Джонатан Келерман
Хладнокръвна ярост (7)

7.

След като той си тръгна, седнах да пиша. Без никаква видима причина писането вървеше по-гладко от всякога и обяд дойде бързо, оповестен от второто за деня позвъняване на вратата.

Този път надникнах през шпионката. Това, което видях на прага, бе лице на непознат, но не съвсем чужд човек — остатъци от детето, което помнех, примесени с черти от снимка, изрязана от вестник и видяна от мен преди двадесет години. Стана ми ясно, че когато е била нападната, майка й не е изглеждала много по-различно от Мелиса в момента.

Отворих вратата и казах:

— Здравей, Мелиса.

Тя като че ли се постресна малко, но след това се усмихна.

— Доктор Делауер! Вие изобщо не сте се променили!

Стиснахме си ръцете.

— Влизай.

Тя влезе вътре и се спря със скръстени пред нея ръце.

Преходът от момиче към жена бе почти завършил и всичко говореше, че този процес е протекъл съвсем гладко и в правилната посока. Имаше скули като на фотомодел, съвсем слабо изпъкващи изпод съвършено гладка и леко загоряла кожа. Косата й бе потъмняла до примесен със слънце светлокестеняв цвят и се спускаше, права и блестяща, чак до кръста й. Под естествено извитите вежди гледаха две огромни и раздалечени едно от друго сиво-зелени очи. Една млада Грейс Кели^[1].

Една миниатюрна Грейс Кели. Едва ли имаше метър и петдесет, тънка като на оса талия и крехки кости. На ушите й, прилични на бледорозови раковини, се полюшваха огромни златни обеци. Носеше в ръце кожена чантичка, облечена бе в синя риза и дънкова пола, която стигаше на около три сантиметра от коляното. На краката си бе обула кафяви сандали без чорапи.

Въведох я в хола и я настаних в едно кресло. Тя седна, кръстоса крака в глезените, обхвана коленете си с ръце и се огледа.

— Имате много хубав дом, доктор Делауер.

Запитах се как ли изглеждат моите сто шестдесет и седем квадрата махагон и стъкло в нейните очи. В замъка, в който бе отрасла, сигурно имаше по-големи стаи. Благодарих й, седнах и казах:

— Много ми е приятно да те видя, Мелиса.

— И на мен ми е много приятно да ви видя, доктор Делауер, и ви благодаря, че се съгласихте да се срещнем толкова скоро.

— За мен е удоволствие. Лесно ли намери адреса?

— Да. Никога не съм идвала из тези каньони. Много е хубаво.

Усмивка. Стеснителна, но на място. Точна. Точна млада дама. Да не би заради мен? Да не би да се превръща в кискащо се безпричинно и зле възпитано същество, когато излезе на разходка с приятелки?

А дали излиза на разходки?

И дали има приятелки?

Неизвестността, породена от деветгодишната празнина, си казваше думата.

— Честито завършване на училището — казах.

— Благодаря. Приеха ме в Харвард.

— Но това е чудесно! Отново поздравления.

— Изненадана съм, че ме приеха.

— Обзалагам се, че не са се поколебали нито за миг.

— Много мило от ваша страна, доктор Делауер, но мисля, че просто извадих късмет.

— Пълно шест — предположих аз — или съвсем близо до него?

Отново стеснителна усмивка. Ръцете не помръдваха от коленете.

— Не и по физическо.

— Е, как не ви е срам, млада госпожице!

Усмивката се разшири, но като че ли с усилие поддържана. Тя продължи да се оглежда наоколо, като че ли търсеше нещо.

Продължих:

— И така, кога тръгваш за Бостън?

— Не знам… Искат да ги предупредя две седмици преди да тръгна за там. Затова трябва бързо да решавам.

— Това означава ли, че мислиш и да не отидеш?

Тя облиза устни, кимна и спря поглед върху мен.

— Точно за това… точно този е проблемът, заради който исках да говоря с вас.

— Дали да ходиш, или да не ходиш в Харвард?

— Какво означава отиването ми в Харвард. За мама.

Тя отново облиза устни, прокашля се и започна съвсем лекичко да се клати напред-назад. После откопча пръсти от коленете си, взе кристалното преспапие от кафе масичката и се взря през него.

Попитах я:

— Майка ти противопоставя ли се на заминаването ти?

— Не, тя… Тя казва, че иска да замина. Изобщо не възразява, напротив, дори ме насърчава. Казва, че наистина иска да замина.

— Но въпреки това ти се безпокоиш, така ли?

Тя остави преспапието, премести се в края на креслото и протегна напред ръце с дланите нагоре.

— Не съм сигурна дали ще може да понесе това, доктор Делауер.

— Да живее далеч от теб?

— Да. Тя е… Това е…

Вдигане на раменете. После започна да извива ръцете си. Това ме натъжи повече, отколкото би трябвало.

