Джонатан Келерман
Самозащита (17)

17.

Въпреки че спах добре, първата ми мисъл, когато се събудих, бе: „Луси е излязла от болницата“.

Мисълта, че отново й предстои да води сама борбата, не ми се нравеше. Но ако веднага предложех помощта си, тя щеше да се отдръпне от мен, затова реших да позвъня по-късно.

Междувременно щях да се обадя на Майло и да му разкажа за наученото от Дорис Райнголд.

Оказа се, че още не е пристигнал в участъка, а в дома му никой не вдигна слушалката. Набрах номера на частната кантора, в която работеше, за да печели допълнително. Включи се телефонният секретар. Оставих съобщение.

Минаваше девет часът. Робин и Спайк бяха излезли преди повече от час. Запалих колата и отидох до пазара в Транкас. Купих зеленчуци, като по пътя мислех за местата, където би могло да изчезне едно момиче. Тъкмо влизах в къщата и телефонът иззвъня. Беше Майло:

— Обаждам се от апартамента на Луси. Можеш ли да дойдеш веднага?

— Тя добре ли е?

— Физически е добре. Просто ела. Ще поговорим, когато дойдеш. Запиши си адреса.

 

 

Улицата се намираше на три преки от булевард „Вентура“. Нямаше дървета и слънцето припичаше яростно. Доминираха предимно кооперации с едроплощни апартаменти и подземни гаражи с предпазни решетки, които биха отнели около двадесет секунди на опитен обирджия. Пред повечето от тях имаше табели „Отдава се под наем“ или фирмени реклами на агенции за недвижими имоти, обещаващи „незабавно нанасяне“.

Сградата, в която живееше Луси, бе по-малка и по-стара, двуетажен квадрат с бяла мазилка и тъмночервена дограма. По два апартамента на всеки етаж, всички с изглед към улицата, със самостоятелни входове, до които се стигаше по къса покрита пътека. Отново табела „Отдава се под наем“ бе изправена на нивото на пилона с пощенските кутии.

Нейният апартамент беше №4, на втория етаж. Номер 3 бе празен. Пътеката пред вратата й приветстваше посетителите с надпис „Здравей!“. Прозорците, през които Кен я бе видял коленичила на пода в кухнята, сега бяха затъмнени от щори. Дървесината около вратата бе дялана и прикована с гвоздеи.

Кен бе насилил вратата, за да спаси Луси, но сега беше заключена. Натиснах звънеца и Майло повдигна щорите, след което ми отвори.

Предната част на жилището бе разделена на всекидневна и трапезария. Кухнята представляваше малка ниша с шкафчета с цвят на авокадо и бели аплици. Почти нямаше място човек да коленичи. Стените бяха снежнобели — като в психиатричното отделение на болницата „Уудбридж“.

Фурната представляваше нисък куб, марка „Кенмор“, на около петнадесет години. Масата в трапезарията имитираше масивна дъбова дървесина, а около нея бяха подредени три сгъваеми стола. Във всекидневната имаше сърцеобразно извито тапицирано канапе за двама и две кресла в същия син цвят, масичка за кафе със стъклен плот, четиринадесетинчов телевизор и видеокасетофон, поставени върху шкаф на колелета.

Върху телевизора имаше една-единствена снимка — на Луси и Питър. Снимани във формат до шиите, без какъвто и да е отличителен фон. Тя се усмихваше, той — направил опит за усмивка.

Луси седеше боса на синьото канапе, само по дънки и широка спортна блуза с надпис „Ел Ей е единствен“. Дланите й лежаха, здраво сключени, в скута, а тя вдигна очи към мен и направи усилие да се усмихне. Майло прекоси стаята и застана зад нея. Якето му бе захвърлено върху едно от креслата. Носеше револвера си в кобур, окачен на колана.

Погледна към масата за кафе.

— Разгледай, но, моля те, не пипай.

В единия й край имаше купчина списания. До нея се виждаше жълт лист от юридическа бланка, а до него — бял плик за писмо.

Върху жълтия лист беше напечатано нещо. Текстът бе изтеглен към лявото поле на страницата:

ЩЕ ТЕ ШИБАМЕ, КУЧКО, В АДА!

АКО ДЖОУБ УМРЕ, ТИ ЩЕ УМРЕШ ДВА ПЪТИ!

Тъмни засъхнали късчета с размерите на маслинени костилки.

