Джонатан Келерман
Самозащита (1)

1.

Усмихваше се, както обикновено.

От креслото й се откриваше красива панорама към океана. Тази сутрин той бе като нагънато сребристо платно, позлатено от лъчите на изгряващото слънце. Тройка пеликани плавно летяха над вълните. Съмнявах се, че тя изобщо забелязваше всичко това.

Размърда се в креслото, опитвайки да намери удобна поза.

— Добро утро, Луси.

— Добро утро, доктор Делауер.

Дамската й чанта бе оставена до нозете й — огромна ръчно плетена торба от конопени конци с кожени презрамки. Носеше бледосин памучен пуловер и плисирана розова пола. Косата й бе с цвета на еленова козина и стигаше до раменете, където краищата й се извиваха в меки букли. Слабото й лице бе осеяно с бледи лунички; имаше широки скули и приятни черти, над които се открояваха огромни кафяви очи. Изглеждаше по-млада от двадесет и пет.

— Така — каза тя, свивайки рамене, все още с усмивка на лицето.

— Така.

Усмивката угасна.

— Днес искам да говоря за него.

— Добре.

Прикри с ръка устата си, после отдръпна пръсти от лицето.

— За нещата, които правеше.

Кимнах мълчаливо.

— Не. Нямам предвид онова, което вече сме обсъждали. А неща, за които не съм говорила досега.

— За подробностите.

Стисна устни. Едната ръка лежеше в скута й, пръстите й започнаха да барабанят.

— Не можете да си представите.

— Четох протоколите от съдебния процес, Луси.

— Всичките ли?

— И подробностите, свързани с местопрестъплението. Свидетелските показания на детектив Стърджис. — „Както и подробностите, споделени в частен разговор с него.“

— О!… В такъв случай, предполагам, наистина сте в течение. — Обърна очи към океана. — Надявах се, че ще успея да преживея всичко сама, но с изненада установих, че непрекъснато мисля за това.

— Сънищата?

— Не, това са мисли, които ме будят нощем. В съзнанието ми се появяват картини, когато съм на работа, докато гледам телевизия, по всяко време.

— Картини от процеса?

— Най-лошото от процеса — онези фотосвидетелства. Или непрекъснато изплуват пред мен различни лица: родителите на Кери Филдинг, съпругът на Ана Лопес. — Извърна поглед. — Неговото лице. Струва ми се, че изживявам всичко отново.

— Не е минало много време, Луси.

— Два месеца не са ли много време?

— Не и за онова, през което премина.

— Предполагам. През цялото време, докато седях на пейката на съдебните заседатели, имах чувството, че съм сред бунище за токсични отпадъци. Колкото по-тежки ставаха свидетелските показания, той сякаш повече им се наслаждаваше. Играта с втренчените погледи… онези глупави сатанински татуировки по ръцете му. Сякаш ни предизвикваше да проумеем колко е лош. Като че ли ни предизвикваше да го накажем.

Усмихна се кисело.

— Ние приехме предизвикателството достойно, нали? Мисля, че имахме привилегията да го изпратим в затвора. Защо тогава не се чувствам привилегирована?

— Крайният резултат може да е достоен, но пътят до него…

Поклати глава, сякаш не бях разбрал думите й:

— Той се е изходил върху тях. Вътре в тях. След като… дупките, които правел в телата им! — Сълзите изпълниха очите й. — Защо?

— Не съм в състояние да дам дори бегло обяснение на действията му, Луси.

Известно време запази мълчание.

— За него всичко е било голяма игра. В някои отношения беше като пораснало дете, не мислите ли? Превръщал е хората в кукли, за да може да си играе с тях… Някои деца играят по този начин, нали?

— Ненормалните деца.

— Мислите ли, че е бил малтретиран, както самият той твърдеше?

— Няма свидетелства, които да го потвърждават.

— Да — продължи тя, — но все пак. Как човек би могъл… Възможно ли е да е бил в някакво особено състояние, раздвоение на личността, както твърдеше онзи психиатър?

— За това също не съществуват доказателства, Луси.

— Зная, но вие как мислите?

— Считам, че налудничавото му поведение по време на процеса целеше да бъде признат за невменяем.

— Значи считате, че разсъдъкът му е здрав?