Попитах:

— Тя все още ли… Състоянието й същото ли е? Говоря за страховете й.

— Не. Искам да кажа, тя все още я има. Агорафобията. Но е по-добре. Защото се лекува. Най-накрая я убедих да започне лечение и то дава резултати.

— Чудесно.

— Да. Чудесно е.

— Но ти не си сигурна дали лечението ще й помогне дотолкова, че да понесе раздялата с теб.

— Не знам. Искам да кажа, откъде мога да бъда толкова сигурна?…

Тя поклати глава с умора, която внезапно я състари. После се наведе и отвори чантичката си. След като порови малко в нея, тя извади изрезка от вестник и ми я подаде.

От февруари миналата година. Статията бе озаглавена „Нова надежда за жертвите на страхови неврози: мъж и жена се борят с невротичните фобии“.

Тя отново взе преспапието и започна да си играе с него. Аз зачетох.

Статията бе нещо като творчески портрет на Лио Габни, клиничен психолог от Пасадина, пристигнал тук от Харвардския университет, и неговата жена психиатър Урсула Кънингам-Габни, възпитаничка и бивша сътрудничка на същата тази августейша институция. Приложената снимка показваше двамата терапевти рамо до рамо на една маса, обърнали погледи към някаква пациентка. На снимката се виждаше само част от тила й. Устата на Габни бе отворена — явно говореше нещо. Жена му като че ли го гледаше с периферното си зрение. Лицата и на двамата носеха изражение на изключителна съсредоточеност. В текста под снимката пишеше: „Докторите Лио и Урсула Габни комбинират уменията си при работа с «Мери» — страдаща от остра агорафобия пациентка“. Предпоследната дума бе заградена с червен молив.

Разгледах снимката внимателно. Познавах репутацията на Лио Габни, бях чел всичко, написано от него, но никога не бях го виждал. На снимката той изглеждаше някъде около шестдесетте, с гъста бяла коса, тесни рамене, тъмни и уморени очи зад дебелите стъкла на очила в черна рамка и обло, дребновато лице. Бе облечен в бяла риза и тъмна връзка с навити до лактите ръкави. Ръцете му бяха слаби и костеливи, почти женски. Бях си представял нещо по-херкулесовско.

Жена му беше брюнетка и имаше красиво лице, макар и с доста строги черти — от Холивуд биха я наели да играе ролята на потиснатата стара мома, готова изведнъж да разцъфне. Бе облечена в плетена блуза без яка и бе наметнала на едното си рамо меко шалче. Късата прическа приятно обрамчваше лицето й. На верижка, преметната през врата, висяха очилата й. Бе достатъчно млада, за да е дъщеря на Лио Габни.

Вдигнах поглед. Мелиса продължаваше да си играе с преспапието.

Продължих да чета. В статията се разказваше за пионерските изследвания на Лио Габни в областта на страховите неврози, проследяваше се кариерата му през три десетилетия научноизследователска дейност върху животни и хора в Харвард.

Урсула Кънингам-Габни бе описана като бивша студентка на съпруга си и притежателка на две титли — по обща медицина и психология.

После статията се разпростираше върху научните им постижения, които познавах много добре, но най-интересен бе краят, където репортерът цитираше Лио Габни:

Агорафобията се нуждае от лечение колкото разнородно, толкова и новаторско. Ние не се ограничаваме с работа само в кабинета. Ходим по домовете, по работните места, изобщо навсякъде, където е грубата действителност.

Пак червени кръгчета около думите агорафобия и по домовете. Останалото представляваше техни случаи, описани под измислени имена, и аз ги прескочих.

— Готово.

Мелиса остави преспапието.

— Чували ли сте за тях?

— За Лио Габни съм чувал. Той е много известен и е извършил изключително важна научноизследователска работа.

Върнах й изрезката. Тя я пое и отново я сложи в чантичката си.

— Още като прочетох това, и си казах, че е само за майка. Бях започнала да търся… бяхме вече говорили за това, майка и аз. Че трябва да направи нещо за… проблема си. Всъщност с години говорихме за това. Подхванах въпроса още от петнадесетгодишна. Тогава вече бях пораснала достатъчно, за да видя колко много й пречи. Искам да кажа, аз знаех, че е… различна. Но след като цял живот си живял с един човек и той е винаги един и същ, свикваш.

— Вярно — вметнах.

— С годините започнах да чета повече психология и започнах повече да разбирам хората. Дадох си сметка колко трудно й е било, дадох си сметка, че тя е болна. И ако я обичам, мое задължение е да й помогна. Затова се заех да й говоря. Отначало тя не ми отговаряше, опитваше се да смени темата. После започна да твърди, че й няма нищо, трябвало да се грижа не за нея, а за себе си. Но аз продължих така, в малки дози. Накрая започна да говори истински за проблема си. За това колко трудно й било, колко зле се чувствала, че не може да бъде истинска майка като всички останали, но всеки път, като се опитвала да излезе, страхът просто не й давал. Действал й не само психически. Получавала психически пристъпи. Не можела да диша. Усещането било като че ли умира. Как, попаднала в такъв капан, се чувствала безполезна, безпомощна и изпитваща вина, че не може да се грижи за мен.

