Джонатан Келерман
Хладнокръвна ярост (33)

33.

Първият обществен телефон, който намерих, бе в един безистен на булевард „Санта Моника“. Търговският център бе съвсем нов — празни витрини, току-що асфалтиран паркинг. Но телефонната кабина бе обживяна. Подът бе покрит с опаковки от дъвки и фасове. Указателят бе откъснат от верижката си.

Обадих се на „Справки“ в Бостън и поисках номера на „Гала Банър“. Вестникът нямаше посочен в указателя номер, но Съюзът на гейовете и лесбийките имаше. Набрах го.

Отговори мъжки глас:

— Гала. — В стаята се чуваха и други гласове.

— Бих желал да говоря с някого от „Банър“, моля.

— Рекламен или редакторски отдел?

— Редакторски. Ако може да разговарям с някого, който познава Кати… Кейт Мориарти.

— Кейт вече не работи тук.

— Знам. Живее в Лос Анджелис, откъдето в момента се обаждам.

Пауза.

— За какво се касае?

— Познат съм на Кейт и нея вече я няма повече от месец. Семейството й се притеснява, аз също, затова реших, че някой от Бостън може би ще успее да ни помогне.

— Няма я тук, ако имате предвид това.

— Наистина бих желал да разговарям с някого от персонала, който я познава.

Отново пауза.

— Май няма да е зле да ми дадете името и телефона си.

Дадох му и двете и продължих:

— Това е номерът на телефонните ми услуги. Аз съм психолог, можете да намерите името ми в указателя на Американската асоциация на психолозите. Освен това можете да се обадите на професор Сет Файъкър от факултета по Психология към Бостънския университет. Много ще ви бъда задължен, ако ми се обадят колкото е възможно по-скоро.

— Е — отвърнаха оттатък, — може да не стане толкова бързо. Трябва да говорите с редакторката на „Банър“. Името й е Бриджит Макуилямс и до края на работния ден ще бъде извън града.

— А как мога да се свържа с нея?

— Съжалявам, но не мога да ви кажа.

— Моля ви, опитайте се да я откриете. Кажете й, че е свързано с безопасността на Кейт. — Когато оня не реагира на това, добавих: — Споменете й и името на Ийлин Уагнър.

— Уагнър — повтори той и чух шум от бързо драскане върху хартия. — Като на композитора… О, не, неговото беше Вагнер.

— Май да.

 

 

Бях забравил за това, че миналата година Сет Файъкър, специалист по социална психология, се премести в Бостън, от Южнокалифорнийския университет, и се сетих за него в последния момент.

Отново позвъних на бостънските „Справки“. Казаха ми номера на факултета по психология на Бостънския университет и аз го набрах. Оттам ме уведомиха, че кабинетът на професор Файъкър бил в Центъра по приложна социология. Тамошната телефонистка си записа името ми и ме помоли да изчакам малко. Почти веднага след това в слушалката прозвуча гласът на Сет.

— Алекс, отдавна не сме се чували.

— Здрасти, Сет. Как е Бостън?

— Бостън е прекрасен, истински град. Не бях идвал тук, откакто се дипломирах — получи се нещо като завръщане у дома. А ти как си? Преподаваш ли, както смяташе да правиш?

— Още не. Засега само давам консултации и се мъча да пиша монография.

— Не звучи зле. Какво мога да направя за теб?

— Искам малко информация за един колега. Бивш член на факултета на твоята алма-матер.

— Така ли? И кой е той?

— Лио Габни. И жена му.

— Доктор Плодовитов? Да, май съм чувал, че е живял тук.

— Познаваш ли го?

— Не лично. Но няма да се ровим в мръсното му бельо, нали? Спомням си как трябваше да се потопя в писанията му за изпита по Теория на познанието. Тоя тип е продуктивен като фабрика. Псувах го за огромното количество данни, но повечето от тях си бяха на солидна основа. Ами че той трябва да е… на колко? Шестдесет и пет — седемдесет? Малко стар за лудории. Защо те интересува?

— Малко по-млад е — шестдесет — шестдесет и нещо. Двамата с жена му имат клиника в Сан Лабрадор, специализирана в лекуването на фобии. За богати. — Продиктувах му тарифата им.

