Джонатан Келерман
Хладнокръвна ярост (28)

28.

В четири и петнайсет бях обратно на Съсекс Нол. Отпред бе паркирана селиката на Ноел заедно с някакъв кафяв двуместен мерцедес с телефонна антена на багажника.

Мадлен ми отвори.

— Как е тя?

— Горе, мосю доктор. Изяжда малко супа.

— Господин Стърджис обаждал ли се е?

— Non. Но други… — Тя изви глава назад към предната стая със заговорнически израз. Явно вече бях вътрешен човек. — Те чакат.

— Кои те?

Тя сви рамене.

Двамата с нея прекосихме антрето. Когато стигнахме до вратата, тя продължи направо към задната част на къщата.

На тапицираните столове в стаята седяха Глен Ангър и още някакъв едър плешив мъж. И двамата бяха облечени в тъмносини костюми, бели ризи и вратовръзки. На Ангър бе розова, а на другия — жълта.

Когато се приближих към тях, те се изправиха и закопчаха саката си. Плешивият бе около метър и осемдесет с телосложение на щангист в оставка. Лицето му бе квадратно и месесто, надничащо над масивна шия, с тен като на Ангър и на Дон Рамп, преди рязката промяна в живота му да го избели.

— Е — каза Ангър, — предполагам, че работата ви тук е към края си. — Изречено с мрачно задоволство. Към плешивия: — Това е единият от детективите, наети да намерят Джина, Джим.

— Не съвсем — казах. — Казвам се Алекс Делауер. Психолог съм на Мелиса.

Ангър ме загледа объркано. А след това ядосано.

Продължих:

— Господин Стърджис, детективът, е мой приятел. Аз насочих семейството към него. Случайно бях с него, когато идвахме при вас.

— Разбирам. Е, тогава…

— Съжалявам, че не изяснихме това още тогава, но като се има предвид извънредното положение, това като че ли не бе толкова важно.

— Е — каза Ангър, — предполагам, че наистина не беше.

Плешивият се прокашля.

Ангър продължи:

— Докторе… доктор Делауер, нали?

Кимнах.

— Докторе, нека ви представя Джим Даус, адвоката на Джина.

Едното крайче на устата му се изви в усмивка. Той ми стисна ръката, оголвайки ръкавела с монограм. Ръката му бе голяма и изненадващо груба — явно уикендите ги прекарва не на бюрото си — и присви пръсти така, че дланите ни не влязоха в кой знае какво съприкосновение. Запазваше известни резерви за това, доколко дружелюбен може да се покаже, или просто знак на внимание, което силните мъже понякога проявяват, за да не предизвикат болка при ръкостискане.

С хрипкав като на пушач глас той каза:

— Докторе. — От джобчето му се показваха връхчетата на две пури. — Психолог? Понякога работя с тях в съда.

Кимнах, питайки се дали това бе за разчупване на леда, или бе заплаха.

Той продължи:

— Как е нашето момиченце?

— За последен път, когато я видях, тя си почиваше. Тъкмо бях тръгнал да проверя.

— Клиф Чикъринг ни съобщи ужасната новина — каза Ангър. — Тази сутрин, в църквата. Двамата с Джим дойдохме, за да видим дали можем да бъдем полезни с нещо. Каква неприятна работа, никога не съм предполагал, че ще се стигне до това.

Даус го гледаше така, сякаш такива размисли бяха углавно престъпление, после поклати глава и прие съчувствен израз.

Попитах:

— Търсенето прекратено ли е вече?

Ангър кимна.

— Клиф каза, че го прекратили преди няколко часа. Убеден е, че тя е на дъното на оня язовир.

— Освен това е убеден, че тя се намира там по собствено желание — добавих аз.

На Ангър сякаш му стана неудобно.

Даус каза:

— Предложих на господин Чикъринг да подкрепя всички по-нататъшни теории с факти.

Повдигайки брадичка, той прокара пръст около яката си.

Ангър продължи:

— Проклета катастрофа, ето какво е станало, това поне е ясно. Поначало не е трябвало да се качва на колата и да кара.

Обадих се:

— Ако ме извините, господа, качвам се горе да видя Мелиса.