Тя отново стисна колене, впери поглед в преспапието, после пак го вдигна към мен.

— Казвах й, че това е смешно. Тя бе страхотна майка. Тя плачеше и казваше, че това не било вярно, а че аз бих се справила чудесно. Въпреки нея, а не поради нея. Ужасно ме заболяваше, като чуех това, и аз също се разплаквах, прегръщахме се. Непрекъснато ми говореше колко съжалявала и колко се радвала, че съм била много по-добре от нея. Че съм щяла да живея нормално, да се махна и да видя неща, които тя никога не е виждала, и да правя неща, които тя никога не е правила.

Тя спря и си пое въздух.

Казах:

— Сигурно ти е било много трудно. Да слушаш всичко това. Да виждаш болката й.

— Да — отвърна тя и сълзите й потекоха.

Отскубнах една салфетка от кутията и й я подадох. Изчаках да се поуспокои.

— Казах й — продължи тя, похълцвайки, — че в никакъв случай не съм била по-добре от нея. Че сега мога да излизам и да общувам със света, защото съм получила помощ. От вас. Защото тя е проявила достатъчно грижовност, за да ми потърси помощ.

Помислих си за детския глас, записан на лента от телефонна служба за помощ.

— … че аз също искам да се погрижа за нея и да й намеря помощ. Отвръщаше, че знае, че има нужда от нея, но състоянието й било неизлечимо, съмняваше се дали някой може да й помогне. После започваше да плаче още по-силно и да твърди, че докторите я плашели, знаела, че това е глупаво и детинско, но не можела да преодолее този страх. Че даже и с вас не разговаряла по телефона. Че аз съм се оправила въпреки нея. Защото съм била силна, а тя — слаба. Казвах й, че силата е нещо, което просто имаш. Тя е нещо, на което се учиш. Че тя също е силна по неин си начин. Да преживееш всичко това и накрая пак да си останеш прекрасно и любвеобилно човешко същество… защото тя наистина е такова, доктор Делауер! Въпреки че никога не излизаше от къщи и не правеше като другите майки, това не ме интересуваше. Защото тя беше по-добра от другите майки. По-мила, по-любезна.

Кимнах и изчаках.

Тя скри лице в салфетката. Хартията се превърна в мокра топка, затова й подадох нова.

След малко тя се оправи, изтри си сълзите и продължи:

— Най-сетне, след месеци приказки на тази тема и след като си бяхме изплакали очите, аз успях да я накарам да се съгласи, че ако намеря подходящ лекар, тя ще направи опит. Лекар, който да приеме да идва вкъщи. Известно време обаче не можах да направя нищо, защото не знаех къде да търся такъв лекар. Обадих се тук-там, но тези, които отговориха, ми казаха, че не практикували посещения по домовете. Останах с впечатлението, че не ме приемат сериозно поради възрастта ми. Помислих си дори дали да не се обадя на вас.

— Защо не го направи?

— Не знам. Мисля, че се смущавах. Глупаво от моя страна, нали?

— Ни най-малко.

— Както и да е, попадна ми тази статия. Звучеше прекрасно. Веднага позвъних в клиниката им и говорих с нея, със съпругата. Тя каза да, можели да помогнат, но че не можело аз да уреждам лечението на друг. Самите пациенти трябвало да се свържат с тях. Твърдо настояха на това, заемали се само с мотивирани пациенти. Прозвуча ми като молба за постъпване в колеж — получават тонове молби, но приемат само няколко. Говорих с майка, казах й, че съм намерила лекар, дадох й телефона и й казах да позвъни. Тя наистина здраво се уплаши — получи пристъп.

— В какво се изразява?

— Цялата пребледнява, притиска ръка към гърдите си и започва да диша бързо и със затруднение. Задъхва се, сякаш вече никога няма да успее да си поеме въздух. Понякога припада.

— Страшничко.

— Сигурно — отвърна тя. — За някой, който го вижда за пръв път. Но, както вече казах, аз съм израсла с това и знам, че няма никаква опасност. Може да прозвучи жестоко, но е точно така.

— Изобщо не звучи жестоко — отвърнах. — Ти просто разбираш какво става и можеш да го впишеш в контекста.