— Убийствена работа — отвърна той. — Тъкмо си мислех, че последното ни дарение представлява доста кръгла сумичка, а ти сега ме уби с тия цифри. — Той отново повтори цифрите на глас и продължи: — О, както и да е… Какво искаш да знаеш за тях и защо?

— Двамата с него са лекували майката на една от моите пациентки и започнаха да се случват доста странни неща, но по-подробно от това не мога, Сет. Съжалявам, но знаеш как е.

— Разбира се. Теб те интересуват любовните му похождения и свързаните с тях неща, когато е бил тук, в Харвард.

— Да — отвърнах аз, — както и каквито и да са финансови неуредици.

— А-а… тази кутия с червеи. Е, това вече ме заинтригува.

— Ако успееш да разбереш защо и двамата са се махнали от Бостън и точно върху какво са работели през последната година, преди да се махнат, наистина ще ти бъда много благодарен.

— Ще направя каквото мога, макар че хората тук не обичат да говорят много за пари, защото самите те търчат подир тях като луди. Как се казва жена му?

— Урсула Кънингам. Сега е вече Габни, с тиренце. Доктор по психология и доктор по медицина. Габни й е бил наставник в психологията и той я насочил да завърши и медицина. Каквото и да успееш да научиш, ще ми бъде от полза.

— Искаш да кажеш по възможно най-бързия начин, разбира се?

— Колкото по-бързо, толкова по-добре.

— С изключение при виното, сиренето и плътските удоволствия. Добре, ще видя какво мога да направя. И си помисли кога можеш да дойдеш насам някой ден, Алекс. За да ми посветиш една несмущавана от нищо гастрономическа вечер, обилно гарнирана с омари.

 

 

Последното ми обаждане беше до Майло. Очаквах отговор от телефонния секретар, но се обади Рик и прозвуча като че ли малко задъхано:

— Доктор Силвърман.

— Рик, пак съм аз, Алекс.

— Тъкмо излизах, Алекс. Обадиха ми се от болницата, имало някаква автобусна катастрофа и хората не достигали. Майло е в Пасадина. Цялата сутрин прекара на телефона и излезе преди около час.

— Благодаря, Рик. Довиждане.

— Алекс? Просто исках да ти благодаря, че му намери тази работа. Много потиснат беше. Безделието го побъркваше. Опитах се да го накарам да прави нещо, но не успях кой знае колко, докато ти не се обади с тази работа. Така че, благодаря.

— Това не беше благотворителен жест, Рик. Той просто е най-добрият за тази работа.

— Аз го знам и ти го знаеш. Номерът беше да го убедим в това.

 

 

Следобедното движение забави придвижването ми към Сан Лабрадор. Използвах времето да мисля за връзката между Масачузетс и Калифорния.

Вратите към Съсекс Нол бяха затворени. Поговорих с Мадлен по домофона и бях пуснат вътре. На паркинга не видях нито фиата на Майло, нито поршето на Рик. Затова пък там бе паркиран черешовочервен „Ягуар XJS“, кабриолет.

Преди да стигна до входната врата, тя рязко се отвори и на прага застана непозната жена. Един и петдесет и осем, на около четиридесет и пет години и със съвсем малко излишно тегло, което я правеше да изглежда приятно закръглена. Затова пък лицето й бе слабо и триъгълно под спускащите се черни къдрици. Очите й бяха също черни, огромни и с тежки мигли. Бе облечена с лека розова рокля, подходяща за Реноаров пикник. По ръката й дръннаха гривни, когато я протегна към мен.

— Доктор Делауер? Аз съм Сузи Лафамилия.

Стиснахме си ръцете. Нейните бяха малки и нежни, но отвърнаха твърдо на ръкостискането. Бе силно гримирана, но гримът бе положен умело. Половината й пръсти бяха обсипани с пръстени. В пазвата й кротко лежеше гердан от черни перли. Ако беше истински, струваше повече от ягуара.

— Радвам се, че се запознахме — каза тя. — Би ми се искало да поговорим за общата ни клиентка. Не сега, разбира се, защото тъкмо сега разговарям с нея, опитвайки се да разбера състоянието на финансите й. Но какво ще кажете за след около два дни?