— Предайте й съболезнованията ни, докторе — каза Ангър. — Ако иска да се качим, ще го направим. Ако не, винаги сме на разположение, когато и да намери сили да понесе промяната. Само да ни се обади.

— За каква промяна става въпрос?

— Промяна в статута — отговори Даус. — Времето за това никога не е подходящо, но трябва да се направи колкото е възможно по-скоро. Рутинна процедура, бумаги. Правителството си намира работа. Всичко трябва да бъде изпълнено до последната буквичка, иначе Чичо Сам започва да се сърди.

Ангър добави:

— Твърде е млада да се справя с тези работи. Колкото по-скоро оправим нещата, толкова по-добре.

— Твърде млада да се оправя с бумаги ли? — попитах.

— Твърде млада, за да се оправя с механизма — отвърна Ангър. — Да поема бремето на управлението.

— Тя трябва да върши други неща в живота си — каза Даус. — Не мислите ли, искам да кажа, от психологическа гледна точка?

Чувствайки се като изведнъж попаднал на сенатска подкомисия, отвърнах:

— Искате да кажете, че не бива да управлява собствените си пари?

Тишината се спусна като театрална завеса.

— Сложно е — каза Даус. — Много глупави разпоредби има.

— Поради размера на имуществото ли?

Ангър сви устни и с подчертан интерес и шарещи очи заразглежда старите майстори по стените.

Даус продължи:

— Докато не се убедя, че вие ще играете важна роля в тази работа, не мога да обсъждам с вас подробностите, докторе. Но най-общо казано, трябва да знаете, че без конкретно доказателство за действителна смърт ще мине доста време, докато правата на наследницата влязат в сила и бъде извършено съответното прехвърляне на тези права върху собствеността. — Той млъкна, погледна ме и тъй като не помръднах, продължи: — И като казвам доста време, имам предвид именно доста време. Предстоят много сложни юридически ходове. Като се почне от местните, та чак до федералните власти и всичко това поради динамиката на данъчните закони. И това е само за най-обикновено прехвърляне на собственост. Изобщо дори не става въпрос за настойничество, а някой трябва да пази правата й. Освен това данъчните, разбира се, ще се опитат да измъкнат всичко, до което успеят да се доберат, макар че с тези основани фондове стоим на твърда позиция.

— Настойничество ли? — попитах аз. — Мелиса е навършила пълнолетие, за какво й е настойник?

Ангър погледна Даус. Даус погледна Ангър. Като на тенисмач. Топката най-сетне падна в полето на банкера.

— Пълнолетието — каза той — е едно, а компетентността — съвсем друго.

— Искате да кажете, че Мелиса е некомпетентна да управлява делата си сама?

Ангър отново насочи вниманието си към картините.

— Делата — нагърби се с отговора Даус. — Това е твърде слаба дума, когато става въпрос за всичко това. — Ръката му направи обширен полукръг. — Колко на брой осемнадесетгодишни могат да се справят с имущество от такава величина? Сигурен съм, че моите не биха могли.

— Нито пък моите — помогна му Ангър. — А като към това се прибави и емоционалният стрес. Предишният живот на семейството. — Той се обърна към мен. — Вие много добре сте запознат с това.

Това ми прозвуча като покана. Не отговорих.

Даус докосна плешивото си теме.

— Богатият опит — каза той — и като неин адвокат, и като родител, ми подсказва, че всичките й сили ще бъдат подложени на изпитание до краен предел просто само за да успее да порасне. Сам бог вижда, че ще й е доста трудно.

— Точно така — каза Ангър. — Вкъщи имам четирима като нея, докторе. Хлапашка работа. Дай на млад човек много пари и все едно му даваш заредено оръжие.

— Имате ли деца, докторе? — попита Даус.

— Не — отвърнах.

Двамата се усмихнаха с разбиране.

— Е — продължи Даус, — както вече казах, това мога да ви кажа само ако, разбира се, не се заемете с още една роля.

— Каква роля?

— Ако решите да се заемете с един леко разширен курс на психологическа консултация, да координирате управлението на емоционалния живот на Мелиса в синхрон с моето и на Глен управление на аспектите на финансовия й такъв, ще гледам възгледите ви да бъдат уважени във всички невралгични точки на правната ни система. И много добре компенсирани.