— Изпражнения от плъх — каза Майло. — Предстои им лабораторен анализ, но не се нуждая от техническа експертиза, за да го разбера.

— Изпратени по пощата или лично доставени?

— Доставени.

— Доставени в апартамента — каза Луси. — Намерих го на масата, когато се прибрах тук снощи.

— По кое време стана това?

— В три часа сутринта. Изписаха ме в един, но трябваше да се оформят много документи, а бях оставила част от дрехите си горе в стаята и се наложи да се кача да ги взема. Когато дойдох тук, вратата беше отключена, но предположих, че Кен или хората от „Бърза помощ“ са забравили да я заключат. — Опитваше се да запази спокойствие. Дланите й бяха побелели.

— Върнали сте се сама?

Кимна.

— Не го забелязах, защото бях уморена, исках просто да поспя. Заспала съм, после се събудих към пет часа да си налея чаша вода и го видях.

— Кой има ключ от апартамента?

— Само аз и Питър. И хазяите, предполагам.

— Кои са хазяите?

— Някаква възрастна жена, която живее в Порт Хуенеме — отвърна Майло. — Мъжът, който се грижи за поддръжката, поправил бравата. Току-що разговарях с него. Твърди, че заключил, след като свършил поправката.

— Нещо необичайно около него?

— Около господин Гонзалес ли? — попита Луси. — Не, той е сладур… А и не би могъл да напише това — едва говори на английски.

Майло кимна. Луси обгърна с длани раменете си.

Потърсих погледа му.

— Лабораторията изпрати ли някого?

— Не още. — Кимна към Луси: — Защо не опаковате онези неща?

— Мога ли да взема душ? Наистина не мисля, че някой е бил в банята.

— Разбира се.

Тя излезе. Чу се затварянето на вратата, а минути по-късно до нас достигна звукът на душа като далечен проливен дъжд.

Майло седна на канапето. Посочи към едното кресло и аз се настаних в него.

— Какво мислиш? — тихо попита той.

— Разчетът на времето е идеален. Едва са изминали няколко часа от изписването й и тя отново те има в дома си. Ами ако теорията ни за кредитните акули, преследващи Питър, е вярна?

— Кредитните акули обикновено степенуват заплахите си. Какъв е смисълът първо да заврат главата й в газовата фурна, а после да предприемат отстъпчиви действия — като последното?

— Може би са дошли с намерение да нанесат по-сериозни повреди, но не са я намерили тук. А може би те и Питър нямат нищо общо в случая. Ами ако е някой, свързан с Швант — спомни си заплахите на жените в черно към правосъдието. Или пък друг откачен, изливащ озлоблението си върху Луси — може би я е забелязал по време на процеса.

— Как някой би могъл да знае, че тя не си е вкъщи?

— Наблюдавали са я, следили са я. Спомни си, че тя обикновено не спуска пердетата. — Гласът ми стана напрегнат. — Има ли нещо, което ти дава основание да се съмняваш в нея?

— Не, в това е проблемът. Сега се е успокоила, но когато аз дойдох, беше като парализирана от ужас. Цялата трепереше. Или е било неподправен ужас, или добро актьорско превъплъщение, Алекс. А тя няма пишеща машина, за да го напечата между два и пет сутринта. И откъде, по дяволите, може да си набави миши лайна?

— Това напомня стила на Швант.

Майло кимна мълчаливо.

— Нещо друго пипано ли е?

— Не.

Огледах оскъдната мебелировка.

— Трябва да видиш спалнята — каза Майло. — Матрак върху дървен сандък, евтина нощна масичка, голи стени. Дрехите й не са лоши, но не може да се похвали с много.

— Като монахиня.

Извърна се рязко към мен. Изстрелях въпроса:

— Е, какво не ти дава мира?

— Просто не мога да се доверя на инстинкта си, що се отнася до нея.

Подпря брадичка на ръката си.

— От колко време си тук?

— От пет и четиридесет.

Минаваше единадесет.

— Защо си чакал толкова дълго, преди да ми се обадиш?

— Не исках да прекъсвам съня ти: можеше да се отрази зле на кожата ти.

— Без майтап.

Свъси лице и отметна назад паднал върху челото му кичур.

— След като я успокоих, двамата поговорихме. Казах й, че съм гей — знам, че ме беше предупредил, но моментът ми се стори подходящ. Просто следвах интуицията си. Понякога се получава добре. — Погледна ме.

