Джонатан Келерман
Самозащита (19)

19.

До десет часа на следващата сутрин никой не се обади, затова набрах телефонния номер в Брентууд. Обади се Кен със сънен глас:

— О, здравейте! Снощи си легнахме късно. Изчакайте, ще извикам Луси.

Няколко секунди по-късно чух гласа й:

— Добро утро, доктор Делауер.

— Как върви при вас?

— Добре. Току-що се събудих. Двамата с Кен останахме до късно, говорихме. Изчакайте за момент, моля. — „До скоро, Кен.“ — Тъкмо излиза да напазарува плодове и зеленчуци. Много е мил… Продължавам да мисля за Елфи. Сигурна съм, че ще се върне в някой от следващите дни, но… Предполагам, че е от преживяното напоследък — истинска лудница. Трудно е да се повярва, че всичко това се е случило в действителност.

В слушалката прозвуча кратък нервен смях.

— Бихте ли желали да ме посетите?

— Бих искала, но колата ми все още е пред моя апартамент. Трябва да поръчам да ми я докарат.

— Бих могъл да дойда при вас.

— Не, не искам да ви затруднявам след всичко, което направихте за мен.

— Няма да ме затрудните.

— Не, доктор Делауер, нямам право да искам това от вас.

— Излишно се тревожите, Луси! Какво ще кажете да намина около обяд?

— Разбира се, по обяд е добре. — Отново неестествен смях: — Никъде няма да излизам.

Вече бях на вратата, когато се обади Шеръл Бест.

— Сигурен съм, че няма нищо ново, докторе, но…

— Все още не, преподобни, макар че полицията проявява интерес към откриването на Феликс Барнард. Той вече не живее в Малибу. Имате ли представа къде е?

— Защо искат да говорят с него?

— Рутинно проследяване на неразкрити случаи.

— Да, разбира се. Не, съжалявам, не зная къде е отишъл. Вероятно се е пенсионирал. По онова време беше на около шестдесет и закри кантората си скоро след като ми изпрати своя последен доклад.

— Вие сте били последният му клиент, така ли?

— Най-последният — поне така ми каза. Мислех, възрастта предполага опитност, но може би по-млад човек щеше да се справи по-добре. Има хора, които след определена възраст трудно се амбицират.

 

 

В единадесет вече бях на магистралата. Морският бряг бе притихнал. Хълмистите възвишения откъм сушата бяха изпъстрени от пожълтели високи треви. Стигнах до кея и докато шофирах бавно край него, се вгледах в дебелите букви върху фасадата на „Гребенът на вълната“ и тласнат от необясним импулс, завих наляво към търговския комплекс. Малко по-нататък, недалеч от рисуваната реклама, имаше втора, изработена от непромокаем картон: свръхмускулест сърфист, чиято глава бе увенчана с медноруси коси и устни, разтегнати в такава широка усмивка, че в гърлото му без проблем би се гмурнала цяла акула. Балансираше върху знака на късмета. Белите букви скоро бяха повторени с прясна боя и отразяваха ослепителните слънчеви лъчи.

Намерих свободно място за паркиране пред входа на магазина, до пепелносиво БМВ с хромирани джанти и заден спойлер. Независимо че бе по поръчка, колата не беше мита от доста време и резултатът от въздействието на морския въздух върху боята бе лесно забележим. Лепенка на задното стъкло призоваваше „Спасете брега“, а на чистачките бе закрепен малък син талон за платена паркингова такса.

Бетонова площадка с метален парапет водеше към входа на магазина. Малки месингови звънчета иззвъняха при влизането ми. Слухът ми бе атакуван от барабанното соло от „Забрава“. Магазинът беше разделен на два сектора: в едната част бяха изложени сърфове, водонепромокаеми костюми и екипировка за сърфинг, а във втората — бански костюми, плажни трика, масла и плакати, предимно вариации на тема: малкият човек се носи на гребена на чудовищна вълна или снимани в едър план презрели жени в минибикини. Рекламни надписи покриваха останалата част от стените: ЛЮЛКА НА ТЯЛОТО. ЕДНА ВЪЛНА! БЕЗ СТРАХ.

Няколко тийнейджърки разглеждаха щанда с плакатите, а двойка съпрузи на средна възраст стоеше пред щанда за плувна екипировка и се възхищаваше на банските костюми. Никой не обслужваше щанда за облекла, но зад касовия апарат на щанда за сърфове седеше мъж на около четиридесет, който ядеше сандвич, изваден от хладилна чанта, и гледаше нещо в скута си.

Без да вдига очи, мъжът попита:

— С какво мога да ви бъда полезен?

— Просто разглеждам.

Пъхна нещо в устата си с вилица и тогава забелязах спортните страници в другата му ръка. Косата му беше рядка, напръскана със среброто на годините и сресана настрани, но не успяваше да скрие тъмния загар на темето. Имаше правилни черти, като изключим светлокафявите очи, които бяха разположени твърде близо. Въпреки че беше слаб, имаше двойна брадичка. Носеше спортна риза за поло в пясъчен цвят, чиито ръкави стигаха до лактите. Имаше широки рамене, а ръцете от лактите надолу бяха покрити с изпъкнали жили и сиво окосмяване, което почти напълно скриваше татуираната котва.

Зазвуча песента на „Бийч Бойс“ — „В моята стая“. Едно от момичетата дойде с навит на руло плакат при щанда за облекло и започна да оглежда стелажите, докато ровеше за пари в джобовете на джинсите си.

