Джонатан Келерман
Хладнокръвна ярост (9)

9.

Гордост за магистралата, свързваща Лос Анджелис с Пасадина, са четирите тунела, чиито входове са украсени с оригинална каменна зидария. Не е нещо, което би било одобрено от който и да е съвременен градски съвет, но това архитектурно постижение е било сътворено тук преди много години — първият принос на града към несекващото движение, маскирано под името „свобода“.

Сега всичко е сведено до разровен и безличен асфалтов пояс. Три тесни ленти, обрамчени от оклюмали от изгорелите газове брястове и къщи, вариращи от викториански до съвременен стил. Хаотично разхвърляните отбивки се появяваха без всякакво предупреждение.

Следвайки инструкциите на Мелиса, аз минах шест пресечки след индустриалната зона, свих в първото ляво отклонение, изрязано в разделителната ивица, и поех по Котсуълд Драйв — обрамчена от борови дървета улица, която продължаваше близо километър. Навсякъде цареше хладна тишина и спокойствие като след ядрен удар.

Заради колите или по-точно заради липсата им. Покрай тротоарите не се виждаше нито една. Затова пък знакът ПАРКИРАНЕТО ЗАБРАНЕНО ПО ВСЯКО ВРЕМЕ, съпроводен вероятно от драконовски глоби, се виждаше съвсем ясно. От двете страни на празните улици се издигаха покрити с керемидени покриви къщи. Колкото по-нагоре се изкачвах, толкова по-големи ставаха къщите.

На върха на хълма намалих и пуснах колата по инерция, докато най-накрая я видях. Тежки резбовани порти, чиито крила бяха здраво хванати на дебели колони, покрити с шапки от ковано желязо. От колоните встрани започваше висока желязна ограда с бодлива тел отгоре. На лявото крило на портата имаше цифрата 1, а на дясното — цифрата 0. До единицата имаше фотоклетка и домофон.

Спрях, пресегнах се през прозореца на колата и натиснах копчето на домофона.

От говорителя долетя гласът на Мелиса:

— Доктор Делауер?

— Здрасти, Мелиса.

— Секунда само.

Чу се шум, портата задрънча и двете крила започнаха да се отварят навътре. Подкарах по стръмна алея, която бе поливана съвсем наскоро — въздухът още миришеше на озон. Минах покрай засадени на еднакво разстояние един от друг кедри и покрай изоставено помещение, предназначено очевидно за охраната, в което спокойно биха могли да се поберат две семейства от средната класа. Следваха още дървета, отново на безукорно точни разстояния едно от друго.

Тишината бе космическа. Помислих си как Джина Дикинсън се разхожда тук сама. Което добави нова преценка за нещастието й. Както и за напредъка й.

Дърветата най-сетне оредяха и пред мен се разстла ливада с размерите на стадион — тревата бе толкова свежа, че сигурно е била току-що поливана. По краищата й имаше кръгли гнезда с бегония и жасмин. В далечния западен край мярнах някакво движение. Проблясък на метал. Двама… не, трима, облечени в работни дрехи мъже, твърде далеч, за да мога да различа. Синовете на Ернандес? Чак сега разбрах защо са му били нужни петима!

Градинарите работеха по зеленината с ножици, едва нарушаващи тишината с тъпи щракания. Не се чуваше шум от никакви механизирани инструменти.

Алеята свършваше със съвършено оформената дъга на пътеката за колите. Пред входа на къщата се издигаха две финикови палми. Между ръбестите им стволове се промушваше стълбище от няколко каменни стъпала, водещо в къщата, обрамчено от фино изваяната каменна дантела на перила. Самата къща бе с цвят на праскова, триетажна и голяма колкото един квартал.

Това, което би могло да бъде просто една монолитна грамада, бе всъщност едва ли не внушителен монумент. Освен това бе изненадващо приятен за окото — професионално виждане плюс волни извивки на молива, воден от въображението на архитекта. Високи прозорци с арки, зарешетени с боядисано в яркозелено ковано желязо. Балкони, веранди, капчуци, балюстради — всичко това изваяно съвършено от кремав варовик. Източното крило — с колонади от същия варовик. Испанските червени керемиди бяха наредени по покрива с прецизността на венецианска мозайка. Петоъгълни вдлъбнати прозорчета — разхвърляни тук-там с предизвикателно презрение към синхрона, но с безпогрешно чувство за баланс.

И все пак самият размер на къщата, както и самотата бяха потискащи и навяваха тъга. Като празен музей. Интересно за посещение място, но лично аз не бих предпочел да боледувам от никаква фобия тук.

Паркирах и слязох. Щракането на ножиците се съпровождаше от чуруликането на птичките и шума на вятъра в листака на дърветата. Изкачих стълбите, мислейки си какво ли е да порасне човек тук, и то като единствено дете.

Предната веранда бе достатъчно голяма, за да побере цял камион — двойни врати от лакиран дъб, с обков от ковано желязо, като всяка половина бе разделена на шест релефа, изобразяващи селски сцени, смътно навяващи спомени за часовете по литература в училище — Чосър може би. Натиснах звънеца и ги заразглеждах.