— Добре. Тя как го прие?

— Стори ми се — почти с облекчение.

— Може би е така. По две причини. Не е била отхвърлена като човешко същество и може да е с теб, като си спести неразборията, която се поражда от сексуалната връзка между двама души.

— Каквото и да… Съжалявам, ако съм натиснал спусъка, Алекс. Не исках да обърквам нищо. Но седях тук и я прегръщах, а тя плачеше, отпуснала глава на рамото ми. Усещах, че се ражда чувство, а не исках да се почувства отхвърлена. Мислех…

— Очевидно мислите ти са правилни.

На лицето му трепна плаха усмивка.

— Господин Утвърждение — някога да ти е минавало през ума, че работиш с хора?

— Ще позвъниш ли в лабораторията да изпратят екип за снемане на улики?

— Ако го направя, нещата ще излязат извън контрол. Веднъж да се завъртят колелата на този механизъм, ще е невъзможно да потулим случая. Все ще се намери някой, който ще проговори: „Съдебен заседател по делото на Голфиста е подложен на психически тормоз…“. Въпрос на време ще е вестникарските хрътки да надушат новината и да я превърнат в сензация. После ще започнат да се ровят в живота й и ще узнаят, че се е опитала да се самоубие и е била поставена под принудително медицинско наблюдение. Кой ще бъде възхитен от последното?

— Адвокатите на Швант. Психичноболен съдебен заседател. Основание за незабавно повторно гледане на процеса.

— Много убедително, при това защото се появява почти едновременно с убиеца, подражаващ на Швант. Готов съм да се обзаложа, че ще изиграят добре тези две карти, ще им дадат публичност.

— Луси ще бъде унижена.

— Върховен миг. — Стана и започна да се разхожда.

Погледнах към бележката.

— Има ли някакъв убедителен начин това да бъде свързано с имитатора на Швант? Възможно ли е Вдовиците или някой друг от лагера на Швант да е измислил план, с който да предизвика преразглеждане на процеса?

— Кой, по дяволите, може да каже? Онези жени са напълно откачени… Фанатизирани, невежи, те са от най-лошите.

— Ако съществува подобен план, със сигурност е подготвен от хора с нисък коефициент на интелигентност. Нормален съдебен заседател не би допуснал Швант отново да се разхожда свободен по улиците.

— Да, но ако той е в съда, ще им се наложи да го видят.

Прочетох отново бележката.

— „Ще умреш два пъти.“ Дали са имали предвид унижението като форма на убийство, освен физическия акт?

Сви рамене. Шумът от душа стихна.

— Добре — каза Майло. — Докато не изясним това, основната ни грижа е нейната безопасност. Ако е изфабрикувала всичко сама, в най-лошия случай ще ми издърпат ушите. Затова да помислим къде бих могъл да я скрия. Казва, че няма близки приятели, нито други родственици освен него. — Погледна снимката върху телевизора. — А той е наркоман между другото.

— Знам. Баща му ми каза.

— Кога разговаря с него?

— Вчера. Опитах се да те открия, за да ти кажа. Имам и други новини, но нека първо решим какво ще правим с Луси.

— Мога да я заведа в хотел, но всяко по-скъпо място ще стопи спестяванията й буквално за няколко дни.

— Ами Кен? Нали се занимава с недвижими имоти. Ако самият той не предложи нещо, сигурно ще знае къде може да се намери временно жилище с нисък наем. Тук или в Пало Алто. Може би ще е добре Луси да напусне града за известно време.

— Добра идея — рече Майло. — Говори малко за него, искаше да му благодари, че я е спасил, но не знае как да го направи. Сигурно се е чувствала странно да разбере, че има брат, когото не познава. После насочи разговора към Елфи. Тревожеше се, че не е позвънил.

— Тревожеше се, а не беше ядосана, така ли?

— Разтревожена. Останах с впечатлението, че той й създава тревоги не отсега.

— Убеден съм. Каза ли нещо друго за него?

— Не, а и аз не настоях… Добре, можеш ли да се свържеш с Кен?

— Имам визитната му картичка.

Вратата на спалнята се отвори и Луси влезе във всекидневната, като подсушаваше косите си с хавлиена кърпа.

— Със сигурност нищо друго не липсва — каза тя. — Всичките ми вещи са налице.

— Това е добре — рече Майло. Изправи се и издърпа креслото напред, за да седне тя.