— Да. Точно така. Затова просто изчаках пристъпа й да отмине — те обикновено не траят повече от няколко минути, след което тя се чувства много уморена и отива да поспи един-два часа. Но този път не й дадох да спи. Прегърнах я, зацелувах я и започнах да й говоря много спокойно и без да повишавам глас. Говорех й колко ужасни са тези пристъпи, колко ужасно се чувства след това, но не иска ли да се отърве от всичко това? Не иска ли да забрави тази болка? Тя започна да плаче. И през сълзи каза да, искала. Да, щяла да опита, обеща тя, но не сега, била толкова уморена. Реших да я оставя на мира и така няколко седмици не се случи нищо. Накрая търпението ми се изчерпа. Качих се в стаята й, набрах номера пред нея, помолих да ме свържат с доктор Урсула и й подадох слушалката. И не мръднах от нея. Ей така.

Изправяйки се, Мелиса скръсти ръце на гърдите си и си придаде строго изражение.

— Предполагам, че съм я сварила неподготвена, защото тя взе телефона и започна да говори с доктор Урсула. Повечето време слушаше и кимаше, но в края на краищата си назначи среща.

Отпусна ръце и отново седна.

— Ето така стана и, изглежда, това й помага.

— Откога започна лечение?

— Преди година. Другия месец ще стане точно една година.

— И с двамата Габни ли се вижда?

— Отначало и двамата идваха. С черни лекарски чанти и всичко останало. Предполагам, че й въздействаха физически. После започна да идва доктор Урсула само с бележник и химикалка. Двете с майка прекарваха цели часове горе в нейната стая. И така всеки ден, дори и уикендите. Седмици наред. След това започнаха да слизат долу, разхождаха се около къщата. Говореха. Като приятелки.

Натъртвайки на приятелки със съвсем леко смръщване.

— За какво си говореха двете, не мога да ви кажа, защото тя, доктор Урсула, винаги внимаваше да държи майка далеч от всички. От персонала, от мен. Но не като да застане срещу теб и да ти го каже… тя просто умее да те погледне с поглед, който говори, че ти не трябва да бъдеш там.

Същото смръщване.

— Най-накрая, след около месец, двете започнаха да излизат по-далеч. В двора. Разхождаха се. Това продължи дълго, месеци, без никакво видимо подобрение. Майка се разхождаше из двора и без лечението. Този етап сякаш продължи безкрайно и никой не си даваше труда да ми каже какво всъщност става. Започнах да се питам дали те… дали тя знае какво прави. Дали съм постъпила правилно, като съм я довела вкъщи. Единствения път, когато се опитах да попитам за това, се получи много неприятно.

Тя млъкна и започна отново да извива ръце.

Подканих я:

— Какво стана?

— Настигнах доктор Урсула в края на сеанса, точно преди да се качи в колата си, и я попитах какво става с майка. Тя само се усмихна и ми каза, че всичко върви добре. Ясно давайки ми да разбера, че това не е моя работа. После ме попита дали нещо не ме притеснява. Но не че я интересува. Не по начина, по който вие бихте попитали. Почувствах се като че ли ме просва на масата и ме анализира. Тръпки ме побиха. Едва я изчаках да си тръгне!

Гласът й се бе повишил, тя почти викаше. Изведнъж обаче се усети, почервеня и запуши уста с длан.

Усмихнах й се насърчително.

— Но след това — продължи тя — разбрах всичко. Поне така мисля. Необходимостта от поверителност. Замислих се и си спомних как често ви питах за имената на другите хлапета просто за да видя дали ще нарушите тайната. Проверявах ви. И след като разбрах, че няма да я нарушите, се почувствах много добре, много спокойна и уверена. — Тя се усмихна. — Сигурно е било ужасно, нали? Да ви проверявам по такъв начин.

— Сто процента нормално — отвърнах.

Тя се засмя.

— Е, вие издържахте проверката, доктор Делауер. — Бузите й се зачервиха още повече и тя извърна глава. — Много ми помогнахте.

— Радвам се, Мелиса. Благодаря ти, че го казваш.

— Сигурно да си психотерапевт — подзе тя — е приятна работа. През цялото време да казваш на хората, че са добре. А не като другите лекари — да предизвикваш болка.

— Понякога и тук може да стане болезнено, но общо взето си права. Работата наистина е велика.

Тя прокара пръст по преспапието, после го отдръпна.

— Благодаря ви. За всичко, което сторихте за мен. Вие не само ме отървахте от страховете ми, но ми показахте и че хората могат да се променят… че могат да побеждават. Понякога е трудно да го забележиш, особено ако си затънал в нещо. Мислех си дори дали да не запиша психология. Може би дори да стана психотерапевт.

— От теб би могло да излезе добър терапевт.

— Наистина ли мислите така? — попита тя, вдигайки просиял поглед към мен.

— Да, разбира се. Ти си умна. Съчувстваш на хората. И си търпелива. От това, което ми разказа досега как си търсила помощ за майка ти, ти имаш изключително търпение.

— Да, но — възрази тя — аз я обичам. Не знам дали бих била толкова търпелива с някой друг.

— Може даже да ти е по-лесно, Мелиса!