Чу се двугласна баритонова камбанка, дясното крило се отвори, и на прага застана Мелиса, облечена в бяла блузка, изгладени дънки и бели маратонки. Изглеждаше по-миниатюрна от всякога. Кукличка за кукленска къщичка, построена в твърде голям за нея мащаб.

Тя сви рамене и каза:

— Какво място, а?

— Много е красиво.

Тя се усмихна с облекчение.

— Баща ми е проектирал всичко. Бил е архитект.

Това бе най-многото, което бе казала за него за девет години. Чудех се какво ли още ще излезе, след като реших да направя това посещение в дома.

Тя леко ме докосна по лакътя, после отдръпна ръка:

— Нека ви разведа наоколо.

Наоколо се оказаха обширни пространства, претъпкани от съкровища — антре, голямо колкото баскетболно игрище, в чийто заден край се виеше широко стълбище от зелен мрамор. А отвъд стълбището — стая след стая, огромни като галерии. Галерии, построени за показ, просторни и тихи, с неизвестно предназначение. Тавани като в катедрала, огледални повърхности, гоблени, малки прозорчета с цветни витражи, цял калейдоскоп от ориенталски килими по мраморния под, боядисани на ръка плочки и орехов френски паркет. Толкова блясък и пищност, че сетивата ми се претовариха и усетих как губя равновесие.

Мелиса сочеше с ръка и разказваше — малък гид в собствения си дом. Намирахме се в петоъгълна стая без прозорци, отвсякъде обградени от претъпкани с книги стелажи. Тя посочи една осветена от насочена лампа картина, провесена над камината.

— А това е Гоя. „Херцогът на Монтеро, възседнал жребеца си“. Татко я купил от Испания, когато изкуството тогава било на далеч по-разумни цени. Не го интересувало кое е модерно — допреди няколко години това било считано за незначително произведение на Гоя, твърде декоративно било. Изобщо портретната живопис не била на мода. Сега обаче организаторите на търгове непрекъснато ни пишат. Баща ми е бил достатъчно далновиден да отиде до Англия и да донесе куп произведения на пред Рафаелови майстори, когато никой не им обръщал внимание и всички ги смятали за кич.

— Доста неща знаеш — забелязах аз.

Тя се изчерви.

— Научиха ме.

— Джейкъб?

Тя кимна и отклони поглед.

— Както и да е, сигурна съм, че видяхте достатъчно за един ден.

Завъртя се на пети и тръгна да излиза от стаята, последвана от мен. Излязохме от претъпканата с книги зала, минахме през отворената врата на следващото огромно пространство, чийто таван този път представляваше орехов гредоред, боядисан на ръка, и високи френски врати. През прозорците се виждаше още зеленина, горички и цветя, каменни алеи, беседки, аметистовосин плувен басейн, а по-нататък, зад покритата от увивни растения асма с метнат отгоре прозрачен брезент, се чуваха отмерените удари на тенис ракети.

На около шестдесет метра по-натам, откъм лявата страна на двора, имаше дълга постройка в бежов цвят, прилична на конюшня — десетина-дванадесет дървени врати, някои от тях леко отворени, пред които имаше широко павирано дворче, изпълнено с блестящи дългомуцунести стари автомобили. Над една от колите, с гюдерия в ръка, бе наведена фигура в сиви работни дрехи, усърдно търкаща блестящия калник на някакъв рубиненочервен шедьовър на техническата мисъл. По излизащите отстрани блестящи колектори на ауспуха познах, че е „Дюзенберг“, и попитах Мелиса дали съм прав.

— Да, точно такава е — отвърна тя и гледайки право пред себе си, продължи да ме превежда през претъпканите с произведения на изкуството стаи галерии.

— Не знам — проговори тя изведнъж. — Струва ми се, че просто има много неща, които започват с намерението да бъдат хубави, а после се превръщат в грозни.

Казах:

— Маклоски?

Тя пъхна и двете си ръце в джобовете на дънките и енергично кимна.

— Много мисля за него.

— Повече от преди?

— Много повече. Откакто говорихме с вас. — Тя се спря, извърна се към мен и примигна. — Защо се е върнал, доктор Делауер? Какво иска?

— Може би нищо, Мелиса. Може би това нищо не означава. Ако някой изобщо може да узнае, то това е моят приятел.

— Надявам се — отвърна тя. — Наистина се надявам. Кога може да започне?

— Ще го накарам да ти се обади колкото е възможно по-скоро. Казва се Майло Стърджис.

— Добро име — каза тя. — Солидно.

— И той е такъв.

Двамата с Мелиса отново излязохме в антрето и тя се насочи към зелената стълба. Когато ръката й докосна перилата, аз я запитах:

— Относно Маклоски, страх ли те е за собствената ти безопасност?

— За моята? — повтори тя, спирайки се с крак на първото стъпало. — Защо трябва да ме е страх?

— Няма причина. Просто ти говореше за красотата като за проклятие. Чувстваш ли се обременена или застрашена от това как изглеждаш?

— Аз? — Смехът й бе твърде кратък и висок. — Елате, доктор Ди. Елате да се качим горе. Там ще ви покажа какво е красиво.