Джонатан Келерман
Хладнокръвна ярост (8)

8.

Въведох я обратно вътре и я сложих да седне.

— Исках да го спомена още в началото, но…

— Това дава съвсем нови измерения на страха ти да тръгнеш — казах аз.

— Да, но ако трябва да бъда откровена, щях да се притеснявам и без него.

— Кога разбра, че се е върнал?

— Миналия месец. По телевизията имаше предаване за правата на жертвите… как в някои щати семейството на жертвата може да пише до затвора и те да им кажат кога ще се гледа делото на престъпника за пускане на свобода в изпитателен срок. За да могат да отидат и да протестират. Знаех, че е излязъл преди години, но въпреки това писах. От затвора забавиха отговора и когато най-сетне ми писаха, посъветваха ме да се свържа с Комисията по пускане на свобода в изпитателен срок. Прехвърляха топката. Накрая се оказа, че трябва да подам писмена молба за информация. Както и да е, направих го и се добрах до името на служителя от комисията, който отговаря за Маклоски. Тук, в Лос Анджелис! Само че те вече не се виждали, изпитателният му срок току-що бил изтекъл.

— Преди колко години е излязъл?

— Преди шест. Това обаче го научих от Джейкъб. Доста време го тормозих да ми каже, а той все отлагаше. Най-накрая, като станах на петнадесет години, той призна, че през цялото време е държал Маклоски под око, бе разбрал, че е освободен преди две години и че напуснал щата.

Ръцете й се свиха в малки бели юмруци, тя ги вдигна и ги разтърси.

— Гадината излежа тринадесет години от двадесет и три годишна присъда. Пуснали го предсрочно за добро поведение. Това просто вони, нали? Никой не дава пет пари за жертвата. Трябваше да го пратят в газовата камера!

— Знаеше ли Джейкъб къде е отишъл?

— В Ню Мексико. После в Аризона и най-накрая, мисля, в Тексас. Работел в резервата с индианците или нещо от този род. Джейкъб ми каза, че той вероятно се опитва да заблуди комисията, че се е превърнал в почтен гражданин, и че комисията най-вероятно ще бъде заблудена. И се оказа прав, защото те го бяха пуснали на свобода и сега той вече може да прави каквото си иска. Служителят беше приятен човек, малко му оставаше да се пенсионира. Името му бе Бейлис и изглеждаше истински загрижен. За съжаление обаче нищо не можел да направи.

— Мисли ли, че Маклоски представлява заплаха за майка ти или изобщо за някой друг?

— Каза, че нямало доказателства за това, но все пак не знаел. Че никой не можел да бъде сигурен с хора като него.

— А Маклоски опитал ли се е да се свърже с майка ти?

— Не, но това не означава, че няма да го направи. Той е луд, а такава лудост като неговата не се променя за една нощ, нали?

— Обикновено не.

— Значи представлява явна опасност, нали?

Нямах лесен отговор на този въпрос. Казах:

— Сега разбирам защо толкова се притесняваш. — Но не ми хареса как прозвуча.

— Доктор Делауер, как бих могла да я оставя. Може би това е знак — това, че се е върнал. Че не бива да я оставям. Искам да кажа, мога да се сдобия с образование и тук. Приета съм в още два университета. Каква толкова е разликата?

— Мелиса, човек с твоя ум може да получи добро образование навсякъде. Всеки на твое място — имам предвид състоянието на майка ти — би се двоумил. А на това отгоре се появява и Маклоски. Но голата истина е, че дори и да представлява опасност, ти не можеш да защитиш майка си от него.

— Какво искате да кажете с това? — попита тя сърдито. — Че просто трябва да се откажа?

— Искам да кажа, че с Маклоски трябва да се заеме някой. Професионалист. Да разбере защо се е върнал, какво крои. Ако го прецени като опасен, има някои неща, които могат да се направят.

— Какви например?

— Заповед за задържане. Предохранителни мерки. Къщата ви добре ли се охранява?

— Ами, май да. Има алармени системи, врати. Освен това редовно минават полицейски патрули. Трябва ли да се направи още нещо?

— Казала ли си на майка ти за Маклоски?

