Джонатан Келерман
Хладнокръвна ярост (27)

27.

Хапнах сам в огромната и тъмна столова, чувствайки се повече като нает работник, отколкото като господар на замъка. Когато тръгнах в един и петдесет, Мелиса и Ноел все още бяха горе в стаята й, говорейки си тихо и напрегнато.

Имах намерение да се прибера вкъщи, но не знам как изведнъж се оказах на улицата край клиниката на Габни. Отпред бяха спрени един линкълн, сив металик, и един меркурий с дървена ламперия отстрани. Саабът на Урсула бе паркиран на входа на алеята.

Да не би групата на Джина да се е събрала един ден по-рано? Извънреден сеанс, за да се справят с новината за смъртта й? Или пък друга група, водена от неуморната докторка?

Два часът. Ако се придържаха към сеансите от един до три, този сеанс щеше да свърши след един час. Реших да понаблюдавам къщата малко и през това време да се обадя на Майло.

Огледах се за телефон. По отсрещната страна на улиците имаше къщи. На юг кварталът се превръщаше изключително в жилищен. Но на север, на около една пряка оттук, започваха магазини. Насочих се бавно натам. Първото заведение се оказа ресторант. После идваше агенция за недвижими имоти, сладкарница и магазин за антики. По-нататък имаше още няколко търговски заведения и след тях вече започваха жилищни блокове.

Ресторантът беше най-доброто ми попадение.

Малък и приятен, с атмосфера на парижко бистро. На витрината надпис „Ла Мистик“ с матови букви. В продълговатото сандъче под прозореца — мента и бяла петуния.

Вътре имаше осем маси с покривки на сини и бели квадратчета, вазички от синьо стъкло с маргаритки, бели столове и стени, рекламни плакати за екскурзии в Европа, открита кухня, отделена с ниска пластмасова преграда, където се трудеше мъж с вид на испанец и с готварска шапка на главата. Две от масите бяха заети от консервативно облечени жени на средна възраст. В чиниите им имаше нещо зелено, подобно на листа от маруля. Всички вдигнаха глави, когато влязох, след което отново се заеха с храната си.

Русокоса жена на около тридесет години с огромен, набиващ се на очи бюст се приближи към мен с менюто в ръка. Лицето й бе пълничко и дружелюбно, не особено озарено от нервната усмивка. Косата й бе събрана в кок и стегната с черна панделка. Бе облечена с черна плетена рокля, дълга до коленете, която подчертаваше бюста, но друго нищо.

— Здравейте — каза тя. — Сядайте, където искате.

Огледах се и видях, че двете маси до прозореца предоставят чудесен изглед към клиниката.

— Какво ще кажете за там? — предложих. — И имате ли обществен телефон?

— Ето там отзад — посочи тя към вратата вляво от кухнята.

Телефонът бе монтиран на стената между двете тоалетни. След две позвънявания се чу деловото съобщение на Майло. Казах му, че имам някои неща за обсъждане и че вероятно ще се върна при Мелиса към четири часа. След това позвъних на една художествена галерия в Бевърли Хилс, с която бях работил преди, и помолих да ме свържат със собственика.

— Юджийн де Лонг.

— Юджийн, обажда се Алекс Делауер.

— Здрасти, Алекс. Още нищо няма по оная работа с Марш. Продължаваме да търсим.

— Благодаря. Всъщност се обаждам да видя дали можеш да ми дадеш оценка на една творба, по-точно на две от един и същ художник. Нищо официално, просто приблизителна оценка.

— Разбира се, ако е нещо, за което знам.

— Цветна литография на Касът.

Миг тишина.

— Не знаех, че се занимаваш с такива неща.

— Би ми се искало. Но става въпрос за приятел.

— Този твой приятел продава или купува?

— Може би продава.

— Разбирам — отвърна той. — Точно кои цветни литографии?

Казах му.

Той отвърна:

— Изчакай така една секунда.

След което ме остави да го чакам няколко минути.

— Пред мен са ценоразписите с последните търгове на подобни творби. Както сам знаеш, при оценката на литография състоянието й е от съществено значение, така че без оглед не мога да бъда сигурен. Както и да е, литографиите на Касът са интересни. Особено пък цветните. Ако наистина тези, с които разполагаш, са в чудесно състояние, с полета и без петна, държиш в ръцете си шепа скъпоценни камъни. Бих могъл да измъкна четвърт милион от подходящ клиент. А може би и повече.

— За всяка или общо за двете?

— О, за всяка. Особено пък сега. Японците са полудели по импресионистите и Касът оглавява списъка им при американските. Очаквам много скоро по-важните й работи да достигнат седемцифрено число. Творбите й всъщност са смесица между западен и азиатски светоглед, а тя е силно повлияна от японския начин за правене на литографии и именно това ги привлича. Дори триста би била приемлива цена за една наистина добра творба.

— Благодаря, Юджийн.

— За мен бе удоволствие. Кажи на приятеля си, че инвестицията му е бетон. Ако иска да продава, няма нужда да ходи чак до Ню Йорк.

— Ще предам.

— Bonsoir, Алекс.

Затворих очи и си представих многото нули.

 

 

Върнах се в ресторанта. На масата бяха сложени панер хляб и кана вода с лед. Две от жените си бяха отишли. Останалите две тъкмо си оправяха сметката с джобен калкулатор и смръщени вежди.

