Джонатан Келерман
Хладнокръвна ярост (31)

31.

Мелиса се върна в петоъгълната стая, изглеждайки много далеч от понятието „пораснала“. Раменете й бяха отпуснати, походката й бе станала по-бавна. Попиваше устните с парче тоалетна хартия. Дадох й номера на адвокатката и тя ми благодари с много тих глас.

— Искаш ли да й се обадя?

— Не, благодаря. Аз ще го направя. Утре.

Настаних я зад бюрото. Тя погледна с празен поглед към Майло и слабо се усмихна.

Майло също й се усмихна, после сведе поглед към кутията в ръката си. Не знаех за кого от двамата ми бе по-мъчно.

Мелиса въздъхна и подпря брадичка на дланта си.

Попитах я:

— Как си, моето момиче?

— Не знам — отвърна тя. — Това е толкова… Чувствам се като че ли… Като че ли нямам… Не знам.

Докоснах я по рамото.

Тя продължи:

— Кого се опитвам да лъжа? Ще се боря с тях. Та аз съм едно нищо. Кой ще ме чуе?

Отвърнах:

— Твоят адвокат ще се бори. Ти сега просто трябва само да се грижиш за себе си.

Дълго мълчание. После:

— Май е така. — Пак мълчание. — Наистина съм сама.

— Много хора тук се грижат за теб, Мелиса.

Майло гледаше в пода.

— Наистина съм сама — повтори тя с лека изненада в гласа, сякаш бе пребродила цял лабиринт за рекордно кратък срок само за да открие, че изходът му излиза на пропаст. — Уморена съм. Мисля да поспя.

— Искаш ли да постоя при теб?

— Искам да спя с някого. Не искам да съм сама.

Майло остави кутията на масата и излезе.

Останах с Мелиса, мъчейки се да я успокоя, но без особен ефект.

Майло се върна с Мадлен. Едрата жена дишаше тежко и като че ли бе малко развълнувана, но като застана до Мелиса, лицето й вече изразяваше само нежност. Мадлен се наведе и притисна главата й на гърдите си.

— Аз спя с теб, cherie^[1]. Ела.

Вече в колата, поели към изхода на имението, Майло каза:

— Добре де, добре. Аз съм задник, който не знае как да се държи с деца.

— Значи не мислиш, че пречупването й е било театър, така ли?

Той изведнъж натисна здраво спирачката в края на алеята и рязко извърна глава към мен.

— Какво, по дяволите, беше това, Алекс? Въртиш ножа в раната, а?

Зъбите му бяха оголени. Светлината от прожектора над чамовата порта им придаваше жълтеникав отблясък.

— Не — отвърнах, изпитвайки внезапен страх от него. За първи път, откакто го познавах. Чувствайки се като заподозрян. — Не, сериозно говоря. Не се ли е преструвала?

— Да бе, да. Искаш да ми кажеш, че ти мислиш, че е психопатка?

Той вече крещеше, удряйки със свит юмрук по волана.

— Не знам какво да мисля! — креснах в отговор. — Ти непрекъснато ми подмяташ разни предположения като непозволени удари.

— Мислех, че това е целта на занятието!

— Целта на занятието е да помогнем!

Майло навря лицето си още по-напред, сякаш беше някакво оръжие, после се отдръпна, отпусна гръб на облегалката и прокара длан през косата си.

— Мамка му, каква приятна сценка, а?

— От недоспиването е сигурно — отвърнах аз и още малко остана да се разтреперя.

— Сигурно… Да не си решил да се измъкваш?

— Не, по дяволите.

Той се засмя.

— Нито пък аз… Съжалявам, че ти се развиках.

— И аз съжалявам. Какво ще кажеш просто да го забравим?

Той отново постави ръце на волана и продължи да кара. Бавно, с изключителна предпазливост. Намалявайки на всяка пресечка, дори и да липсваше знак „Стоп“. Оглеждайки се на всички страни и надничайки във всички огледала, макар че улиците бяха празни.

Малко след десет часа наближихме мисия „Вечна надежда“ и паркирахме на една пресечка от нея. Във въздуха се носеше миризмата на вкиснат боклук, сладникаво вино и пресен асфалт, примесена от време на време със странния за това място аромат на цветя, който като че ли идваше от запад — сякаш по-добрата част на града изпращаше осезаемо приветствие от добре уредените си къщи и градини.