— Да, май че е така. Защото, да си кажа правичката, докато всичко това ставаше, изобщо не се чувствах търпелива. Понякога ми се искаше да й се разкрещя, да й викна да се стегне и да се промени. Но не можех. Тя ми е майка. И винаги се е държала прекрасно с мен.

— А на това отгоре, след като си преживяла толкова неща, за да й осигуриш помощ, гледаш как двете с доктор Урсула се разхождат из двора с месеци. Без нищо да се получи. Това наистина поставя търпението на изпитание — казах.

— И още как! Започнах наистина да се отнасям скептично. После изведнъж започна промяната. Доктор Урсула я изведе на улицата. Само няколко крачки по тротоара и тя получи пристъп, когато стъпи на него. Но това бе първа стъпка извън стените, откакто… всъщност за първи път я виждах да го прави. Освен това доктор Урсула не я завлече веднага вкъщи поради пристъпа й. Даде й някакво лекарство — от инхалатор, какъвто използват за астма, и я накара да остане, докато се успокои. На другия ден отново излязоха, после пак и пак и майка продължаваше да получава пристъпи… беше наистина трудно да се гледа. Но накрая успя да остане на тротоара без никакви пристъпи. След това двете тръгнаха из квартала. Хванати под ръка. И най-сетне, преди около два месеца, доктор Урсула я сложи на волана. В любимата й кола — в оня малък „Ролс-ройс Сребърна зора“, модел 1954-а, но в прекрасно състояние. Направен по поръчка. Баща ми го поръчал, когато бил в Англия. Един от първите с хидроусилвател на волана. И затъмнени стъкла. После й го подарил. Тя винаги бе обичала тази кола. Понякога сядаше в нея, след като я измиеха, но с изгасен двигател. Никога не я бе карала. Сигурно е казала на доктор Урсула нещо в смисъл че това е любимата й кола, защото изведнъж ги видях да минават покрай мен в нея. Излязоха от портата и подкараха по улицата. Тя е в състояние да кара, ако с нея в колата има някой. Кара до клиниката с доктор Урсула или с някой друг. Не е далече, ей къде е Пасадина. Може би не звучи толкова драматично, но след като знам в какво състояние бе преди година, то си е направо чудо, не мислите ли?

— Така е. Колко пъти ходи до клиниката?

— Два пъти седмично. Понеделник и четвъртък, за групова терапия. С други жени със същия проблем.

Усмихната, със съвсем сухи очи, тя се облегна назад.

— Толкова се гордея с нея, доктор Делауер. Не искам да й обърквам положението.

— Като отидеш в Харвард ли?

— Като правя каквото и да било, което би могло да го обърка. Представям си как майка е по средата на везните. От едната страна е страхът, от другата — щастието. В момента се накланят към щастието, но непрекъснато си мисля, че всяка промяна, колкото и малка да е, може да ги наклони в другата посока.

— Говорила ли, си с доктор Урсула за сътресението, което може да предизвика заминаването ти?

— Не — отвърна тя, внезапно помрачнявайки. — Не, не съм.

— Останах с впечатление — казах, — че въпреки че доктор Урсула е помогнала на майка ти толкова много, тя май не ти е приятен човек.

— Вярно е. Тя е много… тя е студена.

— А има ли у нея нещо друго, което да те безпокои?

— Само това, което казах. За това, дето ме анализира… Не мисля, че ме харесва.

— Защо мислиш така?

Тя поклати глава. Една от обеците й проблесна на слънцето.

— Просто… излъчването й. Знам, че това звучи… неточно, но тя просто ме кара да се чувствам дискомфортно. Начинът, по който ме кара да се махам, без да го каже… Така че как бих могла да говоря с нея за нещо толкова лично? Тя само гледа как да ме унизи… чувствам, че иска да ме изключи.

— Опита ли се да говориш с майка ти за това?

— На два пъти говорих с нея за терапията й. Тя каза, че доктор Урсула я водела по стъпала и тя трябвало да ги изкачва бавно. Че ми била много благодарна, задето съм й осигурила тази помощ, но че вече трябвало да се държи като голямо момиче и да прави всичко самостоятелно. Не настоях, не исках да направя нещо, което би… разрушило всичко това.

Извиване. Отмятане на косата.

Казах:

— Мелиса, не се ли чувстваш малко пренебрегната? От лечението?

— Не, изобщо не е това. Разбира се, бих искала да знам нещо повече… особено пък с моя интерес към психологията. Но не това е важно за мен. Щом за да даде лечението резултат е необходима тайна, чудесно, нямам нищо против. Дори и това, което е станало досега, е огромен прогрес.

— И ти се съмняваш, че прогресът няма да продължи?

— Не знам — отвърна тя. — Като гледаш всеки ден, ти се струва, че всичко върви толкова бавно. — Тя се усмихна. — Ето, виждате ли колко съм търпелива?

