Джонатан Келерман
Самозащита (27)

27.

Топла тиха утрин, озарена от лъчите на коралово жълто слънце.

Хипнотичен сеанс номер три. Въвеждането в хипнотичен транс беше безпроблемно. Само след минути Луси отново бе четиригодишно момиче и се виждаше как се лута из гората.

И този път виждаше лицата на Косматата устна и Лоуел, но третият мъж оставаше неизменно с гръб към нея и тя не можа да каже нищо за него.

Зададох й няколко въпроса за мустаците.

— Косъмчетата по устната му руси ли са или тъмни?

Объркано изражение.

— Косматата устна с кестеняви коси ли е?

— Не… знам.

— Руси ли са косите му?

Съсредоточаване.

— Косматата устна представлява просто мустаци. Окосмяването само по горната устна ли е? Има ли брада, окосмяване по лицето?

— Ъ-ъ… — Повдигане на рамене. — Космата устна.

— Само окосмяване по горната устна ли е?

Отново свиване на рамене.

Когато излезе от транса, мислено прехвърлих всичко, което ми бе казала.

— Този път не бях блестяща, нали?

— Справихте се добре. Това не е представление.

Почука с пръст по челото си.

— Знам, че всичко е тук вътре. Защо не мога да го извадя?

— Може би не съществува друго в паметта ви. Виждате нещата така, както сте ги видели тогава. С очите на четиригодишно дете. Определени явления и понятия тогава не сте могли да разберете.

— Дойдох тук така развълнувана, наистина мислех, че ще постигнем значителен напредък.

— Дайте си време, може би ще изплува още нещо.

Оставих я насаме с мислите й, седнала безмълвно в креслото.

— Всъщност — каза тя — имаше едно нещо. Дърветата, под които я погребаха. Впечатли ме нещо относно тях, но вие не ме попитахте, затова не можах да ви кажа, не можех да го изрека. — Затвори очи. — Картината все още е пред очите ми. Като дантела.

— Дантелени дървета?

Кимване.

— Какви?

Смръщи вежди.

— Не знам какви са.

— Но знаете, че са били като дантела.

— Красиви.

Отвори очи.

— Предполагам, че бяхте прав. Не съм знаела думата „дантелен“, когато съм била четиригодишна, затова не можех да ги определя. Но сега, когато пак съм възрастна, думата изплува в съзнанието ми. Красиви дървета, чиито корони се стелят като дантела. Смислено ли звуча?

— Да.

Поклати глава:

— Дантелени дървета. Само това мога да ви кажа. Ще имате ли време за мен утре?

— Утре сутринта ли?

— По което и да е време. Не правя нищо, освен да чета стари списания и да гледам телевизия. Оставам сама в голяма къща, а самотата в нея е много по-осезателна.

— Кен не се задържа много, нали?

— Отсъства почти непрекъснато. Смятаме да прекараме повече време заедно през идващия уикенд, може да отидем с колата извън града.

Ръцете й бяха неспокойни, непрекъснато опипваше пръстите си.

— Третият мъж — каза тя. — През цялото време е с гръб към мен. Дразнещо е. А единственото, което виждам от другия, са мустаците.

Изправих се и отидох да взема томчето на Тери Трафикънт, отворих го на задната свивка на меката корица и й показах снимката на автора.

— Не, определено не. Съжалявам. Неговите мустаци са грижливо оформени. А тези на Косматата устна бяха големи, черни и гъсти.

Остави книгата на масата.

— Можете ли да го опишете така, че да се направи портрет?

Затвори очи. Смръщването този път й придаваше болезнено изражение.

— Виждам го, но не мога да опиша чертите на лицето му, сякаш съм… недъгава. Имам чувството, че една част от мозъка ми функционира, но не мога да опиша с думи онова, което виждам.

Отвори очи.

— Мисля, че ще го позная, ако го видя, но не мога да кажа за него нищо друго, освен че има мустаци. Съжалявам — сякаш не го виждам в действителност. По-скоро като отделни образи, които си пробиват път в паметта ми. Звучи налудничаво, нали? Може би губя здравия си разсъдък, когато се касае за всичко това?

— Ще се задоволим с това, което можем да научим, следвайки естествения път, Луси.

— Но аз искам да разбера — заради Карен.

— Възможно е Карен да няма отношение към съня.

— Има — припряно възрази тя. — Чувствам, че има. Знам, че човек може да реши, че давам прекалена свобода на въображението си. Но не е така. Не съм си го измислила сама. Каква би била причината сама да предизвиквам сънища за него?