Предната фасада на мисията бе окъпана в изкуствена бяла светлина. Пред входа й се бяха събрали петима-шестима опърпани мъже и слушаха или поне се преструваха, че слушат двамата мъже, облечени в цивилни костюми.

Докато приближавахме, видях, че двамата говорещи бяха прехвърлили тридесетте. Единият от тях бе висок, слаб, със зализана, късо подстригана руса коса и странно тъмни мустачки, спускащи се под прав ъгъл към устата. На носа му лежаха очила в сребърни рамки. Бе облечен в сив летен костюм. Ръкавите на сакото му бяха ужасно къси и оставяха огромните му китки оголени. В едната си ръка държеше бележник, подобен на този на Майло, и пакет „Уинстън“.

Другият бе нисък, набит, смугъл и с гладко избръснато, бебешко лице. Тесните цепки на очите му отиваха на устните. Бе облечен в тъмносин блейзър и сиви панталони. Именно той водеше по-голямата част от разговора.

Двамата мъже бяха в профил към нас и не ни виждаха.

Майло се приближи към по-високия и каза:

— Брад.

Мъжът се обърна и се втренчи в него. Няколко души от опърпаните проследиха погледа му. Ниският спря да говори, погледна партньора си, а след това и Майло. Сякаш развързани, бездомниците започнаха да се разпръсват.

— Чакайте малко, къмпингари.

Всички заковаха на място, мърморейки. Детективът се обърна въпросително към партньора си.

Мъжът, когото Майло нарече Брад, всмукна бузите си навътре и кимна.

Другият каза:

— Елате насам, къмпингари — и подкара опърпаните мъже по-встрани.

Високият ги изчака да се отдалечат достатъчно, за да не може да го чуят, и се обърна към Майло.

— Стърджис. Какъв късмет!

— Кое?

— Разбрах, че днес вече си бил тук. Което автоматично те превръща в човек, с когото трябва да говоря.

— Така ли?

Детективът премести цигарите в другата си ръка.

— Две посещения за един ден — каква отдаденост на работата. Да не ти плащат на час?

— Какво има? — попита го Майло.

— Какъв е този изключителен интерес към Маклоски?

— Същият, какъвто ти го описах преди два дни на минаване през кабинета ти.

— Я пак го повтори.

— Жената, която е изгорил, все още я няма. Наистина е изчезнала. Семейството й иска да знае дали тук няма някаква връзка.

— Какво значи това наистина изчезнала?

Майло му разказа за водохранилището „Морис“.

Лицето на русия остана безизразно, но пръстите му се свиха около пакета цигари. Усещайки това, той се намръщи и огледа пакета, оправяйки смачканите ъгли.

— Лошо — каза той. — Семейството й сигурно е доста раздрусано.

— Е, всеки случай не организират купон.

Русият се усмихна скъпернически.

— Ти вече си го разпитвал два пъти. Защо идваш пак?

— Първите два пъти нямаше какво толкова да каже.

— И сега си мислиш, че ще успееш да го убедиш.

— Нещо такова.

— Нещо такова.

Русият хвърли поглед към черноокия, който продължаваше да чете лекция на бездомниците.

— Какво става, Брад? — попита Майло.

— Какво става? — повтори русият, докосвайки очилата си. — Става това, че животът току-що стана твърде сложен.

Той замълча, изучавайки замислено Майло. Когато Майло не каза нищо, високият бръкна в пакета, извади цигара и я мушна между устните си.

— Изглежда, двамата с теб имаме обща работа — каза той с цигарата в уста.

Реакцията на Майло отново бе пауза.

На половин километър от нас гърмеше магистралата. Някъде наблизо се чу шум от счупено стъкло. Партньорът на Брад продължаваше да говори на бездомните. Оттук не можех да схвана думите, но тонът му бе снизходителен. Опърпаните мъже изглеждаха полузаспали.

Русият детектив продължи:

— Изглежда, Маклоски се е сблъскал с нещастна ситуация. — Погледът му бе втренчен в Майло.

— Кога? — попита Майло.

Детективът се потупа по джобовете, сякаш отговорът на въпроса се намираше там, извади запалка еднодневка и запали.

— Преди около два часа — отвърна той накрая и присвивайки очи от дима, впери поглед в мен, като че ли поднесената от него информация ме бе превърнала в някого, с когото трябва да се съобразява.

— Приятел на семейството — каза Майло.

