Джонатан Келерман
Самозащита (31)

31.

Карах обратно към Малибу, но в ума ми непрестанно се въртеше нещо, което Дорис бе споделила в разговора си с мен.

„Харесвам Невада.“

Пристрастена към хазарта? Не бяха ли потънали там парите за мълчанието й? Ако изобщо е получила пари.

Фактът, че бе напуснала града, придружена от Том Шей, веднага след втория ми разговор с нея, ме убеждаваше, че бях попаднал на следа.

Вече с повече доверие в съня на Луси, започнах да размишлявам за тримата мъже. Лоуел и още двама, единият от които почти със сигурност е бил Трафикънт. Вероятно онзи, който през цялото време оставаше с гръб.

И така, кой беше Косматата устна?

Може би просто друг гост, но по-вероятно човек, достатъчно близък на Лоуел и Трафикънт, че да бъде поканен на малкото им частно увеселение.

Член на клуба.

Друг съмишленик от „Приятелите на «Убежище»“.

Когато се прибрахме у дома, прочетох отново статията за откриването на „Убежище“, докато Робин разресваше косите си и си слагаше нощницата.

Три имена без снимки:

Кристофър Грейдън-Джоунс, английският скулптор.

Йоахим Шпренцел, немският композитор.

И Дентън Мелърс, симпатизиращият на идеята американски белетрист. Единственият критик, рецензирал положително „Команда: Прогони светлината“. Беше възхвалил също така книгата на Трафикънт. Неговата отплата, че е допуснат в братството, също както Трафикънт може би?

Колкото повече разсъждавах, толкова по-логично ми изглеждаше.

Лоуел и неговите двама ученика, обещаващи надежди в изкуството.

Може би ги бе склонил на нещо различно от писането. Но къде ме водеше това предположение?

Робин си бе легнала, свита в своята половина от леглото.

Съблякох се и легнах до нея, прегръщайки я под завивките.

Измърмори сънено.

Продължих да я прегръщам и почувствах как потъвам в дебрите на съня.

 

 

Събудих се преди изгрев с мисълта за Лусиния сън. Двамата с Кен щяха да прекарат няколко часа заедно днес, а следващият сеанс беше утре.

Приготвих закуска и я занесох в леглото. Докато Робин вземаше душ, телефонирах в Ню Йорк и отново опитах да открия местонахождението на Трафикънт чрез неговия издател. Научих единствено, че авторите, които вече не се печатат, не се радват на стари лаври.

В 8:30 Робин бе готова за тръгване към обекта. Спайк притискаше муцуна в страничното стъкло, докато нейният пикап бавно се отдалечаваше. Аз ги следвах със „Севил“-а.

При Бел Еър Робин продължи на изток, а аз се отклоних към университета. В библиотеката влязох в 9:25. Няколко подранили птичета четяха в читалнята, но имаше много свободни компютърни терминали. Влязох във файла с картотеката на периодичните издания и напечатах няколко заглавия, започвайки с най-вероятния от кандидатите — Дентън Мелърс.

Нито дума за него. Проверих в раздела „Книги под печат“, в академични журнали, във всеки подраздел, който откриех.

Продължих с Кристофър Грейдън-Джоунс.

Три справки, първата отпреди двадесет години, когато той бе получил значителна комисиона от компания, наречена „Ентърпрайс Иншурънс“, срещу задължението да създаде скулптура от бронз и метал за фоайето в представителната сграда на компанията в търговско административния център на Ел Ей. Кратко съобщение в притурката за изкуство на „Ел Ей Таймс“ без фотоси.

Две години по-късно едно делово издание съобщаваше, че Грейдън-Джоунс работи като помощник-директор по рекламата в същата тази компания и коментираше превъплъщението му като „интригуващо“. Пет години по-късно се бе издигнал до главен изпълнителен секретар на „Ентърпрайс“, а на предоставената от компанията снимка той изглеждаше прекалено възрастен за тогавашните си тридесет и пет години: оплешивяващ, с продълговато лице, големи тъмни очи и тясна брадичка. Гладко избръснат.