— Не, разбира се, че не! Не искам да я стряскам, не и сега, когато е тръгнала толкова добре.

— А на твоя… на господин Рамп?

— Не. Никой не знае. И без това никой не ме пита за мнението ми и аз не се натискам.

— А на Ноел казала ли си?

Тя ме погледна смутено.

— Да. Той знае.

— И какво казва?

— Че няма нищо. Но на него му е лесно. Не става въпрос за неговата майка. Не отговорихте на въпроса ми, доктор Делауер. Можем ли да направим още нещо?

— Не съм аз този, който може да прецени. За това си има професионалисти, които са специалисти в тази област.

— Къде да ги намеря?

— Аз ще проверя — отвърнах. — Може би тук ще успея да ти помогна.

— Връзки със съда ли имате?

— Нещо такова. А междувременно можем да процедираме така, както се бяхме разбрали. Ще се свържа с Габни, за да разбера дали мога да говоря с майка ти. Ако може, ще ти се обадя и ти ще ми уредиш среща с нея. Ако не може, ще видим какво друго ще направим. Но и в двата случая двамата с теб трябва да си поговорим още малко. Искаш ли да си уредим още една среща?

— Какво ще кажете за утре? — каза тя. — По същото време. Ако е възможно.

— Може.

— Благодаря… и моля да ме извините, ако съм се поразпалила малко.

— Всичко е наред — отвърнах аз и я изпратих до вратата за втори път.

 

 

От клиниката на Габни отговори телефонен секретар, който ми изреди номера на телефони и аварийни пейджъри и на двамата доктори. Оставих съобщение за Урсула Кънингам-Габни, представяйки се като психотерапевта на Мелиса Дикинсън и молейки я да се обади при първа възможност. През следващите няколко часа се обадиха няколко души, но никой от тях от Пасадина.

В седем и десет Майло пристигна, облечен в същите дрехи, с които беше тази сутрин. Само дето по панталоните му имаше зелени петна от тревата, а под мишниците на фланелката — от пот.

Попитах го:

— Как мина голфът?

Той поклати глава, извади си една бира от хладилника, отвори я и отвърна:

— Не е за мен тоя спорт, пич. Да търча подир малки бели топчици… полудявам. — Отмятайки назад глава, започна да се налива. Изпразни бутилката и продължи: — А сега къде ще ме водиш на вечеря?

— Където пожелаеш.

— Ами — каза той — ти ме познаваш, винаги обичам да се въртя около хайлайфа. Виж, даже съм се облякъл за случая.

Накрая се намерихме седнали в едно ресторантче в лошата част на Санта Моника на накълцани от ножове маси за пикник, похапващи затоплени на пара тортили^[1], пълнени с грубо мляно свинско и мариновани зеленчуци, отпивайки от пластмасови чашки кока-кола със счукан лед.

Наоколо бе пълно с бездомни и опърпани типове, но Майло ги държеше на почтено разстояние с полицейския си вид.

Отпивайки от станалата вече хладка кока-кола, подзех:

— Ако ти е необходима информация за някой бивш затворник, как би постъпил?

— Каква информация? — попита той с пълна уста.

— Как се е държал в затвора, какво прави сега.

— Този затворник да не е на изпитателен срок?

— Изтекъл му е. Сега е свободен и чист.

— Пример на реабилитация, а?

— Точно там е въпросът.

— Откога този господин Примерен е свободен и чист?

— От около година и нещо.

— А за какво е бил вътре?

— Нанасяне на тежка телесна повреда, опит за убийство, кроежи за опит за убийство. Платил на друг, за да извърши всичко това на трети човек.

— Платил, а? — Той си избърса устните.

— Платил с намерение да нанесе тежка телесна повреда.

— Тогава просто приеми, че той продължава да си е измет.

— Ами ако ми трябва нещо по-точно?

— По-точно в какъв смисъл?

— Свързано е с един мой пациент.

— Искаш да кажеш, че е само шушу-мушу? Поверително?

— На този етап, да.