— Не зная дали „здрав разсъдък“ е най-точният израз, но със сигурност не беше с психични отклонения, нито пък е пленник на неконтролируеми пристъпи. Съзнателно е вземал решение за онова, което е правел. Харесвало му е да причинява болка.

Докосна мократа си буза.

— Не мислите ли, че е бил болен?

— Не, доколкото не е предприел лечение с лекарства, хирургическа интервенция или дори психотерапия. — Подадох й салфетка.

— Значи смъртта е била необходимост.

— Необходимост е да го държим далеч от нас и от другите хора.

— Е, това поне направихме, нали? Районният прокурор каза, че ако изобщо някой влезе в газовата камера, то това ще е той. — Засмя се нервно.

— Това притеснява ли ви? — попитах аз.

— Не… може би. Не знам. Искам да кажа, че дори да бъде пратен в газовата камера, аз няма да съм там и да гледам как се задушава. Заслужава го, но… Притеснява ме планираността във всичко. Да зная, че в определен ден, в точен час… Но бих ли постъпила по друг начин? Каква алтернатива бих имала? Да му оставя възможност да се измъкне от затвора и отново да върши онези неща?

— Правилният избор също може да е мъчителен.

— Вярвате ли в необходимостта от смъртното наказание?

Няколко минути мълчах замислено, опитвайки се да формулирам отговора си. Обикновено избягвах да намесвам мненията си в терапевтичните сеанси, но този път подобно въздържане щеше да е грешка.

— Споделям вашето виждане, Луси. Мисълта, че нечия смърт се планира, ме смущава и не би ми било лесно да натисна копчето. Но разбирам, че съществуват случаи, при които това е най-добрият избор.

— И в какво ни превръща такъв избор, доктор Делауер? В лицемери?

— Не. Просто в хора.

— Не стигнах бързо до решението с газовата камера. Всъщност бях против това. Но останалите непрекъснато ме тласкаха към крайно решение.

— Тежко ли ви беше?

— Не, не се държаха неприятно или пък враждебно. Просто бяха настоятелни. Непрекъснато повтаряха аргументите си и се взираха в лицето ми, сякаш бях глупаво дете, което накрая ще се съгласи. Затова предполагам, че трябва да се запитам дали решението не бе взето отчасти под влияние на външен натиск.

— Както сама казахте, каква алтернатива бихте имали?

— Предполагам, че е така.

— Съзирате противоречие, защото сте морален човек — казах аз. — Вероятно затова образите от процеса са започнали да изплуват отново в съзнанието ви.

Изглеждаше объркана.

— Какво искате да кажете?

— Може би на този етап за вас е потребно да помните какво точно е извършил Швант.

— За да убедя себе си, че съм постъпила правилно?

— Да.

Това сякаш я успокои, но сълзите й не спряха още известно време. Салфетката в ръката й бе прогизнала, подадох й друга.

— Всичко се свежда до секса, нали? — В гласа й прозвуча внезапен гняв. — Извличал е наслада от болката на жертвите си. Всички показания, изложени от защитата, че е бил обзет от неконтролируеми пристъпи, бяха пълна нелепица… Онези нещастни жени, стореното им от него… Господи, защо започвам деня си с такъв разговор?

Погледна часовника си.

— По-добре да тръгвам.

Часовникът над камината показваше, че остават петнадесет минути до края на сеанса.

— Разполагаме с още време.

— Знам, но ще възразите ли, ако тръгна малко по-рано? Напоследък всичко се затлачи. Бюрото ми е… — Направи физиономия и извърна лице.

— Какво е бюрото ви, Луси?

— Щях да кажа — пълна бъркотия. — Смях. — Преживяното ме е променило значително, доктор Делауер.

Протегнах ръка и докоснах рамото й.

— Дайте си малко време, Луси.

— Сигурна съм, че имате право… Време. Иска ми се денонощието да имаше тридесет и четири часа.

— Забавяне в работата?

— Не, наваксах забавянето първата седмица след като започнах работа отново. Но натоварването ми се струва по-голямо. Непрекъснато ми носят нови документи, сякаш ме наказват за нещо.

— За какво?

— Заради трите месеца отсъствие. По закон компанията бе длъжна да ми разреши този отпуск, но това не ги зарадва никак. Когато показах съдебното известие на шефа си, той ме посъветва да се измъкна по някакъв начин. Не го направих. Считах, че е важно. Не знаех в какво дело ще бъда съдебен заседател.