Високият продължи да ме изучава, всмуквайки и издухвайки дима, без да вади цигарата от устата си. Изглежда, бе изучавал стоицизъм и се бе дипломирал успешно.

Майло каза:

— Доктор Делауер, детектив Брадли Люис от отдел „Убийства“ на Централното полицейско управление. Детектив Люис, доктор Алекс Делауер.

Люис направи няколко колелца от дим и каза:

— Доктор, а?

— Семеен доктор, ако трябва да бъдем по-точни.

— Аха.

Опитах се да си придам докторски вид.

Майло отново подзе:

— Кога стана това, Брад?

— Ти какво? — каза Люис. — Да не би да има някаква награда? Да не би семейството да ти плати за това, че му носиш добри новини?

Майло отвърна:

— Това няма да им я върне, но да, не ги виждам потънали в траур. — Той повтори въпроса си.

Люис помисли дали да отговори и накрая каза:

— В една забутана уличка на няколко пресечки оттук. В индустриалната зона между Сан Педро и Аламейда. Кола срещу пешеходец. Колата печели с нокаут в първия рунд.

— След като е блъснал човек и е избягал, защо, момчета, вие се занимавате с това?

— Брей, какъв копой — каза Люис. — Хей, да не би някога да си работил като полицай?

Зададе въпроса ухилен до уши.

Майло нито помръдна, нито проговори.

Люис дръпна от цигарата и продължи:

— Според специалистите колата не оставила нищо на случайността. Минала през него веднъж, после дала назад и го направила още два пъти. Просто за да бъде сигурна. Получило се е нещо като пица, и то с всички допълнителни плънки.

Той се извърна към мен, извади цигарата от устата си и изведнъж ми се усмихна с вълча усмивка.

— Семеен доктор, а? Изглеждате ми като почтен господин, но понякога външният вид лъже, не е ли така?

Отвърнах на усмивката му. Вълчето хилене се разшири, сякаш двамата си бяхме казали ужасно смешна шега.

— Докторе — каза той, припалвайки втора цигара от първата и хвърляйки фаса на тротоара, — вие по някаква случайност не сте използвали вашия мерцедес или БМВ, за да отървете горкия Маклоски от страданията му, нали, сър? Една бърза изповед и всички можем да си вървим вкъщи.

Без да спирам да се усмихвам, отвърнах:

— Съжалявам, но ще трябва да ви разочаровам.

— Мамка му — каза Люис. — Как мразя да задавам въпроси от рода „Кой го направи?“.

— Колата немска ли е била? — попита Майло.

Люис зачовърка тротоара с обувка и издуха дима през носа си.

— Как беше това? Разговаряйте с пресаташето ни, нали?

— Защо не искаш да ми кажеш, Брад?

— Ти си цивилен. Това първо.

Майло не каза нищо.

Люис продължи:

— Дори може би си и заподозрян. Това второ.

— Ха така — каза Майло. — Какво е това, Брад? Шибано убийство?

Бе втренчил немигащ поглед в Люис. Бяха еднакво високи, но Майло бе поне с двадесет и пет килограма по-тежък. Люис издържа втренчения му поглед с каменно лице и не каза нищо.

Майло прошепна някаква дума, която ми прозвуча нещо като „Гонзалес“.

Лицевите мускули на Люис се отпуснаха. Цигарата му увисна надолу, но после отново се вирна, повдигната от стиснатите челюсти.

— Виж какво, Стърджис, не мога да си затворя очите за този случай. Най-малкото тук има сблъсък на интереси и трябва да отидем до Пасадина и да говорим за това със семейството, а не с теб.

— Семейството, за което говориш — отвърна Майло, — се състои от едно осемнадесетгодишно момиче, което току-що е разбрало, че майка му е мъртва и че дори не може да погребе тялото й, защото то е на дъното на оня проклет язовир. Шерифът просто чака то да изплува…

— Още повече…

— И става така, че се получи нещо ужасно приятно за нея, нали, Брад? Да идентифицира изплувало от водата тяло, а? А междувременно тя не е мърдала от къщата през последните няколко дни, затова абсолютно съм сигурен, че не е сгазила онова лайно, и е абсолютно сигурно, че не е плащала на никого да го направи. Но ако си мислиш, че отиването дотам и подлудяването й може да ти донесе нещо, прави каквото знаеш. Обърни се към адвоката й — чичо му е бил Хърмън Даус (Чука).

