Джонатан Келерман
Хладнокръвна ярост (30)

30.

Платих сметката, а в това време Майло побъбри с Джойс, хвалейки умението й, после премина на въпросите, свързани с управлението на дребния бизнес, и накрая, като че ли това бе най-логичното нещо, я заразпитва за Кати Мориарти. Жената нямаше какво повече да ни каже, освен да ни даде описанието на Кати — трийсет и седем-осем годишна, средна на ръст и телосложение, кестенява коса, подстригана късо, малко червендалеста („нещо, каквото можеш да видиш у ирландките“), светли очи — или зелени, или сини. После като че ли изведнъж досетила се, че е казала повече, отколкото трябва, кръстоса ръце на гърдите си и попита:

— За какво ви е всичко това?

Майло й кимна с глава и я заведе в задната част на ресторанта, въпреки че нямаше нужда да се крие — ние бяхме единствените клиенти. Показа й невалидното си удостоверение от ПУЛА. Тя отвори уста, но не каза нищо.

— Не бива да говорите за това с никого, моля ви… — каза й той.

— Дадено. А какво…

— За вас няма никаква опасност. Просто провеждаме разследване.

— За отсреща ли… за клиниката?

— Нещо в нея смущава ли ви?

— Ами — вдигна рамене тя, — както казах на този господин, малко странно е, че в нея влизат и излизат толкова малко хора, и човек започва да се пита какво толкова правят там.

Тя потрепери и като че ли потайността започна да й харесва. Майло отново й напомни да мълчи. Излязохме от ресторанта и се отправихме към Съсекс Нол.

— Мислиш ли, че може да пази тайна? — попитах.

— Кой знае.

— Не е ли важно?

Той сви рамене.

— Какво толкова може да стане? Най-много Габни да разберат, че някой задава въпроси за тях. Ако не крият нищо, всичко си остава нормално. Ако обаче крият нещо, това ще ги накара да предприемат нещо необмислено.

— Като например?

— Да продадат Касът. Или пък да направят някои други осребрявания, което ще ни подскаже, че и те са бъркали в меда на Джина… Утре сутринта не е зле да отидеш до Кати Мориарти. Ако живее в блок, говори с домоуправителя, ако го намериш. С другите наематели също.

— А каква ще е маскировката ми?

— Какво?

— Каква причина да посоча, че задавам въпроси? Нямам си удостоверение като теб.

— Ами че купи си — отвърна той. — На булевард „Холивуд“, в един от магазините за дрехи. Ще е толкова истинско, колкото и моето.

— Брей, колко сме иронични — забелязах.

Той се ухили.

— Тогава си измисли нещо. Току-що си пристигнал, стари приятели сте и искаш да се видите. Или пък сте братовчеди — великото семейство Мориарти се събира на годишен празник и само скъпата ни Кати я няма никаква. В края на краищата познаваш сестра й — ще лъжеш по-убедително.

— Нищо по-хубаво от това да започнеш деня с малко лъжа, а?

— Ама ти не знаеш ли, че на нея се крепи светът?

 

 

Докато паркирахме пред къщата, отвътре излезе Ноел Дръкър, понесъл голям син куфар с емблема на производителя.

— Тя е горе в стаята си — каза ни той. — Пише.

— Какво пише?

— Мисля, че нещо свързано с банкера и адвоката. Здравата се е хванала и иска да ги съди.

Майло кимна към куфара.

— За шефа ли е?

Ноел кимна.

— Да имаш представа къде се кани да се мести?

— Предполагам, че ще остане с нас, докато намери място. С мама и мен. Горе в „Халбата“. Тя си е негова и без това.

— Вие там под наем ли сте?

— Не, той ни дава да живеем безплатно.

— Много любезно от негова страна.

Ноел кимна.

— Той наистина е приятен човек. Би ми се искало… — Той махна с ръка. — Както и да е.

Той се качи в червената селика и потегли.

Майло проследи с поглед отдалечаващата се кола.

— Добро момче.

Каза го така, сякаш слагаше етикет на представител от загиващите животински видове.

Притиснал куфарчето към крака, той погледна часовника си.

— Девет и половина. Трябва да се обадя по телефона. После ще отскоча до мисията и ще се опитам да измъкна нещо от господин Празноглавов.

