Метаданни
Данни
- Серия
- Алекс Делауер (9)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Self Defense, 1995 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Илия Годев, 1998 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,7 (× 11гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми(2016)
Издание:
Джонатан Келерман
Самозащита
Американска
Първо издание
Редактор: Антон Баев
Коректор: Недялка Георгиева
Художник: Борис Стоилов
ИК „Хермес“, Пловдив, 1998
ISBN 954-459-493-0
История
- —Добавяне
21.
Очите й не ме изпускаха.
— Ще ви помогна с всичко, което е по силите ми, Луси.
— Ами с хипноза?
— Веднага ли?
— Да. Чувствам се подготвена. Не ме е грижа дали ще се получи, просто искам да опитам всичко възможно. Ако не предприема нещо, ще си седя тук и ще се чувствам безпомощна. Напоследък ми се струпа толкова много.
— Точно затова не бих искал да предприемаме прибързани действия.
— Разбирам. Но ако хипнозата може да помогне за изясняване на нещата, това не би ли ме освободило от сегашното бреме?
— Какво знаете за хипнозата?
— Не много. Искам да кажа, че гледах няколко хипнотични сеанса по време на сценично представление в колежа, но те бяха доста глуповати — хора, които висяха във въздуха и квакаха като патици. Чувала съм, че прилаганата при терапевтични сеанси хипноза помага да се отключат потискащи спомени.
— Това е вярно, но винаги когато се сблъскаме с несъзнаваното, съществува риск.
— Добре. Вие сте специалистът. Съзнавам, че стресът ми е породен именно от бялото петно в паметта и от неспособността да проумея онова, което е скрито там.
Позата й бе отпусната, предполагаше готовност за приемане на въздействие. Изглеждаше по-спокойна от преди. Целенасочена.
Изложих своите подготвителни обяснения: че хипнозата представлява дълбока релаксация, съчетана със силно концентриране, че в нея няма нищо магическо, че не отслабва контрола на пациента върху мислите му, а е просто процес на насочване на тези мисли, което при повечето хора протича напълно естествено, че всяка хипноза е всъщност самохипноза.
Докато говорех, тялото й се привеждаше все по-напред, а устните леко се разтвориха. Когато приключих, просто каза:
— Разбирам.
Върховете на пръстите й бяха на сантиметри от моите, а лицето й — толкова близо, че виждах отражението си в нейните зеници. Погледнах я разтревожено.
— Искам да помогна на друг човек — каза тя.
— Добре, ще започнем с няколко обикновени упражнения за отпускане. Но е възможно днес да не продължим с друго.
— Както вие прецените.
Опитахме с упражнения за отпускане и волево концентриране на мускулни групи в посока от главата към ходилата. Затвори очи и тялото й следваше указанията на гласа ми. Бях сигурен, че бързо ще изпадне в хипнотичен транс.
Вместо това, тя заспа.
Първоначално не разбрах и продължих да говоря. После забелязах как главата й клюмва назад, а устата й се отвори. Започна тихичко да похърква.
Тялото й престана да се люлее. Помръдваше само гръдният й кош.
— Луси, ако ме чувате, повдигнете десния показалец.
Нищо.
Улових ръката й — беше отпусната. Помръднах главата й. Никаква съпротива.
— Луси?
Тишина.
Очите й се размърдаха бързо под затворените клепачи, после замръзнаха неподвижно.
Сън. Последната съпротива.
Внимателно пуснах ръката й и се уверих, че няма да падне от стола. Косачката беше замлъкнала. Дворът бе прекалено тих.
Продължи да спи още известно време. След това тялото й изведнъж започна да се извива в резки движения.
Смръщи лице.
Изсумтя. Спорадичното неспокойно въртене на очите, типично при сънуване на кошмари.
Погалих я по ръката. Казах й, че всичко е наред. Отново заспа.
Около минута по-късно пак неспокойното въртене на очите.
След още два такива епизода казах:
— Събудете се, Луси.
Измина около минута, преди да се събуди, и аз не бях сигурен, че е станало в отговор на моето настояване.
Изправи се в стола и отвори очи. Гледаше към мен, но не ме виждаше.
Затвори очи и отново се отпусна.
Потъна в забравата на съня.
Опитах да я събудя, като я разтърся.
Всеки път, когато успявах да я накарам да отвори очи, тя ме поглеждаше сънено и отново се унасяше.
Накрая успях да я изведа от това състояние. Примижа, погледна ме втренчено, промърмори нещо и разтри очи.
— Какво беше това, Луси?
— Какво стана?
— Заспахте.
— Наистина ли? — Прозя се.
— Спахте почти час и половина.
— Аз… ние… Ние правехме хипнотичен сеанс, нали? Това не съм го сънувала, нали?
— Не, наистина правехме хипнотичен сеанс.
— Бях ли под хипноза?
— Да. Оказахте се права, че ви бива в това.
— Направих ли… казах ли нещо?
— Не, заспахте.
Протегна се.
— Чувствам се отпочинала. Това трябваше ли да се случи — да заспя?
— Необходимо беше.
— Нищо ли не казах?
— Не, но ние сме едва в началото. Справихте се чудесно.