— Значи, въпреки че майка ти е изминала дълъг път, ти все още не си убедена, че прогресът й не е достатъчен, за да я оставиш сама.

— Точно така.

— И ти е неприятно, че не знаеш нищо за прогнозата поради начина, по който доктор Урсула се държи с теб.

— Много неприятно.

— А доктор Лио Габни? Дали с него би разговаряла по-спокойно?

— Не — отвърна тя. — Аз изобщо не го познавам. Както казах, той се появи само в началото. Истински човек на науката — стремителна походка, записва всичко, командва жена си. Той е босът в тази връзка.

Заключението й бе последвано от усмивка.

— Въпреки че майка ти — подзех отново аз — ти казва, че иска да отидеш в Харвард, ти не си сигурна дали може да го понесе. И не можеш да говориш с никого, за да разбереш дали може.

Тя поклати глава и се усмихна слабо.

— Безизходно положение, а? Глупаво се получава.

— Съвсем не.

— Ето че пак започвате — каза тя. — Да ми казвате, че съм добре.

И двамата се усмихнахме.

Продължих:

— Кой още може да се грижи за майка ти?

— Ами… персоналът. И освен това Дон… това е съпругът й.

Подхвърли тази малка бомба, после я завоалира с невинно изражение на лицето.

Аз обаче не можах да удържа изненадата в гласа си:

— Кога се омъжи?

— Само преди няколко месеца.

Започна да мачка ръце.

— Няколко месеца — повторих аз.

Тя се размърда и добави:

— Шест.

Мълчание.

Казах:

— Искаш ли да ми разкажеш за това?

Изглежда, много не й се искаше. Но започна:

— Казва се Дон Рамп. Бил е актьор. Не голям… малки роли. Каубои и войници, такива работи. Сега има ресторант. В Пасадина, не в Сан Лабрадор, защото в Сан Лабрадор не се разрешава продажба на алкохол, а той сервира всякакви видове бира и ейл. Това му е специалитетът. Вносна бира. И месо. Говеждо филе. Нарича се „Халба и меч“. Навсякъде из залата има пръснати мечове и брони. Като в стара Англия. Малко е глупаво, но за Сан Лабрадор е екзотично.

— А как се запознаха?

— Искате да кажете, след като майка ми не излиза?

— Да.

Ръцете се замачкаха по-бързо.

— Това беше моя… аз ги запознах. Бях веднъж в „Халбата“ с приятели, училищна история. Дон беше там, посрещаше хората и когато разбра коя съм, седна при нас и ми каза, че познавал майка. Отпреди години. От снимачната площадка. Даже веднъж работили заедно. Той започна да пита за нея. Как е, как живее, такива работи. И непрекъснато повтаряше колко прекрасна личност била, толкова красива и талантлива. Каза ми, че и аз съм красива — вметна тя.

— А ти мислиш, че не си?

— Да гледаме реално, доктор Делауер! Както и да е, той бе толкова приятен човек и освен това беше първият, когото срещах, познавал майка от по-рано, от холивудските й дни. Не съм се срещала с много хора от света на киното и когато Дон започна да говори за едно време, помислих си, че е било страхотно. Все едно да намериш връзка към миналото.

— От това до брака има доста голямо разстояние — вметнах аз.

Тя се усмихна кисело.

— Поканих го у дома, като изненада за майка. Това стана, преди да започне да се лекува. Чудех се какво да измисля, само и само да я тласна напред. Да започне да общува с хората. И когато пристигна с три дузини червени рози и огромна бутилка шампанско… Трябваше да ми мине през ума тогава, че крои… планове. Искам да кажа, рози и шампанско. Едното нещо води до другото. Почна да идва по-често. Следобед, преди да отвори „Халбата“. Носеше й филе, цветя и какво ли още не. Посещенията му станаха нещо обичайно и аз като че ли свикнах с тях. После, преди шест месеца, точно когато тя започна да излиза от двора, двамата обявиха, че ще се женят. Просто така. Доведоха съдия и го направиха вкъщи.

— Значи той се е виждал с нея, докато ти си се опитвала да я убедиш да се лекува?

— Да.

— Как се отнасяше той към това? И към лечението?

— Не знам — отвърна тя. — Не съм го питала.

— Но не се бореше с това.

— Не. Дон не е от тия, дето се борят.

— А какъв е?

— Чаровник. Всички го обичат — отвърна тя с ирония.

— А ти?

Тя ме погледна раздразнено и отметна косата от челото си.

— Какво аз? Той не ми се пречка.

— Мислиш ли, че е неискрен?

— Мисля, че е… кух. Холивуд в най-чист вид. Тен през зимата, живее само за ски и тенис, винаги се усмихва, дори и да няма за какво. Татко е бил задълбочен човек. Майка заслужава нещо повече. Ако знаех, че ще се стигне чак дотук, никога нямаше да го започна.

— А той има ли деца?

— Не. Никога не се е женил. Преди.