— Ако Мелиса няма нужда от мен, ще дойда с теб.

Той смръщи вежди.

— А кога ще спиш?

— Не ми се спи.

Той помълча малко, после каза:

— Добре. Оня е смахнат и може би ще ми бъдеш от полза. Обаче след това ми направи една услуга — иди си у вас и му дръпни един сън. Няма все да караш на високи обороти, двигателят ти ще блокира.

— Да, мамче.

 

 

Мелиса бе в стаята без прозорци, седнала зад бюрото, а купчината хартия пред нея растеше.

Тя като че ли се стресна, когато влязохме, скочи и събори няколко листа на земята.

— Стратегическо планиране — каза. — Мъча се да измисля как да ги пипна ония копелета.

Майло вдигна листовете от пода, хвърли им един поглед и ги остави на бюрото. Бяха празни.

— И измисли ли нещо?

— Кажи-речи. Мисля, че най-добрият начин е да се провери всяко тяхно действие от… от самото начало. Искам да кажа, да ги накарам да си отворят документите и всеки ред, всяка цифра внимателно да се проверят. Това поне ще ги постресне, те ще забравят да ме дерат и аз ще мога да се съсредоточа върху това, как да ги пипна.

Казах:

— Нападението е най-добрата защита.

— Точно така.

Тя плесна с ръце. Бузите й бяха леко зачервени и очите й блестяха, но това не беше здравословен блясък. Майло я гледаше изпитателно, но тя не забеляза това.

— Успяхте ли да говорите с някой адвокат, доктор Делауер?

— Още не.

— Добре, но го направете колкото е възможно по-скоро, моля ви.

— Мога да опитам още сега.

— Прекрасно. Благодаря.

Тя вдигна телефона от бюрото и ми го подаде.

Майло се обади:

— Пие ми се нещо.

Тя погледна към него, после към мен.

— Разбира се. Да отидем до кухнята и да вземем нещо.

 

 

Останал сам, набрах домашния номер на Мал Уърти в Брентууд. Отговори ми телефонен секретар с гласа на третата му жена. Започнах да оставям съобщение, но той го прекъсна:

— Алекс, канех се да ти звънна. Двама психолози се развеждат и трите им деца са наистина на път да откачат. Аз защитавам жената и случаят се оформя като една от най-жестоките битки за попечителство, каквато някога съм имал.

— Звучи интересно.

— И още как. Как ти е календарът, да кажем, след пет седмици?

— Не е пред мен, но след толкова много време мисля, че няма да има никакъв проблем.

— Идеално. Ще ти хареса — това са двама от най-големите откачалки, които си виждал… Абе какво им става на хората от тая твоя професия?

— Дай да поговорим малко за хората от твоята професия — казах аз. — Искам да ми препоръчаш някого от тях.

— За какво точно?

— Недвижими имоти и данъци.

— Проверка на бумаги или даване под съд?

— Вероятно и двете.

Описах му в най-общи линии ситуацията с Мелиса, без да споменавам имена, цифри или отличителни белези.

Той веднага каза:

— Сузи Лафамилия, ако клиентът ти няма нищо против жена.

— И жена ще свърши работа.

— Споменавам го само защото нямаш представа колко много хора се придържат към тия глупости — никакви жени, никакви малцинства. И губят, защото Сузи е най-добрата. Работеше в една от големите счетоводни фирми и им събра повече клиенти от всеки друг, а те непрекъснато я подминаваха, когато някой трябваше да бъде повишен в съдружник, само защото има различни гениталии от останалите. Тя ги съди, осъди ги и им прибра парите, с които си основа първокласна фирма. Истинска коравосърдечна лъвица в съда. Сега работи за актьори и актриси, измъквайки им парите от стиснатите киностудии.

Отвърнах:

— Струва ми се чудесна за клиента ми.

Той ми даде номера й.

— Това е в Сенчъри Сити Ийст — има цял етаж на нейно разположение в един от небостъргачите. А за другата работа ще ти се обадя. Ще ти харесат тия озъбени и дъвчещи се един друг психотерапевти. Нарекох ги Парадокс. Tres a-propos^[1].

Той се засмя.

Затворих, без да му кажа, че това вече съм го чувал.