— Готово, само тя да се съгласи.

— Тя вече се съгласи. Вътре имам попълнена от нея бланка… Извинете, да не би да имате час с нея?

— Не — отвърнах. — Дойдох само да видя как е.

— Май е добре, като се имат предвид обстоятелствата. Изненадах се, като разбрах колко добре разбира от пари за човек на нейната възраст. Но, изглежда, не я познавам достатъчно.

— Тя е сложна личност — отвърнах. — Минавал ли е оттук един детектив на име Стърджис?

— Майло? Беше тук, но отиде до ресторанта на доведения й баща. Полицията бе тук, за да разпита Мелиса за смъртта на оня тип Маклоски. Казах им, че тя още не знае за това и при никакви обстоятелства не бих им позволила да говорят с нея. Майло им предложи да говорят с втория й баща и те поръмжаха малко, но се съгласиха.

Усмивката й показа, че успехът не е изненада за нея.

 

 

На паркинга пред „Халбата“ имаше толкова много коли, че ресторантът бе сякаш отворен — мерцедесът на Рамп, тойотата на Ноел, кафявият „Шевролет Монте Карло“, фиатът на Майло и тъмносиният буик, който също бях виждал там и преди.

Наетият от Майло наблюдател не се виждаше никакъв. Или не беше на работа, или бе адски добър.

Докато излизах от севилята, видях някой да излиза от задния вход на сградата и да тича през паркинга.

Бетъл Дръкър, по бяла блуза, тъмни къси панталони и сандали. Русата коса се вееше свободно зад гърба й, гърдите се люлееха бурно. Секунда по-късно вече бе зад волана на кафявия шевролет, шумно го изфорсира, със свирещи гуми даде назад, закова и се хвърли напред към изхода. Без да спира, за да се огледа, тя рязко сви надясно по булеварда и изчезна по него с рев. Опитах се да зърна лицето й зад стъклото, но бях заслепен от отразения проблясък слънчева светлина.

Шумът от ревящия двигател тъкмо бе замрял, когато предният вход на „Халбата“ се отвори и излезе Ноел, смутен и изплашен.

— Майка ти замина натам — казах аз и погледът му машинално се насочи към мен.

Приближих се.

— Какво е станало?

— Не знам — каза той. — Ченгетата минаха, за да разговарят с Дон. Бях в кухнята и четях. Мама излезе да им поднесе кафе и когато се върна, изглеждаше много разстроена. Попитах я какво е станало, но тя не ми отговори, след това я видях да излиза.

— Да имаш някаква представа какво са казали на Дон?

— Не. Както вече казах, бях в кухнята. Исках да я попитам какво е станало, но тя излезе, без да каже нищо. — Той хвърли поглед към булеварда. — Тя обикновено не се държи така…

Той наведе глава нещастен. Тъмнокос, хубав, нещастен… Джеймс Дийн. Косата ми настръхна.

— Имаш ли представа накъде е тръгнала? — попитах го.

— Може да е тръгнала накъде ли не. Тя обича да се разхожда с колата. След като цял ден е прекарала в ресторанта. Но обикновено ми казва къде отива и кога ще си дойде.

— Може би е в стресово състояние — предположих. — Ресторантът е затворен. Несигурност.

— Тя е изплашена — каза той. — „Халбата“ беше целият й живот. Казах й, че дори да стане най-лошото и Дон не отвори отново, тя винаги може да си намери работа на друго място, но тя отвърна, че никога нямало да бъде същото, защото… — Засенчил с ръка очи, той отново огледа булеварда.

— Защото какво, Ноел?

— А? — изгледа ме той стреснато.

— Майка ти казала, че никога нямало да бъде същото, защото…

— Както и да е — отговори той сърдито.

— Ноел…

— Не е важно. Трябва да тръгвам.

Бръквайки в джоба на дънките си, той извади връзка ключове, изтича до тойотата, скочи в нея и изчезна.

Потънал в мислите си, аз се качих по стълбите към предната врата на „Халбата“. Надписът „Обядът в неделя се отлага“ бе заменен от „Затворено до второ нареждане“.