— Ако знаехте, щяхте ли да се опитате да се измъкнете?

Замисли се.

— Не знам… Както и да е, сега трябва да следя и поддържам счетоводната документация по осем нови корпоративни сметки. Преди такова натоварване имаше само в сезона за данъчно приключване.

Повдигна рамене и се изправи. Зад нея пеликаните се стрелнаха едновременно към водната повърхност.

Когато стигнахме до вратата, Луси попита:

— Напоследък виждали ли сте детектив Стърджис?

— Срещнахме се преди няколко дни.

— Как е той?

— Добре.

— Приятно момче. Как успява непрекъснато да се справя с подобни ситуации?

— Не всички случаи са като „Швант“.

— И слава богу! — Полата й стоеше добре, но тя продължаваше да я придърпва, приглаждайки тънкия плат върху стегнатите тесни хълбоци.

— Сигурна ли сте, че желаете да тръгнете по-рано, Луси? Стигнахме до неща, които са доста обезпокояващи.

— Знам, но ще се справя. Обсъждането им ме накара да се почувствам по-добре.

Излязохме от къщата и минахме по пешеходния мост към входа на имението. Повдигнах резето и се озовахме на Тихоокеанската крайбрежна магистрала. На север от плажовете на Малибу движението бе малко — няколко автобуса, пътуващи по редовните линии от Вентура, и товарни камиони, носещи се с грохот към Окснард. Но редките коли, които минаваха, префучаваха с рев край нас и едва успях да я чуя, когато отново ми благодари.

Наблюдавах я как се качва в малкия син „Колт“. Двигателят запали, гумите превъртяха на място и въздухът замириса на нагрят каучук.

Върнах се в къщата и отметнах сеанса.

Четвърти сеанс. За пореден път обсъждане на престъпленията, извършени от Швант. Говорехме за процеса, за жертвите, но не и за сънищата, станали причина за първото й посещение при мен.

Бях ги споменал първия път, но тя побърза да смени темата и аз не настоях. Може би бяха се разредили, след като тя успя да превъзмогне част от изпълнилите я страхове.

Включих машината за кафе, излязох на верандата и се загледах в пеликаните, мислейки за тримесечното й присъствие в ложата на съдебните заседатели.

Деветдесет дни в бунище за токсични отпадъци. И всичко само защото не ядеше месо.

 

 

— Пълна вегетарианка — беше ми казал Майло, отпивайки от чашата със скоч.

После изсумтя.

— Защитата считаше, че няма да й стигне кураж да изпрати онова лайно в боядисаната в пролетно зелено стая — каза.

Изсмя се неприятно, допи своя „Чивас“ и прокара ръка по лицето си, сякаш го миеше без вода.

— Лошо предположение. Не че има изгледи скоро да глътне ампулата с цианкалий — при купищата документи, които непрекъснато размахват наоколо.

Бе доста пийнал, но се държеше. Беше един часът след полунощ и се намирахме в полупразен коктейлбар, в полупразен небостъргач в административния център, на няколко преки от Съдебната палата, в която се водеше делото срещу Джоуб Роланд Швант. Цели три месеца Швант бе хвърлял похотливи погледи, хилил се бе, човъркаше си носа, изцеждаше пред всички младежките си пъпки и дрънчеше с вериги.

Пресата превръщаше всяка негова мимика в сензация и Швант не скриваше удоволствието си от оказаното му внимание. Беше го обикнал почти колкото болката, която причиняваше на жертвите си. Процесът за него бе като обилен десерт след десетмесечен кървав пир.

Голфиста.

Колкото по-потресаващи ставаха разкритията на свидетелите, толкова по-самодоволен изглеждаше той. След прочитането на смъртната присъда Швант разкопча панталоните и се опита да покаже гениталиите си на близките на жертвите.

— Никаква риба — продължи Майло, след като остави празната чаша на бара. — Никакви яйца, нито млечни продукти. Само плодове и зеленчуци. На такива как им казват — веги?

Кимнах.

Барманът беше японец, както и по-голяма част от клиентите. Предлаганата храна бе смесица от ястия със соев вкус, увити във водорасли кисели краставички и ориз и миниатюрни скариди. Разговорите бяха тихи и въпреки че Майло говореше ниско, гласът му ехтеше:

— Много от добронамерените хора са само въздух под налягане, но в нейния случай човек се убеждава, че не става въпрос за поза. Истински тих, нежен глас. Красива е, но не го демонстрира. Познавах момиче като нея в гимназията. Стана монахиня.