 

 

Майло се върна без Мелиса, стиснал в ръка кутия с диетична кока-кола.

— В банята е — каза той. — Повръща.

— Какво стана?

— Просто се пречупи. Пак започна да говори с решителен тон как щяла да пипне копелетата. Казах й една работа и тя хоп, започна да плаче и да се дави.

— Видях те как я гледаше като детектив. После я изведе от стаята, докато говорех по телефона. Защо?

По лицето му се изписа неудобство.

— Какво има? — попитах отново.

— Е, добре — отвърна той. — Имам лошо подсъзнание. За това ми плащат. — Той се поколеба. — Не исках да излиза. Исках да говоря с нея насаме — да се вгледам в нея по-отблизо, без твоя намеса. Защото нещо в държането й ме обезпокои. И ме накара да се замисля. На обмяната на информация в ресторанта пропуснахме една възможност. Много грозна възможност, но понякога те се оказват и най-важни.

— Мелиса? — прошепнах аз, усещайки как коремът ми се свива.

Той понечи да се извърне встрани, но смени посоката и отново впери поглед в мен.

— Тя е единственият наследник, Алекс. Четиридесет милиона долара. И е готова да се бори за тях, дори още преди трупът да изстине.

— Няма никакъв труп.

— Образно казано. Не се заяждай.

— Сега ли се сети?

Той поклати глава.

— Май през цялото време ми се е въртяло някъде дълбоко в подсъзнанието. И то още от самото начало. Това е, защото така съм научен — там, където става въпрос за пари, намери този, който печели от това. Но някак си го потисках, може би просто не съм искал да мисля за него.

— Майло, тя се бори, защото насочва мъката си в гнева. Предприема атака, вместо да се остави да я смажат. Аз я научих така по време на терапията. Описано е в книгата ми, а тя все още се продава добре.

— Може би — отвърна той. — Просто искам да ти кажа, че в нормална ситуация щях да обмисля това по-рано.

— Не говориш сериозно.

— Хей — възкликна той, — не съм казал, че го мисля за вероятно. Просто е нещо, което сме пропуснали. Не, не сме. Аз съм този, научен да мисли най-грозно. Но не го направих. Ако работех за полицията, това нямаше да се случи.

— Да, но сега не работиш — повиших аз глас, — затова защо не пуснеш и тоя си начин на мислене в отпуск?

— Хей — отново възкликна той, — не убивай пратеника!

— Нямала е възможност да го направи — възразих. — Тя е била тук, когато майка й е изчезнала.

— Да, но онова хлапе Дръкър би могло да има. Той къде е бил?

— Не знам.

Той кимна, но без задоволство.

— От това, което съм видял досега, той й остъргва калта под ноктите и й я дава да я яде, твърдейки, че е хайвер. Освен това се грижи и за колите. Знае много добре всички подробности за ролса. Джина спокойно би могла да спре и да го качи, две мнения по този въпрос няма. А и ти каза, че ти задействал радарите.

— Не съм казал, че съм усетил някакво психическо отклонение у него.

— Окей.

— О, я стига — казах, усещайки надигащия се главобол. — Няма начин, Майло. Няма начин.

— Това е нещо, на което и аз не искам да вярвам, Алекс. Хлапето ми харесва и аз все още работя за нея. Но сега тя изглеждаше толкова… надъхана. Непрекъснато повтаряше как щяла да ги смачка копелетата. Това, което й казах в кухнята, беше: „Май нямаш търпение да започнеш“. И тя просто спря и се срути. Много ми стана кофти, че й казах това, но се почувствах и по-добре. Защото тя отново заприлича на дете. Ако съм направил нещо нетерапевтично, съжалявам.

— Не — отговорих. — Щом е било толкова близо до повърхността, то е щяло да се случи рано или късно.

— Да — каза той.

И никой от нас не посмя да каже на глас това, което мисли — дали не е било игра.

Почувствал изведнъж внезапна умора, аз се отпуснах на един стол близо до телефона. Листчето с номера на Сузи Лафамилия бе все още в ръката ми.

— Току-що й намерих адвокат. Жена. Твърда, борбена, обича да се опъва на системата.

— Звучи ми добре.

— Звучи — отвърнах — като човек, какъвто ще стане Мелиса, като порасне.