Люис пуфкаше и дърпаше от цигарата, загледан в огънчето й като в някакво чудо.

— Ако нещата се извъртят натам, можеш да се обзаложиш, че ще отида — отвърна той, но в гласа му липсваше твърдост.

— Прави каквото знаеш, Брад — отвърна Майло.

Черноокият детектив привърши с бездомните и им махна да си вървят. Те се пръснаха — някои от тях влязоха в мисията, а останалите се повлякоха по улицата. Той се приближи, бършейки длани в блейзъра си.

— Това е известният Майло Стърджис — каза Люис между две дръпвания от цигарата.

Ниският детектив гледаше учуден.

Люис продължи:

— Шампион тежка категория от Западен Лос Анджелис. Изкара един рунд с Фриск.

Мина още секунда в смут, после по бебешкото лице на ниския се разля разбиране. Последвано веднага от отвращение. В мен се забиха чифт студени кафяви очи.

— А това — продължи Люис — е семейният доктор. На същото това семейство, интересувало се от нашия човек. Може би няма да е зле да погледне това твое коляно, Санди.

На ниския детектив обаче не му беше до смях. Той си закопча сакото и когато погледна към Майло, изражението му бе такова, сякаш гледаше изплувал труп.

Майло каза:

— Еспозито, нали? По-рано беше в Девъншир.

Еспозито каза:

— Идвал си тук преди и си разговарял с покойника. За какво?

— За нищо. Той не искаше да говори.

— Не те питам за това — каза Еспозито, разчленявайки думите една по една. — Относно какво точно беше намерението ти да разговаряш с покойника?

Майло помълча малко — премервайки отговора си или смилайки синтаксиса на зададения въпрос.

— Относно възможното му участие в смъртта на майката на моята клиентка.

Еспозито не даде вид, че е чул. Той някак си успя да отдръпне тялото си назад, като в същото време опъваше шия напред.

— Какво имаш да ни кажеш?

Майло отвърна:

— Десет към едно, че ще излезе нещо глупаво. Разпитайте жителите на този курорт тука и разберете кой е последният човек, на когото Маклоски не е сипал достатъчно чорба.

— Спести ни съветите си — отговори Еспозито, отдръпвайки се още повече. — Говоря за информация.

— Нещо като „Кой го направи“?

— Нещо като.

— Боя се, че няма да мога да ви помогна с това — каза Майло.

Люис се намеси:

— Теорията ти за чорбата не се връзва, Стърджис. Обитателите на този курорт обикновено нямат коли.

— От време на време получават работа за един ден — каза Майло. — Карат стока, товарят, разтоварват. А може Маклоски просто да е налетял на някой, който да не е харесал лицето му. Нямаше кой знае какво лице.

Люис продължи да пуши и не каза нищо.

— Страхотно — бе коментарът на Еспозито. После продължи към мен: — Да имате да добавите нещо?

Поклатих глава.

— Какво да кажа? — каза Майло. — Току-що се сдобихте с още няколко „Кой го направи?“. Така, за разнообразие.

Люис пушеше.

Еспозито каза:

— И нямаш нищо, с което да извадим „Кой“ от „го направи“?

— Твоята интуиция е добра като моята — ухили се Майло. — Е, може би не чак толкова добра, но съм сигурен, че ще поработиш върху нея.

Той тръгна да заобикаля двамата, отправил се към входа на мисията. Опитах се да го последвам, но Люис се изпречи на пътя ми.

— Чакай малко, Стърджис — каза той.

Майло се обърна. Челото му бе сбърчено на топка.

— Мислех да се видя с отеца — каза Майло. — Време е за изповед.

— Точно така — подхвърли ехидно Еспозито. — Отчето ще брадяса, докато ти слуша греховете.

Люис се засмя, но смехът му прозвуча пресилено.

— Може би още не е време — каза той на Майло.

— Не виждам никаква жълта лента, Брад.

— Може би още не е време.

Майло сложи ръце на хълбоците си.

— Искате да ми кажете, че влизането е забранено, защото вашият покойник е живеел тук, а в същото време позволявате на тия скитници да се мотаят напред-назад. На Хърмън младши това ужасно ще му хареса, Брад.

— Колко време мина, три месеца? — каза Люис. — А вече се държиш като някакъв шибан началник.