Не отговорих.

— Добре. Ще се задоволим с темпото, с което напредваме сега. Днес ли ще се срещнете с него?

— Днес. В един следобед.

Почеса коляното си.

— Мислихте ли за срещата? — попитах аз.

— Малко.

— Променихте ли мнението си относно моето отиване там?

— Не… Предполагам, че съм малко нервна, макар че не виждам защо. Вие ще поемете всичко, не аз.

 

 

Тръгнах от къщи в дванадесет и половина, отбих се от Тихоокеанската магистрала при табелата „Гостилница Малибу“ и поех по шосето за Топанга Каньон. Запромъквах се между скалистите склонове, по които лъкатушеше пътят.

Сушата бе оголила пукнатините в земната твърд, но необичайните за предходния месец дъждове бяха съживили крехките зелени филизи, покълнали по каменните блокове, а също плевелите и дивите цветя. От време на време от западната страна на шосето се виждаха засадени евкалиптови дървета. На изток имаше клисура, която ставаше все по-дълбока и черна, колкото по-нависоко се извиваше пътят.

Пейзажът оставаше еднообразен в продължение на първите няколко километра, ако не броим ламарините на изоставени катастрофирали коли. По-нататък започнаха да се появяват постройки на малки предприятия, приютени в землищата на пожълтели сечища: площадка за дървен материал, склад и пощенска служба, рекламна кристална сфера, пречупваща светлината и отраженията в зависимост от ъгъла.

На върха имаше разклонения: едното водеше до стария път към Топанга, а другото бе новото първокласно шосе за долината. И по двата пътя не се виждаха автомобили.

Първите заселници в Топанга били калифорнийци, търсещи земя за обработване, и златотърсачи от Ню Инглънд. Техните потомци все още притежаваха земи в каньона, а индивидуализмът оставаше предпочитаният стил на живот в Топанга.

През шейсетте — времето на празненството в „Убежище“ — хипитата бяха заприиждали на зашеметяващи вълни, живеели в пещери и просели храна, с което предизвикали яростта на местните. По онова време къща тук имал Гари Хинман, както и много други музиканти. Хинман записвал рокендрол в домашното си студио, когато бил убит от членове на семейство Менсън.

Сега нямаше хипита. Повечето се бяха запилели в друга посока, други бяха умрели от свръхдоза свободолюбие, малцина бяха станали постоянни жители на Топанга. Но каньонът не беше се превърнал в град на левити^[1]. Артисти, писатели и хора със свободни професии продължаваха да пазят целодневно своите домове. Познавах и няколко професори и психотерапевти тук. Един от тях, изучаващ биохимичните процеси, пораждащи гнева, ми разказа веднъж как видял в двора на имението си през нощта пума, която лакомо поглъщала миеща мечка и накрая облизала костите й.

— Изплаши ме до смърт, Алекс, но същевременно ме издигна до ново духовно измерение.

Завих наляво по стария път. Пейзажът стана по-свеж, имаше повече зеленина, а клоните на чинари, кленове, планински върби и елхи образуваха прохладен, сенчест свод над пътя.

„Красиви дървета, чиито корони се стелят като дантела.“

През стотина-двеста метра започнаха да се появяват къщи, повечето от тях скромни, едноетажни и сгушени далеч от пътя, в злачни горски поляни. Тези от лявата страна се намираха отвъд пресъхнал поток и до тях се стигаше или по дървен мост, или по тунел от стари влакови вагонетки.

По пътя се виждаше само моята кола и въпреки че усещах миризмата на конски тор, не се срещаха коне. Спрях и прочетох указанията, дадени ми от жената.

„Търсете частен път на около три мили след дървения мост и дървена табела, сочеща на изток.“

Следващия километър карах бавно. Няколко прашни пътеки се врязваха в гористия източен склон, нито една от тях не беше означена и няколко пъти тръгвах по грешен път, преди да забележа дървената табела, почти изцяло закрита от обгърналите я стебла на орлови нокти.

УБЕЖИЩЕ

Пътят, ако можеше да се нарече така, представляваше стръмно спускаща се по склона прашна пътека, от двете страни на която растяха бъзови храсти, папрат и калифорнийска захарна хвойна. Изминах около сто метра, обграден от спираща дъха тишина. Дърветата тук имаха дебели клони и изглеждаха гигантски, а пространството зад тях тънеше в непрогледен сумрак. Растителността беше толкова гъста, че клоните простъргваха по покрива на колата. На места беше избуяла по средата на пътя и стържеше шасито на автомобила.