— Ами — започна той — всъщност не е кой знае какво. Ченгето — казвам ченгето, защото обикновеният цивилен гражданин ще откачи, ако тръгне да върши това… та, ченгето просто следва установен ред. Миналото е най-добрият предсказател на бъдещето, нали така? Значи първата връзка е досието на тоя тип. Свързва се с ченгета, познавали го от лошите стари времена. За предпочитане ония, които са го заловили. След това идва ред на преписката с областната прокуратура. Там трябва да има препоръчителна присъда, психарска експертиза и други подобни. Третата стъпка е разговор с персонала на затвора. Да се разбере на какъв режим е лежал. Макар че най-добре го познават задниците, с които е лежал. Ако успее да закачи някого от тях, дърпа кордата. После прави проверка при служителя от комисията. Там се занимават главно с удряне на печати, така че вероятността да измъкнеш нещо важно е незначителна. Последната стъпка е да намери някого от известните на полицията съучастници — измет, с когото се е срещал, откакто е навън. И това е. Нищо особено, само дето иска много ходене. И в края на краищата това може да не ти свърши кой знае каква работа. Затова, ако имах притесняващ се пациент, щях да му кажа да си отваря очите. Да си купи голям пищов и да се научи да го използва. А може и питбул.

— Тая процедура, дето я описа… Може ли с нея да се справи някой частен адвокат?

Той ми хвърли поглед над тортилата.

— Един обикновен адвокат? Не. Не и за един разумен период от време. Някой с добри връзки с частни детективи може да измъкне нещо, но пък частният детектив, от своя страна, трябва да има много добри връзки с полицията.

— Като например някое бивше ченге, а?

Той кимна.

— Някои от частните пичове са бивши ченгета. На всички тях им се плаща на час, а това е работа, която ще натрупа много часове. Значи, ако имаш богат клиент, добре.

— Прилича ли ти на нещо, от което би се заинтересувал?

Той остави тортилата в чинията.

— Какво?

— Една малка частна консултация, Майло. Истинско хоби. Имаш ли право да работиш, след като си в неплатен отпуск?

— Аз съм почтен гражданин и мога да правя каквото си искам. Но защо, по дяволите, да се захващам?

— Е, по-добре, отколкото да гониш малки бели топчици по поляната.

Той изхъмка. Взе тортилата, довърши я на един залък и посегна към следващата.

— По дяволите! — каза той. — Ами че аз дори не знам по колко да вземам.

— Това означава ли, че мислиш по въпроса?

— Премислям. Този твой пациент… Той ли е жертвата?

— Дъщерята на жертвата — отвърнах. — Осемнадесетгодишна. Лекувах я преди години, още като малка. Приета е да следва извън щата и не е сигурна дали трябва да замине, макар че това вероятно е най-доброто за нея.

— Защото оня боклук се е върнал, така ли?

— Има и други причини. Но все пак не мога да я насърча да тръгне, след като тоя тип се мотае наоколо, нали?

Той кимна, без да спира да яде.

— Семейството има пари — казах аз. — Точно затова те попитах за адвокат. Ако все още нямат цял батальон от тях, могат всеки момент да си го купят. Но с теб бих бил сигурен, че всичко ще бъде точно.

— Е-е, какво толкова? Карай, кажи на семейството, че ще се заема и ще го намеря.

— Благодаря.

Допихме си ко̀лите, платих и се отправихме към колата. Един от скитниците ни препречи пътя — едър мъж на неопределима възраст и раса. Майло сърдито го изгледа, после бръкна в джоба си, извади цяла шепа монети и ги тикна в ръцете на скитника, след което си избърса ръцете в панталона. Докато стигнем до колата псуваше невъздържано, но в псувните му нямаше хъс. Виждал съм къде-къде по-добри негови изпълнения.

 

 

Доктор Урсула Кънингам-Габни се бе обаждала, докато ме е нямало, и бе оставила телефон, на който щяла да бъде до края на вечерта. Аз го набрах и ми се обади гърлен, добре модулиран женски глас.

— Доктор Кънингам-Габни?

— На телефона.

— Обажда се доктор Делауер. Благодаря ви, че отговорихте на съобщението ми, доктор Габни.

— Да не би случайно да сте доктор Александър Делауер?

— Да, аз съм.