— Глупости — отвърна Майло. — Ти се държиш така, сякаш някой те е вързал с невидими конци, Брад. Ти си тоя, който изведнъж стана внимателен.

— Писна ни да слушаме тия лайна — намеси се и Еспозито и разкопча сакото си.

Пушейки като комин, Люис го задържа с ръка. После хвърли цигарата на тротоара, погледа я как гасне, после се дръпна встрани.

— Хей! — отреагира веднага Еспозито.

— Майната му! — изсъска Люис така свирепо, че затвори устата на Еспозито. После към мен: — Хайде! Движение!

Пристъпих напред и Майло постави ръка на дръжката на вратата.

— Не прецаквай нещата — каза Люис. — И не ни се пречкай на пътя, сериозно ти говоря. И изобщо не ми пука колко скапани адвокати имаш зад гърба си, чу ли?

Майло отвори вратата. Преди отново да я затвори, чух как Еспозито промърмори:

— Maricon^[2].

Последва смях, много пресилен и много сърдит.

 

 

В огромната зала работеше телевизор. На екрана вървеше някакъв полицейски сериал и четиридесетина чифта полузатварящи се очи следяха бързо сменящите се сцени.

Бяхме прекосили половината зала, когато отец Тим Андръс се появи иззад един ъгъл, забутал пред себе си алуминиева количка с кана кафе. Долната й полица бе пълна с пластмасови чаши. Свещеническата риза с неопределен цвят бе извадена над избелели дънки, чиито колене бяха изтъркани до бяло. На краката му бяха същите бели баскетболни маратонки, с които бе обут, когато се видяхме за първи път — сега една от връзките му се бе развързала.

Той се намръщи, спря, рязко зави в противоположна на нас посока и продължи да тика количката между редиците опърпани мъже. Колелцата на количката бяха раздрънкани и непрекъснато скрибуцаха. Андръс се придвижваше напред с неравномерни тласъци, докато накрая стигна до телевизора. Навеждайки се ниско надолу, той зашепна нещо на един от мъжете — младеж с див поглед, облечен с твърде малки за тялото му дрехи, поради което приличаше на преждевременно пораснало хлапе. Всъщност не съвсем преждевременно — може би някъде малко под двадесет. Обаче всяко сходство с невинна младост бе грубо премахнато от сплъстената коса и надупченото от струпеи лице.

Свещеникът му говореше бавно и с изключително търпение. Младият мъж го изслуша, надигна се бавно и с треперещи пръсти започна да разопакова пакет пластмасови чашки. Напълвайки една от тях с кафе, той я надигна към устните си. Андръс го докосна по китката и младежът застина смутено с ръка във въздуха. Свещеникът се усмихна, заговори му отново и насочи китката на младежа към един от седналите мъже. Мъжът сключи пръсти около нея. Момчето втренчи неразбиращ поглед в тях, после пусна чашата. Андръс отново му подаде чаша, която той започна да налива. Някои от мъжете станаха от местата си — пред количката се оформи рехава опашка.

Андръс махна на един мършав мъж, излязъл сякаш от стара черно-бяла фотография. Мъжът се надигна бавно и куцайки се приближи. Двамата с младежа застанаха един до друг, избягвайки да се гледат в очите. Свещеникът се усмихна и започна да ги инструктира, подреждайки мъжете по двама. Когато всички горе-долу се подредиха и опашката бавно започна да се придвижва напред, той ги остави и дойде при нас.

— Моля ви, идете си — каза ни той. — Нищо не мога да направя за вас.

— Само няколко въпроса, моля ви, отче — каза Майло.

— Съжалявам, господин… Не си спомням как ви беше името, но не мога да направя абсолютно нищо за вас и много ще ви бъда благодарен, ако си идете.

— Казвам се Стърджис, отче, и вие не сте го забравили. Просто не съм ви го казвал.

— Да, така е — отвърна свещеникът. — Обаче полицията ми го каза. Преди малко. Освен това ми каза, че вие не сте полицай.

— Не съм ви казвал, че съм, отче.

Ушите на Андръс пламнаха. Пръстите му нервно задърпаха острите мустачки.

— Да, май наистина не сте, но го намекнахте. По цял ден ми се налага да се сблъсквам с измама, господин Стърджис, това е част от работата ми, но това не означава, че ми харесва.

— Съжалявам — отвърна Майло. — Бях…

— Не е нужно да се извинявате, господин Стърджис. Можете да изразите съжалението си, като си тръгнете и ме оставите да се погрижа за хората си.