— Дайте да изясним нещата — казах. — Искате да ви помогна да удостоверите, че Мелиса е психологически неспособна да се справя с делата си, за да може да се назначи настойник, който да се грижи за парите й.

Ангър трепна.

— Грешка — отсече Даус. — Ние не искаме нищо. Не нашето благополучие е поставено на карта тук. Ние просто мислим за нейното. Като дългогодишни приятели на семейството. Като родители и професионалисти. И в никой случай не се опитваме да повлияем на оценката или мнението ви. Този разговор, който, позволете да ви напомня, започна спонтанно, просто се отнася за някои мерки, които трябва да бъдат взети адски бързо.

— Едно нещо, което трябва да ви е ясно, докторе — включи се и Ангър, — е, че парите още не принадлежат на Мелиса. Не и официално. Доста време ще загуби, докато сложи ръка на тях и целият този процес завърши. Както Джим посочи, колелата на бюрокрацията се въртят много бавно. Процедурата ще трае дълго време — месеци. А може и повече. А през това време нуждите й трябва да се посрещат — домакинство, заплати, ремонти, сметки. Нещата трябва да напредват плавно. Доколкото мога да преценя, най-доброто решение да се направи това е настойник.

— И кой ще бъде настойник? Дон Рамп?

Даус се прокашля и поклати глава.

— Не — каза той. — Това би било в противоречие с духа, а ако не и с точните указания на завещанието на Артър Дикинсън.

— Тогава кой?

Отново тишина. Някъде далеч из къщата прозвучаха стъпки. Бръмна прахосмукачка. Звънна телефон.

— Моята фирма — каза Даус — е с дългогодишна служба при това семейство. Логично е това да продължи в същия дух.

Не казах нищо. Той разкопча сакото си, извади малко калъфче от крокодилска кожа и ми подаде визитна картичка с такъв жест, сякаш ми даваше нещо от изключителна ценност.

Дж. Медисън Даус младши

АДВОКАТ

Рестинг, Даус и Коснър

820 С. Флауър стрийт

Лос Анджелис, КА 90017

— Основателят е главен съдия Даус — добави Даус.

Изпускайки „чичо ми“. Очевадна дискретност от класа.

Ангър развали цялата работа, добавяйки:

— Чичото на Джим.

Даус се прокашля, без да отваря уста. Резултатът бе дълбоко и внушително изръмжаване на обезпокоен бик.

Ангър побърза да замаже гафа.

— Даус и Дикинсън са свързани от много години с взаимно доверие и добри намерения. Артър повери навремето своите работи на бащата на Джим, тогава тези работи бяха даже по-сложни от сега. В интерес на пациентката ви е за нея да се грижат най-добрите, докторе.

— Точно в момента — казах аз — в интерес на пациентката ми е да мобилизирам цялата й емоционална защита, за да може да понесе загубата на майка си.

— Разбира се — каза Ангър. — Точно затова двамата с Джим искаме да оправим нещата възможно по-бързо.

— Проблемът — подхвана Даус — се състои в процедурата на прехвърляне. Всяка стъпка от процеса, към който се придържахме досега, подлежеше на одобрение от госпожа Рамп. И сега, след като тя… след като я няма, длъжни сме да…

— … работите с нейната наследничка — довърших аз. — Сигурно е адски неудобно.

Даус закопча сакото си и се наведе напред. Челото му се сви и набръчка.

— Усещам… като че ли някаква съпротива тук, доктор Делауер, с нищо непредизвикана от фактите, с които разполагаме.

— Може би — отвърнах. — А може би просто не ми харесва идеята да ме молят да лъжа професионално. Дори и намеренията ви да са добри. Мелиса не е некомпетентна, даже много далече е от това. Няма никаква следа за нарушен мисловен процес или каквото и да е друго умствено заболяване, което да й влияе върху правилното възприемане. Колкото до това, дали е зряла достатъчно да управлява четиридесет милиона долара, кой знае? Хауърд Хюс и Леланд Белдинг не бяха кой знае колко по-възрастни, когато поеха имуществата на родителите си, и двамата се справяха нелошо. А знайно е, че банките и адвокатските кантори имат навика честичко да прецакват нещата, нали?