Следващият: Йоахим Шпренцел. Немецът бе преподавал композиране в „Джулиърд“, преди да се самоубие преди осем години в Хартфорд, щата Кънектикът. Некролог в „Хартфорд Курант“ осведомяваше за „продължителното боледуване“ и акцентираше върху пристрастията на Шпренцел към „текстуалния атонализъм и хроматичното търсене“. Родителите му все още живееха в Мюнхен. Не бил женен, нямал деца.

Снимка, най-малко десетгодишна, показваше напрегнато взиращ се мъж с масивна, квадратна челюст, буйна тъмна коса и неспокойни очи, гледащи иззад очила с метални рамки.

Гъсти дълги мустаци скриваха горната устна.

По форма и цвят забележително сходни с тези на Копи Дог.

Косматата устна.

Самоубийство след продължително боледуване. Неженен мъж.

Интуитивното ми предположение сочеше СПИН, но причината можеше да е всякаква.

Мъртъв. Още един път, който се затваряше.

Ксерокопирах целия материал и позвъних да проверя за оставени съобщения в службата. Съобщения от двама адвокати, един съдия и от Шеръл Бест. Оставих преподобния за накрая. Нямаше го вкъщи, а някаква жена от Църквата на протегнатата ръка каза, че е из града и разнася храна.

Окачих слушалката на вилката.

Трима мъже край бъдещ гроб.

Лоуел, Трафикънт и Шпренцел?

И тримата извън досег.

Прегледах ксерокопираните материали.

Предположението беше смело, но бе възможно Кристофър Грейдън-Джоунс все още да работи в търговския център на града.

Потърсих номера на „Ентърпрайс Иншурънс“ в големия указател на Ел Ей. Нямаше го там. След бърз преглед на „жълтите страници“ попаднах на адрес — 26-а улица в Санта Моника, както и на рекламен надпис: „Специализиран в индивидуално компенсационно планиране и корпоративна отговорност“.

Набрах номера и помолих да ме свържат с мистър Грейдън-Джоунс. За мое учудване, свързаха ме с жизнерадостно звучаща секретарка. Когато пожелах да говоря с шефа й, тя успя да запази веселия си тон, но зае защитна позиция.

— По какъв проблем, сър?

— Относно принадлежността на мистър Грейдън-Джоунс към приятелите на „Убежище“.

— Какво е „Убежище“, сър?

— Творческа база за хора на изкуството, чийто собственик е известният романист М. Беярд Лоуел. Мистър Грейдън-Джоунс е приет там като скулптор, било е доста отдавна. Аз съм писател на свободна практика, който работи върху биография на мистър Лоуел, и се опитвам да се свържа с…

— Какво за хора на изкуството?

— Творческа база. Място, където артистичните хора могат да отидат и да се посветят на изкуството.

— Казвате, че някога мистър Грейдън-Джоунс е бил артист?

— Бил е скулптор. Бронзовата композиция във фоайето на представителния офис на корпорацията „Ентърпрайс“ е негово дело.

— От години вече не сме в административния център на града.

— Знам това, но на мистър Грейдън-Джоунс е било възложено…

— Това някаква шега ли е, сър?

— Не. Можете ли да му предадете съобщение? Може би ще поиска да се срещне с мен.

— В момента е в града. Вашето име, сър?

— Дел Уеър. Санди Дел Уеър. — Издиктувах й телефонния си номер.

— Много добре, мистър Дел Уеър — побърза да каже тя. Затвори.

Погледнах ръчния си часовник. Дванадесет и петнадесет. Вероятно Грейдън-Джоунс бе излязъл да обядва. Или седеше зад голямо бюро и преглеждаше куп документи — делови, важен човек.

Разполагах с много време.

Централният офис на „Ентърпрайс“ бе на двадесет минути с кола.

Сградата се намираше от южната страна на „Олимпик“, в горния край на улица с индустриален парк, по която преобладаваха офиси и магазини на електронни компании. Пететажна, тухла и стъкло, с ресторант на първия етаж — казваше се „Бягство“, специализиран в приготвянето на скъпи бургери и тропически напитки.

„Ентърпрайс“ се помещаваше в апартамент на втория етаж. Вратата беше заключена, а на бравата — окачена табела „Обедна почивка до 14:00“.

Слязох на първия етаж. Нямаше скулптура. Вратата към ресторанта беше отворена, а миризмите, идващи отвътре, не бяха никак лоши. Реших да обядвам и после да опитам отново.