— Луси изглежда ли ти като монахиня?

— Кой съм аз, че да ти кажа?

— Доста добре преценяваш характерите.

— Така ли мислиш? Е, не знам нищо за интимния й живот. Не знам много за нея, освен че има кошмари.

— Неомъжена ли е?

— Така каза.

— Ами приятел има ли?

— Не е споменавала. Защо?

— Задавам си въпроси относно опорите в живота й.

— Каза, че майка й е починала и че не се вижда с баща си. Относно личните си контакти, струва ми се, че е тип „госпожица Самотна“. Вероятно това е едно от нещата, които екипът на защитата е харесал у нея.

— Как обвинението не я е елиминирало?

— Зададох същия въпрос на Джордж Върдуел. Каза, че според него външният вид лъжел и че има вътрешна твърдост, която щяла да й помогне да вземе правилното решение.

— Ти имаш ли същото усещане за нея?

— Да, чувствам го. Има… някаква здрава сърцевина. Нали знаеш стария виц за консерватора, който бил заблуден либерал? Останах с впечатление, че е човек, преживял тежки промени.

— Как си изкарва прехраната?

— Жонглира с цифри за една от големите счетоводни компании в Сенчъри Сити.

— Експерт-счетоводител?

— Деловодител.

— Спомена ли за друг проблем освен кошмарите?

— Не е. А за тях спомена, защото й казах, че има уморен вид, а тя отвърна, че напоследък не спи пълноценно. Поканих я да хапнем пай и тогава ми разказа за тях. След това побърза да промени темата. Реших, че е нещо лично и не настоях. При следващото си обаждане пак ми прозвуча уморено и й предложих да се срещне с теб. Отвърна, че ще помисли. След това каза: „Добре, ще го направя“.

Извади цигара от джоба си, повдигна я към светлината и я прибра обратно.

— Някой от другите съдебни заседатели има ли проблеми? — попитах аз.

— Тя е единственият, с когото съм се срещал.

— Как стана така, че Луси се свърза с теб?

— Оглеждах съдебните заседатели, както обикновено, и погледите ни се срещнаха. Бях я забелязал преди: имаше вид на човек, който работи много. После, когато застанах на свидетелската трибуна, забелязах, че ме наблюдава съсредоточено. Напрегнато. След това погледите ни непрекъснато се срещаха. В последния ден от процеса съдебните заседатели бяха отведени под охрана в задното помещение, а аз също бях там. Махна ми с ръка. Погледът й бе пълен с тревога. Почувствах, че ме моли за нещо, затова й дадох визитната си картичка. Три седмици по-късно телефонира в участъка.

Притисна длан към бара и се загледа в изпъкналите стави на пръстите си. С другата ръка подпря масивната си челюст, силните пръсти подръпваха кожата към якия му врат. На леденосинята светлина на бара лицето му изглеждаше като мрачна маска, а черната коса хвърляше сянка над челото му.

Майло изсумтя:

— Как напредва къщата?

— Бавно. Много бавно.

— Нови проблеми ли?

— Тази седмица мазачите измазаха част от стените и откриха електрическата инсталация, а водопроводчиците съсипаха подовата настилка.

— Съжалявам, че Блинкъл не работи докрай.

— Беше достатъчно компетентен, но не бе на разположение.

— Не го бива толкова като ченге — продължи Майло. — Но хора, за които е вършил строителни работи, твърдят, че е добър.

— Докато беше той, всичко бе добре. След като Робин пое нещата, ефектът е още по-добър.

— Как се справя тя?

— Сега, след като работниците я вземат на сериозно, работата й доставя удоволствие. Най-накрая разбраха, че не могат да я блъфират: тя се качва на скелето, взема инструментите и им показва как се прави.

Усмихна се.

— Кога мислите, че ще сте готови?

— След шест месеца минимум. А дотогава сме принудени да страдаме заедно в Малибу.

— Тц-тц. Как е мистър Дог?

— Не харесва водата, но е придобил вкус към пясъка — буквално. Яде го.

— Очарователно. Може пък да го научиш да изхожда сурови тухли, за да ти спести разходите за строителни материали.

— Винаги практичен, Майло.