Не след дълго дочух бълбукането на поток. Подпочвени води. Това обясняваше наличието на буйна растителност в сезона на сушата.

Още няколко завоя — и в далечината пред себе си видях двукрила врата. Дебела стоманена мрежа в рамки от дърво от секвоя.

Със спуснато резе, но незаключена.

Слязох от колата, вдигнах резето и дръпнах крилата на портата. Бяха тежки и мръсни и оставиха кафяви следи по дланите ми.

Изминах около половин километър. Втора порта, близнак на първата. Отвъд нея се виждаше голяма продълговата сграда, подобна на туристическа хижа, в двата края на която растяха огромни борове. Отзад — гора от борове, сребристи ели и крайбрежна секвоя. Покривът представляваше конструкция от етернитови плоскости, залети с разтопен асфалт и боядисани в зелено, а стените бяха облицовани с дърво.

Паркирах на утъпканата пръст между черен джип „Чероки“ и стар спортен модел „Мерцедес“. Пред сградата имаше редица метални стълбове, зад тях широки дървени стъпала водеха към покрита площадка, засенчена от улуци, с няколко ракитови стола, пръснати по нейното протежение. Възглавниците върху столовете бяха тапицирани в синя материя на цветя, бяха мокри от росата. Прозорците на сградата сивееха от мръсотия.

Непроницаема, всепоглъщаща тишина. Една катеричка се стрелна по площадката, спря, после стремително изкатери водосточната тръба.

Изкачих се по стъпалата и почуках на входната врата. Известно време не се случи нищо. После вратата се отвори и едно женско лице ме огледа с интерес.

Около тридесет и пет годишна, с прави черни коси, сресани на път, стигащи до раменете и проблясващи в медни нюанси. Имаше овално, обгорено от слънцето лице, свежа кожа и изящна долна челюст. Носеше прилепнал черен клин и яркозелена тениска без ръкави, няколко размера над нейния. Кожата на ръцете й бе бронзова и гладка, ходилата — боси, а очите й — светлокафяви.

Притежаваше лице, което вероятно щеше да е много фотогенично: съвършено съчетаващи се, леко уедрени черти. Ушите й имаха по две дупки за обеци.

— Доктор Делауер? — попита с отегчен глас тя. — Аз съм Нова.

Покани ме с жест в гигантска приемна, мебелирана с изтърбушени канапета с тапицерия от туид и евтини маси и столове, серийно производство. Вдясно се виждаше грубо тясно стълбище. Потъмненият паркет на места бе покрит с изгубили цветовете си килими. Таванът също бе от дърво — дебели, ръчно дялани греди, а на всяка от стените имаше по два големи прозореца. Изобилие от мебели, но с достатъчно място за танцуване. По протежение на задната стена, където някога е била рецепцията, сега имаше мокър бар, от двете страни на който се виждаше по една врата.

Стените бяха окичени с препарирани животински глави: на сърна, американски лос, лисица, мечка, озъбена пума; препарирани лакирани пъстърви, чиито данни бяха гравирани на табелките под тях. Всички твари изглеждаха проядени от молци. Една бе особено гротескна: сива буцеста глиганска глава, с квазимодовско изражение и пожълтели бивни, които стърчаха изпод гневно прибрана нагоре устна.

— Уоли Бойния зъб — каза Нова, спирайки до едно от канапетата.

— Красавец.

— Чаровен е.

— Мистър Лоуел ловува ли?

Отекна сух, отсечен смях:

— Не и с оръжие. Тези ги наследил със сградата и той ги оставил. Планирал да попълни сбирката със собствени трофеи — според неговите критици и изследователи.

— Никога не хванал нищо, така ли?

Изражението й охладня.

— Изчакайте тук, ще му съобщя, че сте пристигнали. Ако искате, пригответе си нещо за пиене.

Отправи се към вратата вляво. Отидох до бара. По пода бяха наредени празни бутилки — предимно от реномирани марки. Върху плота имаше седем-осем чаши от евтино стъкло, които скоро не бяха виждали вода. Стар хладилник съхраняваше напитките за приготвяне на коктейли. Измих една чаша и си налях тоник, после се върнах в средата на огромното помещение. Когато се отпуснах в един люлеещ се стол, във въздуха се вдигна облак прах. Пред мен имаше празна масичка за кафе. Чаках, пиейки си тоника, около десет минути. След това вратата се отвори.