Салонната управителка ме съзря и попита:

— Маса за един ли?

Изгледах я с изражението на невъзмутим самец и тя ме настани на миниатюрна маса в един ъгъл, близо до другите зали. Мястото гъмжеше от костюми и усмивки, въздухът тежеше от миризмата на алкохол и печено месо. Фототапети с палми върху бели стени. Ярки рекламни надписи редом с туристически фотоси на морски брегове и шоколадови тела.

Поръчах бира и бургер „Таити“. Вече се борех с пяната, когато го видях в другия край на залата, в сепаре заедно с някаква жена.

По-стар, по-плешив, малкото останала му коса бе придобила металносив цвят. Но със сигурност същото продълговато лице, тъжни очи и брадичка, преминаваща в източен врат. Носеше тъмносин костюм и толкова ярка вратовръзка, че изглеждаше радиоактивна.

Жената бе някъде около тридесетте, с медноруси коси и добро телосложение. Пред тях нямаше храна, само чаши с червена напитка, пръчици целина и купчина документи.

Наблюдавах ги, докато се хранех. После жената събра документите, подаде ръка на Грейдън-Джоунс и си тръгна.

Той си поръча ново питие и запали цигаре.

Оставих пари върху масата и се приближих към него.

— Мистър Грейдън-Джоунс?

Вдигна поглед. Тъжните очи се оказаха сини.

Повторих историята, разказана на секретарката му.

Усмихна се.

— Да, получих съобщението ви. „Убежище“. Колко странно. — Английски акцент, примесен с провлачения, присъщ за работническите квартали говор, който не би бил от значение тук, но веднага би сложил край на кариерата му, ако живееше в Англия.

— Кое?

— Да чуя отново за онова място след всички тези години. Извинете, бихте ли повторили името си?

— Санди Дел Уеър.

— И пишете биография на Лоуел?

— Опитвам се.

— Имате ли визитна картичка?

— Съжалявам, не. Независим писател съм.

Изтърси пепелта от цигарата в пепелника.

— „Опитвам се“ ли казахте? Това означава ли, че не сте подписали предварителен договор?

— Няколко издателства проявяват интерес, но моят агент настоява да напиша подробно резюме, с което да разполага, когато седне да преговаря. Успях да събера всички по-важни факти за Лоуел, с изключение на тези от времето на откриване на „Убежище“. Всъщност вие сте единственият от „Приятелите на «Убежище»“, когото можах да открия.

— Така ли? — Усмихна се. — Моля, седнете. Питие?

— Не, но ще бъде чест за мен да ви почерпя.

Засмя се:

— Не, благодаря. Две са лимитът ми по обяд.

Поиска сметката, поръча кафе за двама ни и написа нещо върху чека.

— Оценявам готовността ви да разговаряте с мен — казах аз.

— Ще ви отделя няколко минути. — Погледна впечатляващ с размерите си „Ролекс“. — И така, защо, за бога, искате да пишете книга за Бък?

— Той е интересна личност. Възход и падение на един голям талант.

— Хм. Да. Мисля, че ще се получи иронично. Но за мен той беше пълна скука. Не се обиждайте, но той е едно от вечните американски деца, по които янките са луди.

— Е, да се надяваме, че ще запазят пристрастието си и ще купуват книгата ми.

Усмихна се отново и закопча сакото си над слабите си гърди. Костюмът бе от онези сложно скроени неща, които струваха хиляди долари. Носеше бяла риза на хоризонтални сини райета, с бяла яка, вероятно купена от „Търнбул и Ашър“. Крещящата вратовръзка бе освежена с артистични драски и с миниатюрни палитри върху жакардовата коприна. Имитация на небрежно накапана боя придаваше колорит на десена: яркочервено, портокаловооранжево, тюркоазно, синьо и пастелнозелено.

— Е, какво искате да знаете за „Фермата за буболечки“?

— Моля?

— „Фермата за буболечки“. Така наричахме мястото. Гъмжеше от всякакви буболечки: бръмбари, паяци, всякакви други твари. Всички ние бяхме бръмнали по онова време. Избръмчали — леко луди. Старецът вероятно ни бе избрал такива. Как я кара той?

— Жив е, но е болен.