— Това — каза Ангър, почервенявайки — няма нищо общо с…

— Както и да е — продължих аз. — Крайното заключение е, че всяко решение да се делегира управление върху парите на Мелиса трябва да бъде взето единствено от нея. И то доброволно.

Даус допря връхчетата на пръстите си, отдалечи ги и повтори движението няколко пъти. Може да е искал да изрази пародия на аплодисменти. Очите му бяха неподвижни и малки.

— Е — каза той, — очевидно няма да има нужда да се нагърбвате с оценката, докторе. Като виждам неохотата ви.

— Какво означава това? Че ще си наемете платени експерти?

Лицето му остана безизразно, докато оголваше китката с монограма и поглеждаше златния „Картие“ — твърде малък за такава масивна китка.

— Приятно ми беше да се запознаем, докторе. — Към Ангър: — Явно времето не е подходящо за посещение, Глен. Ще наминем, когато й е по-удобно.

Ангър кимна, но като че ли бе разстроен.

Даус го докосна по лакътя, двамата минаха покрай мен и се упътиха към вратата. За да се изправят лице в лице с Мелиса, която се показа иззад висок библиотечен шкаф. Косата й бе вързана на опашка. Бе облечена в черна блуза, дълга до коляното хаки пола, черни сандали на бос крак. В юмрука си стискаше нещо розово — смачкана на топка салфетка.

— Мелиса — каза Ангър, превключвайки лицето си на израз, подходящ за отказ на заем. — Много съжалявам за майка ти, скъпа. Познаваш господин Даус.

Даус протегна ръка.

Мелиса разтвори юмрука си и показа смачканата салфетка.

— Господин Даус — каза тя, — знам кой сте, но никога не сме се срещали, нали?

Адвокатът отпусна ръка.

— Съжалявам, че се запознаваме при такива обстоятелства — отвърна той.

— Да. Колко мило от ваша страна, че дойдохте. И то в неделя.

— Дните нямат никакво значение, когато става въпрос за такива неща — каза Ангър. — Дойдохме да видим как си, но доктор Делауер току-що ни каза, че почиваш, и ние си тръгвахме.

— Господин Даус — каза Мелиса, без да му обръща внимание, и пристъпи към адвоката. — Господин Даус, господин Даус. Моля, угасете^[1] всякаква надежда да ме дерете, разбрахте ли, господин Даус? Не, не произнасяйте нито дума. Просто се махнете. Веднага… и двамата! Вън! Новият ми адвокат и банкер скоро ще ви се обадят.

 

 

След като двамата си тръгнаха, тя изкрещя яростно от гняв и се хвърли на гърдите ми, плачейки.

По стълбите се спусна Ноел, изплашен и готов да успокоява. Като видя притиснатата към гърдите ми Мелиса, се спря като закован на стълбите.

Кимнах му лекичко да продължи, той се приближи съвсем близо до нея и тихо каза:

— Мелиса?

Тя продължи да плаче и да се притиска с такава сила към гърдите ми, че чак ме заболя. Погалих я по гърба. Всичко това ми се струваше нереално.

Накрая тя се отдръпна с подути очи и пламнало лице.

— О! — възкликна. — О, копелета такива! Как посмяха? Как посмяха да… Та тя дори не е… О!

Думите я давеха. Тя се завъртя, спусна се към най-близката стена и яростно я заудря с юмруци, после се отпусна безпомощно на нея.

Ноел ме погледна за съвет и аз отново му кимнах. Той се приближи до нея и тя се остави да я отведе в предната стая. Всички седнахме.

Появи се Мадлен с разсърдено, но самодоволно изражение, сякаш най-лошите й предвиждания за човечеството току-що са били потвърдени. Запитах се колко ли е чула.

Тя се приближи и докосна Мелиса по главата. Мелиса вдигна глава и й се усмихна през сълзи.

— Донеса нещо за пиене?

Мелиса не отговори.

Обадих се:

— Да, моля. Чай за всички.

Мадлен се отдалечи, без да каже дума. Мелиса седеше свита под грижовната ръка на Ноел, прехвърлена през рамото й, стискаше зъби и късаше салфетката, оставяйки парченцата да падат по пода.