Светлините вътре бяха неестествено ярки, осветявайки безмилостно всяко олющено петънце по ламперията, всяко охлузено място по мокета.

Майло седеше на бара с чаша кафе в ръка. Дон Рамп се бе отпуснал в едно от сепаретата в дясната страна, на масата — „Дива пуйка“ и чаша, голяма като тази на Майло. От другия край на масата имаше още две кафени чаши. Рамп бе със същата бяла риза, с която беше при язовира. Изглеждаше сякаш току-що се е върнал от обиколка на ада, като при това е бил правостоящ.

Над него се бяха надвесили шефът Чикъринг и полицаят Скопек. Чикъринг пушеше пура. На Скопек, изглежда, също му се пушеше.

Когато началникът ме видя, се извърна и се намръщи. Скопек последва примера му. Майло отпи от кафето си. Рамп не направи нищо.

Казах:

— Здрасти, началник.

— Докторе.

Чикъринг мръдна с китката си, от пурата се отрони пепел и падна до бутилката на Рамп. Две трети от бърбъна в нея липсваше.

Отидох до бара и седнах до Майло. Той вдигна вежди и слабо ми се усмихна.

Чикъринг се извърна към Рамп.

— Окей, Дон, смятам, че това стига.

Ако Рамп отговори по някакъв начин, аз не го видях.

Чикъринг вдигна една от чашите в края на масата и отпи дълга глътка. Облизвайки устни, той се приближи до бара. Скопек го последва, но на няколко крачки разстояние.

— Провеждам малък разпит за приятелите си от Лос Анджелис, докторе — каза Чикъринг. — За това, което се е случило на покойния господин Маклоски. Да имате да добавите нещо към празната ни информационна банка?

— Нищо, началник.

— Добре — отвърна той, отпивайки още веднъж от кафето. Когато свали чашата от устните си, тя бе празна. Той я подаде през рамо назад, без да се обръща, Скопек я пое и я постави на масата на Рамп. — Доколкото ме засяга, това е само една формалност, докторе. Но следвам указанията от Лос Анджелис. Така че вече ви попитах и това е всичко.

Кимнах.

Той продължи:

— А как вървят останалите неща? С нашата малка Мелиса.

— Чудесно, началник.

— Добре — Пауза. Колелца дим. — Да имате някаква представа кой ще поеме домакинството?

— Не бих могъл да знам, началник.

— Ами — продължи той, — ние минахме оттам и видяхме, че една адвокатка разговаря с нея. От някаква фирма от западната част. Не знам колко опит има с тази част на града.

Свих рамене.

— Глен Ангър е добър човек — каза той. — Отрасъл е тук. Познавам го от години.

Не казах нищо.

— Е — продължи той, — трябва да тръгваме. — Към Рамп: — Умната, Дон. Ако имаш нужда от нещо, само се обади. Доста народ те търси, доста народ отново иска да му замирише на бифтек и ф. м. на грил.

Той му намигна. Рамп не помръдна.

След като Чикъринг и Скопек си тръгнаха, аз се обърнах към Майло:

— Ф. м.?

— Филе миньон — отвърна Майло. — Малко преди да дойдеш, проведохме един приятен разговор за телешкото. Началникът бил голям познавач. Купувал си пакетирани стекове от Омаха.

Хвърлих поглед към Рамп, който все още не беше помръднал.

— А той участва ли в разговора? — попитах аз много тихо.

Майло остави чашата си на бара. Счупеното огледало бе свалено. На негово място сивееше гола мазилка.

— Не — отвърна той. — И изобщо не прави нищо друго, освен да смуче бърбън.

— А Никуист?

— Никаква вест от него. Не че някой се е интересувал.

— А защо ПУЛА е изпратило Чикъринг насам?

— За да не разбутват Сан Лабрадор и пак да кажат, че са си свършили работата.

— Каза ли нещо ново за Маклоски?

Той поклати глава.

— А как реагира Рамп, като чу за смъртта му?

— Впери поглед в Чикъринг и отпи здрава глътка от „Пуйката“.

— Никаква изненада?

