Джонатан Келерман
Самозащита (16)

16.

Имената на другите хора, работили в „Пясъчният долар“:

Сю Билингс

Мари Андреас

Леонард Корчик

Прибрах се у дома и ги проверих в телефонния указател. Името на никоя от жените не фигурираше в него, но това на Корчик, Л. Т., беше цитирано срещу адрес в Енсинал Каньон.

На позвъняването отговори мъжки глас:

— Ферма „Разсадник“.

— Леонард Корчик, моля.

— Аз съм Лен.

— Вие ли сте Леонард Корчик, който преди години е работил в „Пясъчният долар“?

— Не, това е баща ми. С кого разговарям?

— Работя съвместно с полицията по изясняване на отдавна регистрирани случаи на безследно изчезнали хора. Преди години изчезнало момиче на име Карен Бест. Баща ви е бил разпитан и аз просто исках да уточня някои аспекти на дадените от него показания.

— Баща ми почина преди три години.

— Моите съболезнования. Споменавал ли е някога за Карен Бест?

— За кого?

— За Карен Бест.

— Преди колко години е било това?

— Преди двадесет и една години.

Засмя се:

— Тогава съм бил на седем. Не съм чувал нищо.

— Какво е работел баща ви в ресторанта?

— Работел почасово на бара, а през останалото време почиствал. Имам разсадник за млади фиданки. Ако ви потрябват фиданки, обадете ми се.

Затвори.

 

 

Малко преди пет се обади Уенди Ембри.

— Не съм сигурна, но съм готова да се обзаложа, че тя ще се върне при вас.

— Защо?

— Когато й казах, че уреждам процедурата по изписването й, Луси се затвори в себе си — любезна е, но очевидно не желае да говори повече.

— Какво ви кара да мислите, че ще пожелае да идва отново при мен?

— Попитах я дали сте я посетили и цялата грейна. Ако бях на ваше място, по-често щях да замервам нивото на приеманата позитивна енергия. — Опит за добронамерено остроумие, но в тона й прозвучаха остри нотки.

— Не съм убеден. Когато бях при нея, тя спомена, че е възможно вече да не се нуждае от терапия или нещо в този дух.

— Страхотно! Получавате шест плюс за прогнозиране на обратите в развоя на случая. Е, вие можете да стигнете до извора: липсата на проницателност не е основание за удължаване срока на медицинското наблюдение. Между другото, баща й ми телефонира. И тъй като по всяка вероятност аз няма да се впиша в картината, реших, че ще е добре да го знаете.

— Кога се обади?

— Тази сутрин. — Издиктува ми бързо телефонния номер.

— Оставил е съобщение? — попитах аз, докато записвах номера.

— Не, само да му позвъня. Желая ви късмет. Изписваме я следобед.

 

 

На позвъняването се отзова женски глас:

— Моля?

— Доктор Делауер на телефона. Мистър Лоуел е помолил да му позвъня.

— Кой?

— Аз съм психоаналитикът на дъщеря му.

— Мислех, че неин лекуващ лекар е доктор…

— Ембри. Вече не работи по случая.

— О!… Е, ако вие сте лекарят, мистър Лоуел ще се срещне с вас.

— Относно какво?

— Лукреция, предполагам.

— Не мога да потвърдя подобна среща, без да имам съгласието на Луси.

— Изчакайте така.

Изминаха няколко секунди. След това се чу много силен, дълбок глас:

— Лоуел. Вие кой сте?

— Алекс Делауер.

— Делауер. Първият щат, блато на незначителни плебеи. Вие какъв сте — канадец от френски произход? Или потомък на акадци? Или миризлив опосумски задник?

— С какво мога да ви помогна, мистър Лоуел?

— Изобщо не можете да ми помогнете. Може би аз мога да ви помогна. Момчето ми надушило опита на момиченцето да се надиша с пропан. Задръстената пискливка — съмнявам се да се е променила много. Основните черти на човешкия характер никога не се променят, затова мога да ви помогна да стигнете до потресаващи прозрения. Освен ако не сте един от онези биопсихиатрични франкенманиаци^[1], убедени, че характерът се определя единствено от съдържанието на серотонин и допитамини.

— Кой от вашите синове ви се обади?

— Опиумният змей, кой друг?

— Питър ли?

— Самият той.

— Откъде ви се обади?

— Откъде да знам? Момичето разговаря с него. Ще се срещна с вас не утре, а вдругиден. Ще ви отделя най-много час и значително по-малко, ако ме раздразните. Вие ще дойдете при мен — аз не пътувам.

— Съжалявам, но не мога да се срещна с вас без съгласието на Луси.

— Какво? — Избухна в такъв гръмогласен смях, че се наложи да отдръпна телефонната слушалка от ухото си. — Луди ли управляват психиатрията? За какво, по дяволите, говорите?

— За професионална етика, мистър Лоуел.

— Няма никакви тайни, момче. Не и във времената, в които всичко важно се научава по време на масажа. Книгите на Маклухън са боклук — фурор на глупостта — но е прав, че всички зяпаме единствено в задниците на другите. Много добре, проиграхте шанса си. Salaam, както казват арабите, всички да вървят по дяволите.

— Ако Луси се съгласи, бих се възползвал от възможността да разговарям с вас. Мога ли да ви позвъня отново?

— Можете ли? — Отново избухна в смях. — На свой собствен риск. Можете също да се изпарите или да ядете сурова риба с японците, или да направите три бебешки стъпки, или да си заврете дръжката на градинарската лопата в задника.

 

 

С Робин вечеряхме на верандата. Приливът разбиваше пясъка като сметана, а брегът привечер изглеждаше като огромна сива равнина с върхове и ниски оврази. От главата ми не излизаше разговорът с Лоуел.

Дали беше пропуснал да вземе таблетката лидол навреме, или развиваше ексцентризъм, за да привлича внимание?

Вероятно отдавна не се радваше на внимание.

Защото сам се бе обадил. Предложението му за разтърсващи разкрития прозвуча почти комично.

„Опиумният змей.“ Интуитивното ми предположение относно Питър се потвърждаваше.

Може би съсипаната кариера и напредналата възраст най-сетне бяха накарали Лоуел да се заинтересува от онова, което бе останало от членовете на семейството му.

Едно мъртво дете, останалите три — отчуждени.

Наркоман, неуспяла самоубийца…

Кен изглеждаше достатъчно нормален, но не криеше своята антипатия към баща си.

— Какво се върти в главата ти, съкровище? — попита Робин.

— Нищо важно.

Усмихна се и отпусна ръка на рамото ми. Опитах се да пропъдя професионалните мисли и обърнах лице към нея. По небето все още имаше цветни отблясъци, подскочила сьомга за миг улови отражението на залязващото слънце по кожата си. Залезът се заигра по тъмнокестенявите коси на Робин и придаде меден цвят на зениците й.

— Продължаваш да мислиш за работата? — рече тя, като галеше косите ми.

— Вече не.

Притиснах я към себе си и я целунах жадно. Езикът й затанцува в устата ми.

— Carpe foxum — казах аз.

— Какво означава това?

— Грабни момичето.