— Щеше ли да има някакво значение, отче? Ако бях ви казал, че съм ченге в отпуск?

По изпитото лице на свещеника се изписа изненада.

— Какво ви казаха, отче? — попита го Майло. — Че са ме изритали от полицията? Че съм грешник тежка категория?

По бледото лице на Андръс се разля червенина.

— Аз… Няма защо да се занимаваме със… странични неща, господин Стърджис. Същественото тук е, че нямам нищо за вас. Джоел е мъртъв.

— Знам, отче.

— Както и интересът, който проявявате към мисията.

— Да имате някаква представа кой е виновен за смъртта му?

— Интересува ли ви това, господин Стърджис?

— Ни най-малко. Но ако това ми помогне да разбера защо госпожа Рамп е починала…

— Защо е… О! — Андръс затвори очи и веднага след това ги отвори. — О, Боже! — Въздишайки и слагайки ръка на челото. — Не знаех. Съжалявам.

Майло му разказа за водохранилището „Морис“. По-подробна и по-мека версия от тази, която бе поднесъл на Люис.

Андръс поклати глава и се прекръсти.

— Отче — продължи Майло, — когато Джоел беше още жив, разказвал ли ви е нещо, което би показало, че е подновил връзката си с госпожа Рамп или с някой член от нейното семейство?

— Не, изобщо нищо не е споменавал. Съжалявам, повече не мога нищо да кажа, господин Стърджис. — Свещеникът погледна към опашката. — Каквото и да ми е казал Джоел, то е поверително. Това е въпрос на теология и фактът, че е мъртъв, не променя нещата.

— Разбира се, отче. Единствената причина, поради която дойдох тук, за да говоря отново с него, бе, че дъщерята на госпожа Рамп се мъчи да се пребори със загубата. Тя е просто дете, отче. Вече кръгло сираче. И се мъчи да преодолее мисълта, че трябва да прекара остатъка от живота си съвсем сама. Това, дали ще ми кажете нещо, или не, разбира се, няма да промени нищо, знам това, но ако можете да хвърлите някаква светлина върху случилото се с майка й, просто ще й помогнете отново да събере разпокъсания си живот. Поне така ми го обясни нейният психотерапевт.

— Да — промълви Андръс. — Звучи разумно… Бедното дете. — Той се замисли за момент. — Но не, не мога да й помогна.

— Защо не можете, отче?

— Нищо не знам, господин Стърджис. Искам да кажа, не знам абсолютно нищичко. Джоел не ми е казвал нищо, което би облекчило болката на бедното момиченце. Макар че и да ми беше казал, пак нямаше да мога да ви го кажа, така че може би е по-добре, че не го е направил. Съжалявам, но това е положението.

— Аха — каза Майло.

Андръс поклати глава и докосна веждата си с кокалчетата на единия юмрук.

— Май не се изразих много ясно, нали? Денят бе дълъг и труден и понякога в края на такива дни губя концентрация. — Пореден поглед към количката. — Една чашка от оная отрова там би ми помогнала доста. Много цикория има в нея, но гледаме да не наблягаме на кофеина. Помага на хората да се справят с периода на детоксикация. Вие също може да я опитате.

— Не, благодаря, отче. Само още една секунда от времето ви. Имате ли някаква представа кой може да го е направил?

— Полицията май мисли, че това е нещо, което се случва всеки ден.

— А вие съгласен ли сте с това?

— Няма причина да не съм. Виждал съм толкова много неща, в които няма никакъв смисъл…

— А има ли нещо около смъртта на Маклоски, в което да няма никакъв смисъл?

— Не, наистина няма. — Пореден поглед към количката.

— А имаше ли някаква причина Маклоски да се намира на мястото, където е бил прегазен, отче?

Андръс поклати глава.

— Ако е имало, не я знам. Не е бил там по работа, свързана с мисията. Казах го и на полицията. Хората наистина се разхождат, и то понякога доста надалеч, като се има предвид физическото им състояние. Като че ли, намирайки се непрестанно в движение, това им напомня, че все още са живи. Илюзия за някаква цел, въпреки че няма къде да ходят.

— Когато дойдох тук първия път, останах с впечатление, че Джоел рядко излиза от мисията.

— Вярно е.

— Значи не е бил в числото на любителите на разходките?

— Не, не беше.

— А да знаете да е ходел някъде другаде?