— Съжалявам да го чуя… предполагам. Както и да е, едва ли мога да ви разкажа много. Проклетият фарс продължи само година.

— Знам — излъгах аз. — Но никой не можа да ми обясни защо.

— Старецът изгуби интерес, ето защо — в продължение на година бяхме негови гълъби, на следващата година бяхме изгонени с ритници по задниците. Най-хубавото нещо, случило се през живота ми. Тогава се сблъсках с истинския свят.

— Как бяхте избран?

— Тогава бях художник — или поне си мислех, че съм. — Огледа дългите си силни пръсти. — Ваех камък и бронз. Не бях толкова лош. Спечелих няколко награди в Англия и сключих договор с галерия в Ню Йорк. Собственикът чул за творческата база и ме препоръчал на Лоуел, който се задължаваше да ми плати на място за изработката на две скулптури.

— От скулптура към застраховане. Преходът сигурно е бил вълнуващ за вас.

Извади цигарата от цигарето.

— Във всяко нещо има изкуство. Както и да е, съжалявам, че не мога да ви бъда особено полезен. Вече ви казах, това бе една пропиляна година.

— Имате ли идея как мога да открия останалите приятели на „Убежище“? Не Йоахим Шпренцел, разбира се. Той е покойник.

Почеса дискретно врата си.

— Наистина ли? Горкото момче! Как?

— Самоубийство. Некрологът му информира за продължително боледуване.

— СПИН?

— Хомосексуален ли беше?

— Като пролетта. Не беше лош. Не досаждаше, по цял ден композираше — без пиано, без цигулка, просто си драскаше върху онези странно разчертани нотни листове.

— Можете ли да ми кажете нещо повече за него?

— Като?

— Личностни качества и особености, които би било интересно да включа в книгата.

— Личностни качества — повтори той, докосвайки с пръст едната си ноздра. — Спокоен. Самовглъбен. Може би малко мрачен. Вероятно защото там нямаше момчета, с които да се забавлява. И естествено фактът, че беше немец… Това е. Не общуваше много, както повечето от нас. Бък даде на всеки малко дървено бунгало и ни каза да „отливаме шедьоври“. Уединението се поощряваше. Не беше място за срещи.

— Чух, че голямото празненство за откриването било доста интересно събитие.

— Същото чух и аз — вино, жени, песни, музика, всякакви развлечения. Веднъж да си позволя малко ха-ха^[1] и се наложи да ми извадят апендикса. Лош късмет, нали? Когато се възстанових и се върнах, старецът не ми говореше. Наказваше ме за отсъствието. Сякаш му бях направил напук и сам бях спукал апендикса си. Няколко месеца по-късно бях изритан от „Убежище“.

Отстрани пръчицата целина от чашата и допря устни до ръба й.

— Божичко, сякаш се връщам в онова време. Наистина ли мислите, че от това ще излезе материал за книга?

— Надявам се.

— Изпратете ми един екземпляр, ако някога я публикувате.

— Непременно. Като говорим за публикации, не мога да намеря нищо за двамата пишещи приятели — Терънс Трафикънт и Дентън Мелърс. Трафикънт е написал бестселър, после изчезва от фокуса на хроникьорите, а Мелърс като че ли е изчезнал, без да е публикувал нищо.

— Тери Пирата и Дени… Странно е, не съм се сещал за тях от години. Е, Тери вероятно е в някой затвор. Но нямам никаква идея, що се отнася до Мелърс.

— Считате, че Трафикънт пак се е забъркал в неприятности?

— Не се съмнявам в това. Неприятностите бяха неговото призвание. Въобразяваше си, че е лошо момче, адски див нарушител на закона от Запада. Стопроцентов престъпник, ето какъв беше. Имаше навик да се разхожда със затъкнат в колана огромен ловджийски нож, вадеше го, когато се хранехме, ровеше с него между зъбите си и почистваше ноктите си. Докато се хранеше, го оставяше до своята чиния, като с една ръка пазеше храната си, сякаш щяхме да му я откраднем. Наистина тормозеше горкия Шпренцел. Събличаше ризата си и питаше Шпренцел дали го намира красив. Имитираше акцента на немеца, наричаше го „кавал“ и с други, по-обидни имена. Заплашваше го.