Мадлен се завърна с чай, мед и мляко, натоварени на сребърен поднос. Сервира на Ноел, който вдигна чашата към устните на Мелиса.

Мелиса отпи, задави се и се закашля.

И тримата скочихме към нея. Суматохата от мяркащи се бързо ръце и угрижени лица беше като кадър от „Усмивки от старите ленти“ и вероятно би изглеждала комична при други обстоятелства.

Когато накрая се успокои, Ноел пак седеше пред Мелиса и пак вдигаше чашата към устните й. Тя пийна малко, пак понечи да го изплюе, но притисна ръка към гърдите си и успя да го преглътне. Когато изпи около една трета от чашата, Мадлен кимна одобрително и излезе.

Мелиса докосна ръката на Ноел и каза:

— Достатъчно. Благодаря.

Той остави чашата на масата.

— Копелета такива. Невероятни копелета — каза Мелиса.

— Кои? — попита Ноел.

— Моят банкер и моят адвокат — отвърна тя. — Как само се опитват да ме дерат. — Към мен: — Благодаря. Благодаря ви много за това, че ме подкрепихте, доктор Делауер. Знам кои са истинските ми приятели.

Ноел пак не разбираше. Описах му накратко престрелката с Ангър и Даус. Всяка дума, изречена от мен, сякаш разпалваше гнева му все повече и повече.

— Задници — бе коментарът му. — Не е зле да си намериш нови, и то по-бързичко.

— О, да, разбира се — отвърна тя. — Казах го така, че да прозвучи, че все едно вече съм си намерила. Трябваше да видиш изражението на лицата им.

Бегла усмивка. Ноел остана сериозен.

Мелиса се обърна към мен:

— Познавате ли някой добър адвокат, доктор Делауер?

— Повечето от тези, които познавам, практикуват семейно право. Но съм сигурен, че ще успея да ти намеря и имуществен адвокат.

— Моля ви. Ще ви бъда много благодарна. А също и някой банкер.

— Адвокатът сигурно ще те насочи.

— Чудесно — отвърна тя. — Колкото по-скоро, толкова по-добре. Преди тия червеи да са успели да направят нещо. Та те май вече може да имат някакви документи срещу мен. — Предположението я накара да разшири очи. — Ще накарам Майло да ги провери. Сигурно ще разбере какво се канят да правят. А може и вече да са ме драли, какво ще кажете?

— Кой знае?

— Е — каза тя, — не се показаха много почтени. Кой знае, през всичките тия години може и майка да са драли… — Затвори очи.

Ноел я прегърна по-здраво. Тя не се възпротиви, но остана напрегната.

Очите й внезапно рязко се отвориха.

— А може и Дон да е с тях… да заговорничи с тях…

— Не — каза Ноел. — Дон не би…

Тя го отряза с рязко движение на китката.

— Ти виждаш една негова страна, аз — друга.

Ноел премълча.

Очите на Мелиса внезапно отново се разшириха.

— О, боже!

— Какво? — попитах.

— А може да имат нещо общо и с… с това, което се случи. Може да са искали да й вземат парите и…

Тя скочи на крака и за малко не събори Ноел. Очите й бяха сухи, юмруците — свити. Вдигна единия до нивото на очите и го разтърси.

— Ще ги пипна! — извика тя. — Копелета мръсни. Всеки, който я е обиждал, ще си плати!

Ноел се изправи, но тя го спря с протегната ръка.

— Не, нищо ми няма. Сега съм добре. Знам вече къде съм.

Тя започна да обикаля из стаята. Покрай стените. Като начинаещ кънкьор. С едри крачки, които постепенно започваха да приличат на подтичване. Стискайки челюсти и удряйки с юмрук в отворената длан на другата ръка.

Спящата красавица, събудена от зловещата целувка на подозрението.

Гневът замени страха. Бе несъвместим с него.

Миналата есен излекувах цяло училище по този начин. Бях й дал същия урок преди толкова години.

Гневът на това дете бе нажежен до бяло. Изразът на лицето й бе почти като на канибал.

Гледах и не можех да я сравня с нищо друго освен с гладен хищник в клетка.

Психически прогрес, а?