено мъжът. — Ние издаваме критически обзор, което е състояние на духа. И нямаме постоянни служители. Единствено мистър Ъпстоун, аз и ято независими оптимисти.

— Какви са изискванията към критиците?

— Човек трябва да познава правилните критерии за преценка на книгите.

— Които са?

— Стил и съдържание. А сега, изглежда, не разбирам важността…

— Работя за юридическа кантора в Ел Ей. Мистър Мелърс е посочен като наследник. Нищо голямо, но все пак е възможно да прояви интерес.

— Много добре за него.

— Мистър Ъпстоун бил ли е при вас, когато са публикувани рецензиите на мистър Мелърс?

— Мистър Ъпстоун винаги е тук.

— Бихте ли ме свързали с него, моля?

— Ако се държите добре.

— Обещавам.

Засмя се:

— От Калифорния… как оцелявате там?

След няколко минути сърдит глас на пушач каза:

— Мейсън Ъпстоун.

Повторих въпроса. Ъпстоун ме прекъсна:

— Нищо няма да ви кажа. Не сте ли чували за правото на частен живот?

— Не.

— Точно така, не сте. Кажете на приятелите си от ЦРУ или ФБР, или които са там с вас, да направят най-после нещо полезно, вместо да шпионират хората на изкуството.

Тресна слушалката.

Излязох на верандата и опитах да се успокоя. Небето бе станало наситеносиньо, но това не ми помагаше особено.

Не можех да осуетя лошите неща, които се случваха на Луси, но се предполагаше, че трябва да мога да се справя с един сън…

Лоуел, Трафикънт, Мелърс.

Извадих ксерокопието на статията за празненството в „Убежище“ и я прочетох за пореден път.

Лоуел, заобиколен от почитатели.

Трафикънт сред собствения си кръг почитатели.

Дали всеки не се бе опитал да засенчи другия в нощта на празненството?

Дали Карен Бест не бе станала жертва на тяхната надпревара?

Сигурно имаше начин да се подредят подробностите в цялостна картина.

Прегледах отново имената на участниците в празненството. Обичайните за подобни приеми знаменитости от света на шоубизнеса, никакъв коментар за лично познанство на някой от тях с Лоуел. С едно изключение — филмовият продуцент, финансирал реконструкцията на творческата база. Къртис Ап.

Името му се споменаваше и някъде другаде. Запрелиствах всички статии, докато отново попаднах на него: Лоуел пак бе влязъл във фокуса на общественото мнение чрез благотворителен прием, даден във вилата на Ап в Малибу.

Благотворителен фонд за политически затворници.

Дали Ап не беше споделял симпатиите на Лоуел към талантливите престъпници?

Добре пресметната щедрост? Самомнителността на хората от киноиндустрията често изпреварваше богатството им. Дали Ап не беше се опитал да си купи уважение, като се закачи за Великия?

„Независим продуцент“ беше откупил правата за филмиране на „Команда: Прогони светлината“. Ап или друг покровител?

Да предплатиш за правото да адаптираш поезия във филмова версия — това беше абсурдно решение за делови човек. Може би пак ставаше въпрос за благотворителност?

Великия е бил пред фалит… Ап откупува правата на безценица?

Влага парите си в „Убежище“, после безпомощно гледа как проектът се проваля, защото Лоуел е загубил интерес.

Може би дори е имал недотам ласкаво мнение за Лоуел.

Срещу името му нямаше телефонен номер. Не беше изненадващо.

Продуцентите нямаха ли някакво творческо обединение?

Намерих адреса — Саут Бевърли Драйв 400, Бевърли Хилс — и тъкмо щях да го набера, когато позвъниха от службата ми.

— Търсят ви от дома на мистър Лоуел, докторе. Отказа да съобщи фамилията си. Много сексапилен глас.

Помолих да прехвърлят разговора.

Чух гласа на Нова:

— Все още ли възнамерявате да доведете дъщерята?

— Нищо не съм възнамерявал.

— Останах с впечатление, че имахте такива намерения. Той я очаква — най-подходящото време е късно следобед. Около пет или по-късно. Спи дълго, след като обядва и…

— Нямаше планове — повторих аз, — а и се случи нещо.

— О, така ли? — студено рече тя. — И какво е то?

— Синът на мистър Лоуел — Питър, днес бе намерен мъртъв.

Мълчание.

— Кога се случи това? — Гласът й беше скептичен.

— Тялото било открито тази сутрин. Смъртта е настъпила по-рано.

— Как е умрял?

— Свръхдоза хероин.

— По дяволите! Как ще му кажа?!

— Обадете се в полицията и оставете на тях да го сторят.

— Не, не, това е мое задължение… Това е възмутително, толкова много му се събра напоследък. Когато се събуди, ще очаква да го информирам за посещението на дъщеря му. Трябва да я убедите да дойде. Особено сега. Той го заслужава.

— Така ли?

— Защо сте толкова враждебно настроен? Само се опитвам да правя онова, което смятам за правилно.

— Аз също.

— Извинете ме. — Тонът изненадващо стана мек. — Убедена съм, че е така. Просто новината ме свари неподготвена. Нямам опит в подобни неща. Наистина не знам как да постъпя.

— Няма лесен начин да му го съобщите. Просто изчакайте подходящия момент и му го кажете.

— Кой е подходящият момент? — почти уплашено попита тя.

— Когато не е пиян или силно упоен от лекарствата. Когато не е разстроен или ядосан.

— Което не ми оставя голям избор… но сте прав, просто ще се наложи да уловя куршума с уста.

Звучеше унило.

— Какво има? — попитах аз.

— Ами какво ще стане, ако му кажа и получи пристъп — здравето му е толкова разклатено! Ами ако получи нов инфаркт? Какво ще правя тогава сама с него?

— Очевидно се нуждае от лекар.

— Знам, но ги ненавижда.

— Тогава не знам какво да ви кажа.

— Той ви харесва. Бихте ли дошли тук и присъствате, когато му го съобщя — просто за кураж?

Засмях се:

— Според мен сте попаднали на неподходящ човек.

— Не, не, наистина сте му симпатичен. Каза, че е изпразнил и двете цеви във вас, а вие моментално сте отвърнали на изстрелите му. Изпитва уважение към вас. За първи път го чувам да говори с уважение за някого. Знам, че е изнудване от моя страна, но ще ви платя за отнетото време. Моля ви, много съм уплашена. Нямам опит със смъртните случаи. Прекалено много чудачества има в това семейство, не това очаквах, когато приех работата. Но не мога да го изоставя — твърде много хора вече са го правили.

— Моето впечатление е, че той е изоставящият.

— Прав сте — съгласи се бързо тя. — Но не така вижда нещата. Той не може сам да си помогне — твърде стар е, за да се променя. Наистина ме е страх, че ще оплескам всичко. Моля ви, помогнете ми. Ще обезщетя щедро времето и усилията ви.

— Не бих приел парите, но ще дойда. И мисля, че трябва да го направя още сега.

Неизменно отзивчивият терапевт, независимо че вече планирах маршрута на обиколката си из имението.

— Ще дойдете ли? Направо е невероятно. Ако съществува начин да ви се отплатя…

Сексапилният глас.

— Хайде просто да приключим с това — казах аз. — Храня съчувствие към цялото семейство.

— Да-а, те са достойни за съжаление, не мислите ли?