— Може би нещо проблесна в погледа му… Не знам, трудно е да се каже. Състоянието му е такова, че не реагира на нищо.

— Освен ако не играе.

Майло сви рамене, вдигна чашата, надникна в нея и отново я остави.

— Дон — подвикна той от мястото си, — да ти помогна с нещо?

От сепарето никаква реакция. След това последва дълго и бавно поклащане на главата.

— Това е — каза Майло, отново снижавайки глас. — Успя ли да отскочиш до Западен Холивуд?

— Да, да излезем да поговорим навън.

Двамата излязохме на паркинга.

Попитах го:

— Твоят наблюдател в момента тук ли е?

— Професионална тайна — усмихна се той. После: — В момента не, но това няма значение, повярвай ми.

Разказах му какво бях научил за Кати Мориарти и Ийлин Уагнър.

— Окей — каза той, — версията ти „Габни“ изглежда по-добре този път. Вероятно нещо са сгазили лука в Бостън, хванали са ги и те са дошли насам, да го погазят още малко.

— Но тук има и нещо повече — отвърнах. — Ийлин Уагнър е онази лекарка, която ме насочи към Джина. Няколко години по-късно тя умира в Бостън, Габни напускат Бостън и малко след това те започват да лекуват Джина.

— Нещо от изрезките на Мориарти да подсказва, че смъртта на Уагнър не е самоубийство?

Подадох му изрезката.

Той я прочете и каза:

— От това не личи особено, че някой се е канел да се рови в този случай.

— Да — отвърнах аз, — но тук има някаква връзка, нещо, което Мориарти си е помислила, че е уловила. Уагнър е специализирала психология в Харвард, когато Габни са били още там. Може да е контактувала с тях по някакъв начин. Кати Мориарти се е интересувала и от тримата. А и тримата са познавали Джина.

— Когато се видяхте с Уагнър, нещо странно у нея не ти ли направи впечатление?

— Не — отговорих. — Не че съм седнал да я анализирам. Това беше един десетминутен разговор преди единадесет години.

— Значи нямаш причина да поставяш етичността й под въпрос?

— Никаква. Защо?

— Просто се чудех — отвърна той. — Ако е била етична, не би казала на никого за Джина, нали? Дори и на колега.

— Това е вярно.

— Тогава по какъв начин Габни са разбрали за Джина от нея?

— Може би не е станало така. Но след като научила, че Габни се занимават с лечение на болни от фобии, Уагнър им е разказала за случая на Джина, без да споменава имена. Медицински консулт — в това няма нищо неетично.

— На богати, болни от фобии — вметна Майло.

— Живеела като принцеса в замък — продължих. — Уагнър използва точно тези думи. Бе силно впечатлена от богатството на Джина. Може да го е споделила с някого от двамата Габни, а може и с двамата. И когато за Габни е настанало време да потърсят по-тучна паша, те са се сетили какво им е казала Уагнър и са тръгнали за Сан Лабрадор. Там са се заели с Джина, защото Мелиса им се обажда.

— Съвпадение?

— Това е наистина малко градче, Майло. Но това пак не обяснява защо Кати Мориарти държи изрезката за самоубийството на Уагнър в бележника си.

— Може би Уагнър е била един от информаторите на Мориарти. За простъпките на Габни.

— И вероятно Уагнър е умряла именно затова.

— Ооп! Голям скок направи — възкликна той. — Но виж какво ще ти кажа. Като се върна, ще се захванем с това. Ще накарам Сузи да се захване — каква мацка! Ако Габни са щипали от имуществото на Джина, именно тя е тази, която ще го разбере. Би могла да започне от Касът. Ако в това има нещо незаконно, тя ще им скочи като ястреб на пиле.

— Като се върнеш откъде? — попитах го аз.

— От Сакраменто. Сузи ми даде задача да отида дотам. Изглежда, адвокатът Даус е имал някакви проблеми с Адвокатската колегия, но те пък не искат да говорят по телефона, пък дори и лично да отиде човек, трябва да им покаже съответните документи за свободен достъп. Имам резервация за полета в шест и десет от Бърбанк. Утре сутринта тя ще ми изпрати по факса всички необходими документи. В един часа трябва да се срещна за разговор с един банкер, а в три и половина ще си свърша работата в колегията. А след това, както тя ме уверява, имало още точки за изпълнение.