— О! — възкликна тя. — Запозната съм с вашите научни изследвания. Даже миналата година двамата с мъжа ми включихме едно от тях в библиографията за една статия за „Американ Джърнъл ъф Сайколъджи“. Чудесна работа.

— Благодаря. Аз също съм запознат с трудовете ви.

— Къде практикувате, доктор Делауер? Децата са извън нашата област, затова често ни се налага да ги препращаме.

— Аз не практикувам. Съдебномедицинска експертиза. Краткотрайни консултации.

— Разбирам. В съобщението ви обаче казвахте, че сте нечий психотерапевт.

— На Мелиса Дикинсън. Преди години й бях терапевт. И винаги съм на разположение на старите си клиенти. Неотдавна се видяхме с нея.

— Мелиса — каза тя. — Такава сериозна млада жена.

— Има за какво да е сериозна.

— Да. Разбира се. Семейната патология е дълбоко вкоренена. Доволна съм, че най-сетне е потърсила помощ.

— Главната й грижа обаче е майка й — отвърнах аз. — Раздялата. Как майка й ще понесе заминаването й за Харвард.

— Майка й много се гордее с нея. И настоява да замине за Бостън.

— Да, Мелиса ми каза. Но въпреки това се безпокои.

— Сигурно — съгласи се тя. — Но тези безпокойства са си чисто нейни.

— Значи мислите, че майка й няма да се върне в старото състояние, ако Мелиса замине?

— Едва ли, доктор Делауер. Всъщност аз дори съм сигурна, че на Джина… на госпожа Рамп ще й хареса тази нова свобода. Мелиса е умно момиче и предана дъщеря, но понякога е малко… досадна.

— Това определение на майка й ли е?

— О, не. Госпожа Рамп никога не би го казала така. Но го усеща. Затова, надявам се, скоро ще се сблъскате с двойствеността на Мелиса и ще й помогнете да се отърве от нея, за да направи избора си бързо. Доколкото разбрах, има краен срок. Харвард често пъти проявяват нетърпение. Знам го от собствен опит.

Мислейки за Маклоски, аз я попитах:

— А госпожа Рамп безпокои ли се за нещо друго, което би могло да се пренесе върху Мелиса?

— Да се пренесе? Заразна емоционалност? Не, бих казала тъкмо обратното — тревогите на Мелиса биха могли да се пренесат върху майка й. Госпожа Рамп се оказа един от най-тежките ни фобийни случаи, които сме лекували, а ние сме лекували много. Обаче тя напредна изключително много и продължава да напредва. Ако й се дава възможност.

— Искате да кажете, че Мелиса представлява заплаха за напредъка й?

— Мелиса е добронамерена, доктор Делауер. Много добре влизам в положението й. Израсла е с неактивна майка и това я е направило преждевременно зряла. Понякога това може да е полезно, разбира се. Но на настоящия етап нейното въртене наоколо само намалява самоувереността на майка й.

— Въртене в какъв смисъл?

— Има склонност да се появява по време на важни моменти в терапията.

— Струва ми се, че пак не ви разбрах.

— Добре — отвърна тя. — Ще ви го кажа направо. Както сам знаете, лечението на агорафобията трябва да се провежда in vivo — навън, в реалния свят, където има провокиращи фобията фактори. Двете с майка й буквално преминаваме стъпка по стъпка. Излизаме през вратата, обикаляме квартала. Това е бавен, но неотклонен процес, регулиран така, че пациентът да изпитва колкото е възможно по-малко страх. Мелиса винаги гледа да присъства на такива важни моменти. Наблюдава. Скръстила ръце на гърдите си и с такъв скептичен поглед в очите… Щеше да е комично, ако не разсейваше толкова майка й. Стигна се дотам, че по-важните моменти започнах да ги планувам за тогава, когато тя е на училище. Сега обаче вече не е на училище и се… върти повече от всякога.

— Опитахте ли се да поговорите с нея?

— Опитах, доктор Делауер, но Мелиса не проявява никакъв интерес към разговори с мен.

— Странно — казах аз. — А тя вижда нещата по-различно.

— О!

— Според нея, тя се опитва да събере информация от вас и винаги среща съпротива.