— Не, не, сякаш… — Андръс млъкна. Ушите му горяха.

— Какво има, отче?

— Ще ви прозвучи много грозно и много субективно, но първата ми мисъл, като научих какво е станало, беше, че някой от семейството — от семейството на госпожа Рамп — е решил накрая да отмъсти. Примамил го е някак си навън и му е устроил засада.

— Защо си помислихте така, отче?

— Защото те имат солидна причина. А това, че са го направили с кола, ми се стори като… лек и удобен начин… подходящ за средностатистически американец. Няма нужда да го доближава. Да му мирише или да го докосва.

Свещеникът отново отклони поглед. Нагоре. Към разпятието.

— Грозни мисли, господин Стърджис, не се гордея с тях. Бях разгневен… колко енергия бях вложил в него, а сега… После си дадох сметка, че не мисля правилно, че съм жесток и че мисля само за себе си. Да подозирам невинни хора, изстрадали своя дял от живота. Нямах право да мисля така. А след като ми казахте за госпожа Рамп, се чувствам даже още по-…

Поклащане на главата.

Майло попита:

— А споменахте ли за подозренията си на детективите?

— Това не бяха подозрения, а просто моментна… мисъл. Мисъл, от която се срамувам, минала ми през ума в червената мъгла на емоциите, когато чух за станалото. Но не, не съм споменавал. Те обаче повдигнаха въпроса. Попитаха ме дали някой от семейството на госпожа Рамп е минавал насам. Казах им, че само вие сте минавали.

— Как реагираха, когато им казахте, че съм идвал тук?

— Не останах с впечатление, че го вземат на сериозно. Те изобщо като че ли не взеха нищо на сериозно. Може би няма да се занимават кой знае колко с този случай.

— И защо?

— Ами… отношението им. Свикнал съм с него. Смъртта е чест гост тук, но едва ли може да се каже, че споменават за посещенията й в новините в шест. — Лицето на свещеника отново се промени. — Ето че пак започвам да съдя. А имам толкова много работа. Ще трябва да ме извините, господин Стърджис.

— Разбира се, отче. Благодаря за отделеното време. Но ако все пак се сетите за нещо, каквото и да е, което би помогнало на момичето, моля ви, обадете ми се.

В ръката на Майло, неизвестно откъде, изведнъж се появи визитна картичка. Той я подаде на свещеника. Преди обаче Андръс да я пъхне в джоба си, успях да я мярна набързо. Бяла хартия. Името на Майло с резки черни букви над единствената дума РАЗСЛЕДВАНЕ. Домашен телефон и номер на пейджър в долния десен ъгъл.

Майло благодари още веднъж. Свещеникът изглеждаше измъчен.

— Моля ви, не разчитайте на мен, господин Стърджис. Казах ви всичко, което мога.

 

 

На път обратно за колата казах:

— „Казах ви всичко, което мога“, а не „което знам“. Обзалагам се, че Маклоски е разголил душата си пред него. Официална изповед или съветване от някакъв вид. Но каквото и да е, няма да успееш да го измъкнеш от него.

— Аха. Говорих вече с нашия свещеник.

Стигнахме до колата в мълчание.

Вече на път обратно за Сан Лабрадор попитах:

— Кой е тоя Гонзалес?

— А?

— Това, дето го каза на Люис. Изглежда, произведе нужното впечатление.

— О, да — каза той и се намръщи. — Стара история. Гонсалвес. Когато Люис беше още с униформа, работеше като участъков полицай в Западен Лос Анджелис. Колежанче, обичаше да мисли, че е по-умен от останалите. Гонсалвес е един от провалите му. Битово насилие, което той не прие достатъчно сериозно. Съпругата искаше да затворят съпруга й, но Люис смяташе, че ще успее да се справи с дипломата си. По психология, ако трябва да бъда точен. Изнесе му някаква лекция, след което си тръгна доволен. Час по-късно съпругът клъцнал жената с бръснач. Люис тогава беше по-мек, нямаше никакъв установен подход. Можех да го съсипя, но реших да не обяснявам много-много в доклада си и вместо това да поговоря с него. След това той стана по-твърд, много по-внимателен, не се провали нито веднъж. Няколко години по-късно стана детектив и се прехвърли в Централното.

— Не ми изглеждаше много благодарен.

— Да. — Той стисна волана. — Черната неблагодарност не ходи по гората.