— Доста сбит график.

— Дамата не обича хлабавите неща. Нещо друго?

— Да — отвърнах. — Бетъл беше ли там, когато Чикъринг каза на Рамп за Маклоски?

— Да, беше при нас и тъкмо наливаше кафето. Защо?

Казах му за внезапното потегляне на сервитьорката.

— Възможно е това да е просто претоварване на сетивата, Майло. Секунди след това говорих с Ноел и той ми каза, че била в стресово състояние, притеснявала се за работата си. Може би след като е чула за смъртта на още един човек, това й е дошло твърде много. Обаче аз си мисля, че е реагирала така само защото това е била смъртта именно на Маклоски. Защото си мисля, че Маклоски е баща на Ноел.

Изненадата, изписана по лицето му, ми бе достатъчна награда. Почувствах се като хлапе, било баща си за първи път на шах.

— Тъкмо говорехме за скоковете ти — рече той. — Това пък откъде го измъкна?

— Радарите ми. Най-накрая разбрах какво ги задейства. И то няма нищо общо с държането на Ноел, а с това как изглежда. Дадох си сметка за това само преди няколко минути. Притесняваше се за майка си, наведе глава и доби такъв вид, който бе точно копие на изражението на Маклоски на снимката при арестуването му. Приликата, след като я забележиш, е наистина поразителна. Ноел е нисък, тъмнокос, хубав, почти красив. Едно време Маклоски е имал същия приятен външен вид.

— Едно време — натърти Майло.

— Точно така. Някой, който не го е познавал от ония дни, никога не би доловил приликата.

— От ония дни — каза той и се върна в ресторанта.

 

 

— Хайде, Дон. — Майло повдигна брадичката на Рамп с пръст.

Рамп се взря в него със замъглен поглед.

— Добре — каза Майло. — И аз съм бил в такова положение. Затова знам, че да изтикваш думите от устата е все едно да изкараш бъбречен камък. Недей да говориш, само мигай. Един път за „да“ и два пъти за „не“. Ноел Дръкър син ли е на Маклоски, или не?

Нищо. После сухите устни оформиха думичката „да“, последвана от треперлив шепот.

— Ноел знае ли? — попитах.

Рамп поклати глава и я наведе към масата. Миришеше като клетката на мечката в зоопарка.

Майло продължи:

— Ноел и Джоел. Бетъл има тръпка към леките рими или какво?

Рамп вдигна поглед. Кожата на лицето му бе жълтеникава, а мустачките му бяха набити с пърхот.

Той с мъка разлепи устни:

— Ноел, защото… не можеше… — Главата му отново се разлюля и започна да клюма напред.

Майло отново я подпря с пръст.

— Какво не можеше, Дон?

Рамп впери в него отсъстващ и влажен поглед.

— Не може… Знаеше Джоел… как думата… изглежда… затова Ноел… три едни и същи букви…

Той спря поглед на бутилката бърбън, въздъхна и затвори очи.

Намесих се отново:

— Не може да чете? Нарекла го е Ноел, защото прилича на Джоел и на нея й е трябвало нещо нагледно и лесно за запомняне.

Кимане.

— Още ли е неграмотна?

Едва доловимо кимане.

— Опита… Не можа…

— А как тогава си е гледала работата? — попитах. — Как е вземала поръчките, как е правела сметките?

Неясни звуци.

Майло отново пое инициативата:

— Айде, по дяволите, стига си мрънкал.

Рамп повдигна леко глава.

— Паметта й. Знаеше всичко… цялото меню… наизуст. А когато имаме… нещо ново… тя… ние… го репетирахме.

— Ами как после попълваше сметките? — попита Майло.

— Аз… — Безпомощен поглед.

— Вие сте имали грижата — казах. — Вие сте се грижили за нея. Също както едно време в студиото. Тя беше селско момиче, нали? Дошло да става звезда.

— Апалачия — каза той. — Хил… били.

— Бедното момиче от провинцията — продължих. — Знаели сте, че никога няма да успее в киното, след като не може да си чете ролята. Вие ли й помагахте да държи това в тайна за известно време?