Мълчание. След малко:

— Да, сигурна съм, че е така. Но това е просто невротично изкривяване. Аз й влизам в положението, доктор Делауер. Тя се опитва да се справи с чувството за заплаха и ревност. Едва ли й е лесно. Обаче аз трябва да насоча всичките си усилия към пациента си. А Мелиса може да се обърне за помощ към вас или към някой друг, в случай че вие не сте склонен, и да се опита да се справи с това.

— Тя иска да говоря с майка й. За да си изясни чувствата на майка си и по този начин да разбере какво да прави с Харвард. Точно затова ви се обаждам — да разбера дали мога да го направя. Не бих искал да проваля лечението ви — казах.

— Много мъдро от ваша страна. Какво точно искате да обсъдите с госпожа Рамп?

— Просто да разбера какви чувства изпитва към заминаването на Мелиса, което, както разбрах от думите ви, е съвсем ясно. След като го чуя лично от нея, вече ще мога да се справя със съмненията на Мелиса.

— Като използвате ролята си на довереник, за да я тласнете напред, нали?

— Точно така.

— Ами… не виждам нищо лошо в това. Дотолкова, доколкото се придържате в тези рамки, разбира се.

— Да ми кажете нещо специално, което бихте желали да не споменавам?

— На този етап, бих казала всичко, с изключение на кариерата на Мелиса. Нека не усложняваме нещата.

 

 

Обадих се на Мелиса в девет и тя вдигна телефона на първото позвъняване.

— Говорих с моя човек. Той е полицейски детектив в неплатен отпуск и затова има малко време. Ако все още искаш да се заеме с Маклоски, може да стане.

— Искам — отвърна тя. — Кажете му да действа.

— Може би ще отнеме известно време, а детективите обикновено работят на почасово заплащане.

— Няма проблеми. Ще се справя.

— Ти сама ли ще му платиш?

— Разбира се.

— Сумата може да се окаже доста голяма.

— Аз си имам собствени пари, доктор Делауер. Отдавна сама си плащам. Аз ще платя и вашата сметка, така че защо да не платя и неговата.

— Мелиса…

— Няма проблеми, доктор Делауер. Наистина. Аз се справям с парите доста добре. Вече съм над осемнадесет години, което означава, че всичко е законно. Ако ще трябва да замина и да живея независимо, защо да не започна още от днес?

Поколебах се малко и тя продължи:

— Това е единственият начин, доктор Делауер. Не искам майка да узнае, че онзи се е върнал.

— А Дон Рамп?

— И него не искам да намесвам. Това не е негов проблем.

— Добре — отвърнах. — Ще уточним подробностите, като се видим утре. Говорих с доктор Урсула и тя каза, че няма нищо против да се видя с майка ти.

— Чудесно. Аз вече говорих с майка и тя е готова да се срещне с вас. Утре, не е ли чудесно това? Значи можем да отменим посещението ми утре и да се видим тук, нали?

— Добре. Ще бъда у вас на обяд.

— Благодаря, доктор Делауер. Ще ви приготвя да хапнете нещо за обяд. Какво обичате?

— Не е необходимо, благодаря.

— Сигурен ли сте?

— Сигурен съм.

— Знаете ли как да стигнете дотук?

— Знам как да стигна до Сан Лабрадор.

Тя ме упъти как да намеря къщата, аз си записах и казах:

— Добре, Мелиса, ще се видим утре.

— Доктор Делауер?

— Да, Мелиса?

— Майка се безпокои. За това как ще се срещне с вас. Макар че й обясних колко мил човек сте. Безпокои се какво ще си помислите за нея. Заради държането й с вас преди години.

— Кажи й, че я разбирам напълно и че рогата ми се показват само при пълнолуние.

Никакъв смях.

Продължих:

— Няма да бъда ни най-малко груб, Мелиса. Всичко ще е наред.

— Надявам се.

— Мелиса, част от това, с което се сблъскваш в момента, е да се откъснеш. Да намериш своята собствена идентичност и да оставиш майка ти сама да се оправя. Знам, че е трудно, иска се много смелост, за да извървиш целия този път дотук. Даже за това, че ми се обади, се иска смелост.

— Ясно ми е — отвърна тя. — Просто е трудно да обичаш някого толкова много.