Начинът, по който натърти на „преди“, ме накара да я попитам:

— Да не се притесняваш, че се е оженил за майка ти заради парите й?

— Тази мисъл ми мина през ума… Не може да се каже, че Дон е беден, но е далеч от класата на майка.

— Да не би част от проблема ти за заминаването да е тази, че тя има нужда някой да я пази от него?

— Не, но не го смятам за способен да се грижи за нея. Защо се омъжи за него, още не мога да разбера.

— А какво ще кажеш за персонала? В смисъл за способността им да се грижат за майка ти.

— Те са чудесни — отвърна Мелиса, — но на майка й трябва нещо повече от това.

— А Джейкъб Дъчи?

— Джейкъб — повтори тя с лек трепет в гласа. — Джейкъб… почина.

— Съжалявам.

— Миналата година — продължи тя. — Разви някаква форма на рак, която много бързо го отнесе в гроба. Напусна къщата веднага след като чу диагнозата и отиде някъде, май в някакъв дом. Но не каза къде. Не искаше никой да го вижда болен. След като е… После от дома се обадили и казали на майка, че е… Нямало дори погребение, само рутинна церемония при кремацията. Много ме заболя… да не можеш да помогнеш на човека. Но майка каза, че сме му помогнали, като сме го оставили да направи така, както иска.

Още сълзи. И още салфетки.

— Толкова много ти се е струпало. Сигурно се чувстваш много зле. Напълно те разбирам защо ти е толкова трудно да решиш какво да правиш.

— О, доктор Делауер! — изхлипа тя, стана, приближи се и ме прегърна.

Беше си сложила парфюм за случая. Някакъв тежък, ухаещ на цветя и много стар за нея. Нещо, което би било по-подходящо за заклета стара мома. Помислих си как си пробива сама път през живота. Чрез метода на пробата и грешката.

Заболя ме за нея. Усещах как ръцете й се впиват в гърба ми. Сълзите й мокреха сакото ми.

Занареждах успокоителни думи, които ми се струваха не съвсем необходими. Когато спря да плаче, изчаках една минута и леко я отдалечих от себе си.

Тя бързо се дръпна назад и седна засрамена. Пак започна да извива ръце.

— Всичко е наред, Мелиса — казах. — Не е необходимо винаги да си силна.

Рефлексът на психиатъра. Все да казва добри неща.

Тя стана и закрачи из стаята.

— Не мога да повярвам, че се размекнах до такава степен. Толкова е… Исках да бъде толкова… делово. Консултация, а не…

— Терапия.

— Да. За нея. Мислех, че аз съм добре и нямам нужда от терапия. Исках да ви покажа, че съм добре.

— Но ти наистина си добре, Мелиса. Ти в момента просто си под въздействието на невероятен стрес. Всички тези промени с майка ти. Загубата на Джейкъб.

— Да — каза тя разсеяно. — Беше много хубав човек.

Изчаках малко и продължих:

— А сега и тая история с Харвард. Това е много важно решение. Би било глупаво, ако не го приемеш сериозно.

Тя въздъхна.

— Нека те попитам още нещо — подхванах отново аз. — Ако всичко останало бе наред, щеше ли да искаш да отидеш?

— Ами… Знам, че това е голяма възможност… златният ми шанс. Но искам… трябва да се почувствам готова за това.

— Какво ти пречи да се чувстваш готова?

Тя поклати глава и разпери ръце.

— Не знам. Искам да разбера, но…

Вдигна поглед към мен. Аз се усмихнах и посочих дивана. Тя се върна на мястото си.

Продължих:

— Какво всъщност би могло да те убеди, че всичко с майка ти ще бъде наред?

— Това, че е наред! Че е нормална! Като всички останали. Това звучи ужасно, знам… сякаш се срамувам от нея. Но не е така. Просто се безпокоя за нея.

— Искаш да си сигурна, че тя може да се грижи за себе си.

— Точно в това се състои работата, тя може. Горе в стаята си. Там е нейното царство. А във външния свят… Тя вече излиза и се опитва да се промени… това ме плаши.

— За страх си е.

Мълчание.

— Предполагам, че само ще си изгубя времето, ако започна да ти говоря, че не можеш да поемаш отговорност за майка ти цял живот. Да си майка на майка си. Да ти обяснявам, че това само ще обърка живота ти, а на нея няма да донесе никаква полза.

— Да, знам. Точно така казва и Н… Разбира се, точно така.

— И някой друг ли ти е казвал същото?

Тя прехапа устни.

— Само Ноел. Ноел Дръкър. Той ми е приятел… Не в другия смисъл на думата, а просто приятел. Искам да кажа, той ме харесва като нещо повече от приятелка, обаче аз не съм сигурна как го чувствам. Но го уважавам. Той е изключително добър човек.

— На колко години е?