Кимване.

— Джоел…

— Джоел ли издаде номера?

Той отново кимна. Оригна се и главата му се разлюля нагоре-надолу.

— Снимки за него.

— Той е направил така, че тя да изгуби договора си със студиото, за да може да я наеме като фотомодел, така ли?

Кимване.

— А как е успяла да си вземе шофьорска книжка?

— Писмени тестове… запомни ги всичките.

— Голям зор трябва да е било.

Рамп кимна и си избърса носа с опакото на ръката. После отново наведе глава към масата. Този път Майло не посегна да я вдигне.

— Те двамата с Маклоски поддържаха ли връзка през всичките тези години? — попитах го.

Главата му отскочи нагоре с изненадваща бързина.

— Не… тя мразеше… него… не това, което искаше.

— Какво не искаше?

— Бебето. Ноел… — Трепване. — Обичаше го, но…

— Но какво, Дон?

Блуждаещ поглед.

— Какво, Дон?

— Изнасилва…

— Маклоски й е направил бебе, като я е изнасилил?

Кимване.

— А защо не си я защитил от това, Дон? — попита Майло.

Рамп захлипа. Сълзите закапаха по мустаците и пърхотът потъмня.

Опита се да каже нещо, но се задави.

Майло отново вдигна брадичката му с пръст и с помощта на салфетка избърса мокрото му лице.

— Какво, Дон? — попита той меко.

— Всеки… — каза Рамп, а сълзите му продължаваха да текат.

— Всеки я изнасилваше ли?

Хлип. Преглъщане.

— Да я има… Тя не е… — С усилие вдигна ръка и се потупа по темето.

— Тя не е умна — каза Майло. — Всеки се е възползвал от това.

Кимване. Сълзи.

— Всеки ли, Дон?

Главата на Дон се заклати и се отпусна. Очите му се затвориха. От ъгълчето на устата му се проточи тънка нишка слюнка.

— Окей, Дон — каза Майло и леко отпусна главата му на масата.

Последвах Майло на бара. Двамата седнахме и мълчаливо вперихме погледи в Рамп, който тихичко захърка.

— Дивата група от студиото — промълвих. — Глупавото и неграмотно момиче, предавано от ръка на ръка.

— Как разбра?

— По начина, по който Ноел се държа преди малко. Говорехме за майка му. Той спомена, че ако работи къде да е, няма да е същото. После започна да обяснява и изведнъж се спря. Когато го попритиснах малко, той се разсърди и избяга. Което ми се стори доста необичайно. Той е хлапе, което умее да се контролира, трябва да се контролира. Типично за деца, пораснали с родител алкохолик или наркоман. Затова ми стана ясно, че това, което го е накарало да изгуби присъствие на духа, трябва да е нещо доста важно. И когато Рамп започна да говори, всичко си дойде на мястото.

— Неграмотна — замислено произнесе Майло. — И да живее така с години, непрекъснато да очаква някой да издаде тайната й. Рамп се грижи за нея и хлапето й от чувство за вина.

— И от жал или и от двете. Май наистина е много мек човек.

— Аха — съгласи се той, без да сваля поглед от Рамп, клатейки глава.

Продължих:

— Това обяснява защо Бетъл е понасяла да сервира по масите, докато Джина и Рамп са живеели като кралски особи. Свикнала е да бъде изтривалка. Пропаднала е в киното, започнала е здравата да се друса и кой знае какво още. На това отгоре е забременяла от оня тип, когото всички са мразели. Позирала е за снимки, които едва ли са били свързани с модата. Телосложението й не е точно по мерките на „Вог“. Всичко това се натрупва и оформя изключително ниско самочувствие, Майло. Вероятно смята, че това, което Рамп й осигурява, е повече, отколкото тя заслужава. А сега има опасност да загуби дори и него.

Той прокара ръка през лицето си.

— Какво? — попита го.

— Щом Маклоски е издал тайната на Бетъл, а после я е изнасилил, защо се вълнува така, когато научава за смъртта му?

— Може би това все пак е някаква загуба за нея. Може би е изпитвала и малко добри чувства към него. Затова че й е дал Ноел.