Остави встрани вестника. Момичето дойде, плати за плаката и излезе заедно с приятелките си, цялата група се смееше гръмогласно.

Мъжът сдъвка парче от сандвича с яйце и проследи как момичетата се изнизват през стъклените врати.

— Забавляват се — коментирах аз.

— Да. Видяхте ли какво купи? Сладникав плакат максиформат от поредицата „Красиво момче“. Предназначен е за хомосексуални мъже, но фирмата издаде календар и предизвика толкова голямо търсене от страна на жените, че решиха да продават отделни календари за всеки от месеците. — Усмихна се. — По наше време момичетата бяха други, нали?

— Поне онези, които аз познавах.

— Вие как мислите, за какво става въпрос? За прераждане или просто за пътешествие от Чикаго до Ел Ей?

— Прераждане?

— Второ детство. Втори шанс да се издигнеш на гребена на вълната. Обикновено това води хората на вашата възраст в нашия магазин. Или пък са туристи, които просто искат да занесат късче от Калифорния като подарък вкъщи за леля Етел.

Засмях се:

— Търся си бански гащета.

Удари се по челото и пак се засмя:

— Поредната ми грешка. Добре че не съм хазартен тип. Банските са ей там.

Отидох до стелаж с табела „Елегантно“ и започнах да прехвърлям моделите. Чифт широки черни гащета грабнаха вниманието ми с малка квадратна емблема над джобчето, а под него имаше надпис „Голямо куче“. Езикът на животното бе провесен до земята и то имаше определено дяволито изражение. Буквално духовен брат на Спайк. Свалих гащетата от закачалката и ги занесох на касата.

— Сексапилни гащета — коментира мъжът и маркира стойността им на касата.

— Какво купуват обикновено мъжете, желаещи да изживеят повторно детството си?

— Сърф, лак за сърф, ремъци, непромокаем екип, платно, спортни сандали, цинкова паста, боя за коса. Приемаме поръчки за ушиване на водонепроницаеми костюми. Обикновено клиентите не знаят какъв номер ще е подходящ за тях. Луди са по последните технологични нововъведения. Човек като вас най-много да е карал товарен камион. Последната дума на модата сега са сърфовете, изобретени от олекотени материали.

Разсече въздуха с ръка.

— Говорите като човек, който е имал солиден опит в този спорт.

— Все още карам сърф. — Засмя се и ми подаде касовата бележка. — Но в моя случай не става въпрос за връщане към детството, защото така и не успях да надрасна юношеските си мечти.

Звънчетата на вратата иззвъняха. Тъмнокоса жена запъваше вратата с крак.

— Имам нужда от помощ, Том.

Беше висока, с приятно лице, източена фигура и дълги слаби ръце, чийто мускулен релеф се очертаваше добре. Беше с много късо подстригана коса. Очите й бяха толкова светли, че ирисите й изглеждаха безцветни. Слънцето бе превърнало лицето й в обтегната бронзова маска. Носеше плитки розови шорти, които разкриваха дълги гладки крака. Бялата блуза без ръкави уютно се гушеше в розовите шорти.

— Само приключвам с една продажба, мила — отвърна Том.

Жената не се усмихна, нито каза нещо, продължи да стои в рамката на вратата. Чух бръмченето на мощен двигател, който работеше на свободна скорост, и погледнах навън, където се виеше дим от ауспуха на бял микробус „Форд“.

Жената се прокашля.

— Заповядайте, със здраве да ги носите — рече Том.

Излязох от магазина и с възможно по-бавна крачка тръгнах към своя „Севил“. Качих се зад волана и се засуетих, преструвайки се, че търся нещо. Около минута по-късно Том Шей излезе от магазина и последва жена си към караваната. Тя седна зад волана, затвори шофьорската врата, а от задната част на микробуса се спусна автоматична метална платформа, която опря в асфалта. Том отвори задната врата, пресегна се и бицепсите му се издуха, когато задърпа нещо от вътрешността на автомобила. Само след секунди се появи електрическа инвалидна количка, в която седеше отпуснато момче с медноруси коси.

Том спусна количката по металната платформа. Запалих двигателя и бавно подкарах, като продължих да наблюдавам микробуса. Момчето можеше да бъде както на дванадесет, така и на двадесет години. Имаше голяма глава, която се клатеше отпуснато, очите му гледаха ококорено, а езикът висеше навън. Залинялото тяло бе препасано с колани към количката. Въпреки тях то се килна рязко надясно, а темето почти докосна рамото. Едната му ръка също беше обездвижена от предпазен колан. Другата стискаше джойстика в предната част на количката.

Том не се усмихваше. Каза нещо и вкопчената в джойстика ръка помръдна. Инвалидната количка се плъзна много бавно по платформата и когато колелата й стъпиха на асфалта, Том затвори вратите на микробуса. След това мина зад количката и я насочи по бетоновата рампа към магазина. Двигателят на микробуса утихна и Гуен Шей скочи от него, изтича напред и отвори вратата на магазина. Докато Том прекарваше инвалидната количка през прага, успях да зърна лицето на момчето. Сънено, но разтегнато в широка усмивка. Неестествено широка, почти хищническа.

Имаше гъста права коса, която годините може би щяха да посипят с дъжда на среброто.

Лицето напомняше не само бащата, далеч повече.

Докато бавно се отдалечавах, осъзнах какво ми напомняше това лице.

Усмивката. Победоносна — като от рекламата.

Момчето бе атрофирана версия на сърфиста от табелата.