— Една година по-голям от мен. Миналата година го приеха в Харвард и той отложи следването си, за да поработи, и да посъбере малко пари. Семейството му няма средства, само двамата с майка му са. През целия си живот е работил и е много зрял за възрастта си. Но когато започне да говори за майка, аз просто искам да му кажа да… млъкне.

— А да си му го показвала?

— Не. Той е много чувствителен. Не искам да го наранявам. И знам, че го прави за добро… Мисли за мен.

— Не може да бъде! — възкликнах аз, въздъхвайки. — За бая народ се грижиш.

— Май така излиза. — Усмивка.

— А, кой се грижи за Мелиса?

— Мога и сама да се грижа за себе си.

Изречено с такъв предизвикателен тон, който мигом ме върна девет години назад.

— Знам, че можеш, Мелиса. Но дори и за грижовните понякога е необходимо някой да се погрижи.

— Ноел се опитва да се грижи за мен. Но аз не му давам. Това е ужасно, нали? Да го разочаровам по такъв начин. Но трябва да се справям така, както аз си знам. А той просто не разбира как стои работата с майка. Никой не разбира.

— Ноел и майка ти разбират ли се?

— От малкото контакти, които са имали, да. Тя мисли, че Ноел е добро момче. Какъвто всъщност е. Всички мислят така. Ако го познавахте, щяхте да разберете защо. Той също много я харесва. Но казва, че с моята загриженост аз й нанасям повече вреда, отколкото полза. Че тя ще се оправи, когато трябва… Като че ли това става по неин избор.

Мелиса отново стана и се заразхожда из стаята, докосвайки предметите пътьом, оглеждайки ги. Дори се престори на възхитена пред картините по стената.

— С какво бих могъл да ти помогна, Мелиса? — попитах я.

Тя се извъртя на пета към мен.

— Мислех си дали да не поговорите с майка. Да ми кажете какво мислите.

— Искаш от мен да направя оценка? Да ти дам професионалното си мнение дали ще може да понесе заминаването ти за Харвард?

Тя захапа устната си няколко пъти, подръпна едната обеца, отметна косата назад.

— Вярвам във вашата преценка, доктор Делауер. Това, което направихте за мен, как ми помогнахте да се променя… то беше като… магия. Ако ми кажете, че мога да я оставя сама, ще го направя. Просто ще го направя.

Преди години си бях мислил, че тя е магьосницата. Да й призная това, значеше да разруша всичко. Затова казах:

— Ние бяхме добър екип, Мелиса. Ти тогава показа сила и кураж точно така, както ги показваш сега.

— Благодаря. И така, бихте ли?…

— Ще се радвам да говоря с майка ти. Ако тя се съгласи. И ако Габни са съгласни.

Тя се намръщи.

— Те пък защо?

— Трябва да се убедя, че не нарушавам с нещо плановете им за лечение.

— Добре — каза тя. — Надявам се да не ви създава проблеми.

— Доктор Урсула ли?

— Аха.

— Има ли причина, която да те кара да мислиш така?

— Не. Тя просто… Тя обича всичко да е в ръцете й. Не мога да се отърва от мисълта, че кара майка да пази тайна. Това няма нищо общо с терапията.

— Каква тайна?

— Не знам — отвърна тя. — Точно в това се състои проблемът. С нищо не мога да подкрепя… просто такова чувство имам. Ноел казва, че съм параноичка.

— Това не е параноя — възразих аз. — Ти просто си дълбоко обезпокоена за майка ти. Грижиш се от години за нея. Няма да е естествено, ако ти…

Напрежението й се разсея. Тя се усмихна.

Казах:

— Ето че пак започвам, а?

Тя се закиска, после смутена млъкна.

— Ще се обадя днес на доктор Урсула — казах аз — и ще започнем оттам. Става ли?

— Става — отвърна тя, приближи се до масата и ми написа номера на клиниката на едно листче.

Продължих:

— Няма страшно, Мелиса. Дръж се само и ще преминем и през това изпитание.

Тя посегна за чантичката си, бързо я дръпна и я сложи пред себе си на височината на талията.

Защита с подръчни средства.

— Има ли още нещо, Мелиса? — попитах я.

— Не — отвърна тя, поглеждайки към вратата. — И без това много неща обсъдихме днес, нали?

— Много имахме за наваксване.

Двамата тръгнахме към вратата.

Тя сложи ръка на дръжката и каза:

— Е, благодаря ви още веднъж, доктор Делауер.

Стегнат глас. Стегнати рамене. По-стегнати откакто когато дойде.

— Сигурна ли си, че няма друго, Мелиса? — попитах я. — Няма защо да бързаш. Имам много време.

Тя втренчи поглед в мен. После клепачите й се спуснаха като гилотини и раменете й омекнаха.

— Той — каза тя с много слаб глас. — Маклоски. Върнал се е… в Лос Анджелис. Абсолютно свободен и не знам какви са намеренията му!