Майло се завъртя на табуретката.

— Ами — подзе той — ако е имало нещо повече от малко добри чувства? Ами ако тя и Маклоски са поддържали връзка през цялото това време? Компания от неудачници. Имащи общ враг.

— Джина? — попитах.

— Може би и двамата са я мразели. Маклоски поради същата причина, накарала го да я изгори, а тя — с омразата на нямащите към имащите. Ами ако не й е било приятно да играе ролята на подмятана от всекиго играчка? И освен това, ако е имало още една съставка, подслаждаща отношението към нея — парите? Изнудване.

— С какво да я изнудват?

— Кой знае? Така или иначе, Джина е била член на дивата групичка.

— Ти сам каза, че не си открил никаква мръсотия по нея.

— Това означава, че просто се е пазела по-добре от останалите. От което тайната й става още по-скъпа. Не беше ли именно ти този, който веднъж ми каза, че тайните са най-добрата разменна монета в този район? Ами ако Маклоски и Бетъл са разбрали това в буквалния му смисъл? Ако Маклоски е бил съучастник на Бетъл в нещо мръсно, естествено, че Бетъл ще подскочи до тавана, когато научи за смъртта му.

— Джоел и Бетъл, Ноел и Мелиса — казах. — Ужасно гадно. Дано да грешиш.

— Така е — отвърна той. — Все те ми се въртят в главата. Но не ние сме писали сценария. Ние само гледаме филма.

Болката в изражението му не отмина.

Продължих с предположенията:

— Ами ако Ноел е сгазил Маклоски? Най-напред за него си помислих, когато чух, че оръжието е било кола. Колите са негова слабост и той има достъп до всичките коли на Джина. Не мислиш ли, че трябва да отворим всичките ония гаражи и да проверим дали някоя от класическите антики не е чукната отпред?

— Само ще си загубим времето — отвърна той. — Не би използвал някоя от тях. Много очебийно щеше да е.

— Да, но никой от Асуза не е видял ролса на Джина на път за язовира.

— Не е вярно. Ние просто не знаем. Шерифът го записа като нещастен случай. Никой не е тръгнал да разпитва от врата на врата.

— Добре — казах. — Значи Ноел е използвал някое возило за всекидневна работа. Едно време имаха такова. Когато още лекувах Мелиса. Стар „Кадилак Флийтууд“, модел 62-ра. Викаше му таратайката. Няма начин да нямат такава и сега — не можеш да ходиш да купуваш зеленчуци за кухнята с ролс-ройс. Скрита е някъде в имението или в някой от гаражите. А може би Маклоски е бил прегазен с открадната кола… Ноел знае как да дава жиците на късо, за да запали.

— Ти се мяташ от твърде вярно, за да е хубаво, до младежки лудории.

— Както ти сам казваш, нещата се променят.

Той се извърна към бара.

— Едипова каша — каза той. — Образцовото американско момче сгазва баща си. Колко психотерапия е необходима, за да оправиш такъв случай?

Не отговорих.

Откъм сепарето Рамп хъркаше и се давеше. Главата му се вдигна, после клюмна надолу и се килна встрани.

Майло продължи:

— Няма да е зле да го накараме да поизтрезнее малко и да видим какво можем да изцедим още от него. Няма да е зле и да изчакаме да видим дали старата Бетъл ще се върне. — Той погледна часовника си. — Трябва да поемам за летището. Стои ли ти се малко тук? Ще се свържа с теб веднага след като се настаня — да кажем, малко преди девет.

— А твоят наблюдател? Той не може ли да поеме ситуацията тук?

— Не. Той не бива да се показва. Това е част от сделката.

— Антисоциално?

— Нещо такова.

— Добре — отвърнах. — И без това смятах да си поиграя малко с телефона и да проверя още някои неща в Бостън. Какво да правя, ако Бетъл се върне?

— Задръж я тук. Опитай се да измъкнеш от нея каквото успееш.

— Каква техника да използвам?

Той се изхлузи от табуретката, повдигна панталоните си, закопча си сакото и ме тупна по рамото.

— Чар, докторски похвати, опашати лъжи — което от тях ти харесва най-много.