— Как го заплашваше?

— „Ще те направя моя жена, духач!“ С такива глупости. Ние също губехме ум от страх, но Лоуел винаги заставаше зад Тери. Проклетият му домашен любимец — бяхме като едно голямо весело семейство. Къде другаде може да е Трафикънт, ако не е в затвора?

— Все пак е странно — казах аз. — Да постигне такъв успех и да се върне към предишния си начин на живот.

— Престъпник — сякаш с ярост каза Грейдън-Джоунс. Челото му лъскаше от пот, облиза устните си. — Никога не е бил друго — остана си престъпник.

— Ами Мелърс?

— Още един чаровник — изключително интелигентен наистина. Красноречив, образован, но отчасти гъзолизец.

— Имате предвид задника на Лоуел ли?

— И този на Тери. Той най-добре от всички ни се разбираше с Тери. Но не бе така желан като него. Номер две в йерархичната стълбица.

— От думите ви излиза, че е съществувала класация.

— Със сигурност. На върха — Тери, следваше го Дени. След това Шпренцел и аз, оплаквайки лошото си класиране. Трябва да призная, че Шпренцел бе ударил дъното, тъй като беше гей. Бък не понасяше хомосексуалисти. Мъжът си е мъж и толкоз, трябваше да яде сурово месо на закуска.

— Но е приел Шпренцел сред избраниците.

— Не знаел, когато го приел. Шпренцел не беше от женствено фееричните гейове, които афишират хомосексуалността си. Всъщност самият аз не помня как разбрахме, че е гей. Вероятно от Тери. Тери непрекъснато го натякваше. — Наведе глава. — Цялата онази показност. Ловджийският нож… Да, горкият Шпренцел беше твърде обикновен.

— Мелърс също ли беше особняк?

— Не, всъщност не — университетски тип. Непочтен — да, но не противен.

Опитах се да измисля как да го накарам да ми опише Мелърс.

— Виждал съм фотография на Трафикънт, но нито една на Мелърс.

— Да, Тери се превърна в знаменитост за известен период. Книгата му.

— Ами Мелърс? Издал ли е изобщо нещо?

— Нямам представа. — Сви рамене. — Както споменах, Бък насърчаваше уединението.

— Как изглеждаше? Помогнете ми да си изградя представа за него.

— Едър. Мускулест. Светъл за своята раса.

— Чернокож ли беше?

— Тъмен. Или както се изразяват южноафриканците — цветнокож. Негърски черти, но кожа с цвят като от слънчев загар. Руса коса. Всъщност имаше приятна външност.

— Окосмяване по лицето?

— Да, така мисля. Беше много отдавна.

— А брада?

— Мустаци, доколкото си спомням. Не обичаше да го вземат за чернокож. Не обичаше да говори за раси. Веднъж Шпренцел подхвана тази тема: вината на немския народ и прочее, а Мелърс просто излезе. После дойде Тери с ножа и започна познатата сцена с „духача“. Мястото наистина беше отегчително.

— Защо Трафикънт и Мелърс са имали по-висок статус?

— Дени — защото обикаляше наоколо и обясняваше на всеки колко е велик Бък. При Тери нещата стояха различно: Бък сякаш го смяташе за еталон. Сякаш въплъщаваше нещо, пред което Бък се прекланяше.

— Например?

— Кой знае?

— Омраза към жените?

Изгледа ме втренчено.

— Омраза към всичко, предполагам. Двамата се запиваха заедно, караха се и се разхождаха в гората, пеейки вулгарни песнички.

— Трафикънт забърквал ли се е в неприятности, докато беше в „Убежище“?

Прокара пръсти по ръба на чашата.

— Освен че си играеше с онзи нож и ни тровеше живота, не съм забелязал друго. Защо?

— Опитвам се да го опозная от всички страни. Продължавам да считам за необяснимо неговото внезапно изчезване.

— Както вече казах, проверете затворите. Или гробищата. Имаше отвратителен характер. Всичко можеше да го взриви. При хора като него шансовете за дълъг и спокоен живот са много ниски. С това се занимавам понастоящем: преценявам степента на риск. Да прогнозирам кой ще живее и кой — не. Както и да е, трябва да тръгвам. Беше ми приятно, но е време да се връщам към реалността.