— Аз съм податлива на хипноза, нали?
— Идеалният обект.
Усмихна се.
— Хубаво. Предполагам, че ще е най-добре да оставя нещата да следват естествения си ход, наистина се чувствам добре. Хипнозата е нещо странно. Трябва да опитате с Кен.
— Защо?
— Преживява тежък период от живота си. Бившата му жена е много отмъстителен човек. Твърдо решена е да го застави да се лекува в клиника за алкохолици, не му позволява да се вижда с децата. Има право на посещения при тях, а съдът непрекъснато й изпраща предупредителни писма, че е длъжна да съблюдава съдебните решения. Но когато тя не ги спази, съдът не предприема нищо.
— Кога са се развели?
— Преди година. Той не се е озлобил и нищо не е казал, но аз имам чувството, че е заради друг мъж. Пред мен се старае да изглежда бодър, но вътре в себе си го изживява болезнено: непрекъснато бълнува и се събужда нощем. Чух го да излиза два пъти през нощта. Сутринта станах в пет и половина, а той беше облечен и работеше върху някакви документи.
— Изглежда работохолик.
— Работил е много. Веднага след колежа се впуснал в бизнеса с недвижими имоти. Започнал като обикновен чиновник и постепенно се издигнал. Но успехът имал цена, в куфарчето си винаги носи бутилка „Маалъкс“.
Замълча умислено.
— Какво голямо щастливо семейство, а?
Затвори очи и отново отпусна глава назад.
— Знаете ли, странно е, че докато сега разговаряме с вас, сякаш паметта ми си възвръща част от изгубените късчета от изпращането ми в Калифорния през онова лято.
— В момента ли?
— То е като… проблясък. Сякаш пробиваш някаква плътна материя. Не мога да го обясня… но усещането не е неприятно.
— Какво си спомняте?
— Нищо конкретно, само неуловими детайли — както когато знаете нещо и искате да го кажете, но не можете да си спомните точната дума. Сякаш пелената в най-тъмните късчета на паметта ми се повдига и аз надзъртам, но не виждам ясно…
Смръщи вежди, по челото й се образуваха гънки.
— Нищо друго — каза тя и отвори очи. — Но вече не ми се струва странно, че съм била там, в имението, а не си спомням. Сякаш в момента възстановявам епизоди от собствения си живот.
Спомних си за бавачката, за която бе споменал Кен. Но достатъчно за един ден.
— Кога ще е възможно да повторим хипнозата? — попита тя.
— Мога да се срещна с вас утре. В два часа следобед в дома ми.
— Чудесно.
— А междувременно приемам, че предпочитате да откажа поканата на Лоуел. — Очаквах спонтанна реакция, но тя постави пръст на устните си и се замисли.
— Предполагам, че единствената причина да се разговаря с него е желанието да се разбере какво крои този път. И може би самата аз трябва да проведа този разговор.
— Това ще е твърде голяма хапка за преглъщане точно в този момент. Ако искате да разберете намеренията му, бих могъл да чуя какво има да ви каже и да ви го предам.
— Повярвайте ми, не бих се запрепъвала от бързане да разговарям на четири очи с него. Но ако изпратя вас като мой представител, това само ще затвърди убеждението му, че съм слабохарактерна.
— Той вече знае, че ме посещавате. А защо трябва да ни е грижа какво ще си помисли?
— Прав сте, но не желая да имам нищо общо с него — директно или по косвен път. По-скоро бих завряла главата си в газовата фурна. Шегувам се, разбира се.
— Дойдохме си на думата.
— Знаете ли — каза тя, — може би проявих излишно упорство. Мисля, че ще е добре да се срещнете с него, ако считате, че от това би имало някаква полза.
— Не мога да ви обещая нищо.
— Интересно ли ще ви е да се срещнете с Великия?
— Интересно ми е да се срещна с човек, упражнил такова разрушително въздействие върху близките и приятелите си.
— Интересен екземпляр от психологическа гледна точка, а?
Не това имах предвид.
Изненадах се, когато вкъщи заварих Робин и Спайк.
— Електротехниците не дойдоха — информира ме тя. — Камионът се разпадна. Оставих работниците там. Помислих си, че мога да свърша малко работа тук, а след това ти и аз ще излезем да се забавляваме.
— Забавление? Какво е това?
— Мисля, че е открито от китайците. Нали те са открили всичко на този свят?
— Всъщност — казах аз — радвам се, че електротехниците са се изпарили. Тъкмо си мислех колко рядко отделяме време един за друг напоследък.
Прегърна ме през кръста и отпусна глава на гърдите ми.
— Когато всичко свърши — продължих аз, — ще е хубаво да заминем някъде.
— Къде?
— На някой уединен остров без телефон и телевизия.
Нещо се отърка в глезена ми. Погледнах надолу и видях Спайк, който се бе вторачил в нас. Вдигна възмутено глава и изръмжа.
— Но с климатична инсталация за тази твар.
Робин се засмя и се наведе да го погали.
Той задиша учестено, легна по гръб, с лапките нагоре. Когато Робин го почеса по корема, замърка от удоволствие.