Хлябът миришеше апетитно, но „лекият“ обяд на Мадлен ме бе преситил и аз го бутнах настрана. Жената, която ме бе настанила, видя това и ми се стори, че трепна. Взех менюто. Двете клиентки излязоха. След като почисти масата им, жената се приближи до моята с насочен към бележника молив. Поръчах си най-скъпото кафе в заведението — тройно еспресо с коняк „Наполеон“, и една купа едри ягоди.

Тя донесе най-напред ягодите — в интерес на истината бяха големи колкото праскови, а след няколко минути и димящото кафе.

Усмихнах й се, но тя сякаш беше притеснена за нещо.

— Всичко наред ли е, сър?

— Страхотно е. Прекрасни ягоди.

— Носят ни ги от Карпънтирия. Искате ли малко прясна сметана?

— Не, благодаря — усмихнато й отказах аз и погледнах към другата страна на улицата. Питайки се какво ли става зад фасадата отсреща. Пресмятайки броя на сеансите, необходими за закупуването на къс хартия, струващ четвърт милион долара. Опитвайки се да помисля как да се оправям с двамата Габни.

Когато собственичката отново се завърна, нивото на кафето в чашата ми бе спаднало с една трета, но от ягодите липсваха само две.

— Нещо не е наред ли, сър?

— Ни най-малко, всичко е прекрасно.

Отпих от кафето, за да го докажа, и набодох най-едрата ягода на вилицата.

— Всичкото ни кафе е вносно — каза тя. — Симпсън и Верони купуват точно от същото място, но цената им е два пъти по-висока от моята.

Нямах представа кои са Симпсън и Верони, но се усмихнах и кимнах дружелюбно. После отново отпих и се заех с ягодата. Тя се повъртя още малко, след това отиде и започна да разговаря с готвача.

Продължих да гледам навън. Погледнах часовника — 2:35. По-малко от половин час до представлението. Какво да кажа на Урсула Габни?

Жената с огромния бюст излезе от кухнята с неделния вестник под мишница, седна на една маса и се зачете. Докато отгръщаше първа страница, очите ни се срещнаха и тя бързо извърна поглед. Глътнах остатъка от кафето.

Без да става от мястото си, тя попита:

— Нещо друго?

— Не, благодаря.

Донесе ми сметката. Аз й подадох кредитната си карта, тя я взе, вторачи се в нея и след малко ми я върна с квитанция, питайки:

— Вие доктор ли сте?

Чак сега се сетих как вероятно й изглеждам — дрехите, с които бях спал, небръснат.

Отвърнах:

— Психолог съм. Това отсреща е клиника и съм тръгнал на среща с един от докторите в нея.

— Аха — каза тя, продължавайки да ме гледа със съмнение.

— Не се безпокойте — казах й, пускайки най-приятната си усмивка. — Не съм им пациент. Просто се наложи да работя извънредно. Спешен случай.

Това обаче като че ли я стресна повече, затова извадих разрешителното и медицинската си карта и й ги показах.

— Честна дума.

Тя се поотпусна малко и попита:

— А какво правят там?

— Всъщност не знам точно — отвърнах. — Да не би да сте имали някакви проблеми заради тях?

— О, не. Просто оттам нито влизат, нито излизат много хора. А няма и табела, където да пише с какво се занимават. Нямаше дори изобщо да знам какво е, ако една тяхна клиентка не беше ми казала. Просто се запитах какво ли правят там.

— Самият аз не знам. По специалност работя с деца. Един от моите пациенти е дете на жена, която се лекува тук, може би сте я виждали. Кара стар ролс-ройс в черно и сиво.

Тя кимна.

— Виждала съм няколко пъти колата, но не съм виждала кой я кара.

— Жената, чиято е колата, изчезна преди няколко дни. И детето й го преживява твърде трудно. Дойдох тук да видя какво мога да науча.

— Изчезнала ли? Какво искате да кажете?

— Тръгнала за клиниката, но не стигнала до нея и оттогава никой не я е виждал.

— О! — Друг вид тревога, този път нямаща нищо общо с мен.

Вдигнах поглед към нея и прокарах пръсти през квитанцията.

— Знаете ли… — започна тя, но млъкна и поклати глава.

— Какво?

— Нищо… Вероятно е нищо. Не бива да се меся в неща, които не ме засягат…

— Ако знаете нещо…

— Не — твърдо отвърна тя. — Тук не става въпрос за майката на пациента ви. Става въпрос за друга жена, пак тяхна пациентка — искам да кажа, клиентката, за която споменах. Онази, която ми каза каква е тази къща. Идваше тук и не изглеждаше да й има нещо. Каза, че по-рано се страхувала да излиза навън — фобия някаква, и затова идвала да се лекува тук, но сега била далеч по-добре. Всеки би си казал, че обича тази къща, клиниката де, и ще изпитва благодарност. Но тя като че не изпитваше такова нещо. Но да не ме цитирате. Не искам главоболия. — Жената докосна квитанцията. — Трябва да сборувате и да се подпишете.

Сторих го, прибавяйки 25 процента бакшиш.

— Благодаря — каза тя.

— Удоволствието бе мое. Какво ви накара да си помислите, че жената не обича клиниката?

— Просто начинът, по който говореше. Задаваше много въпроси. За тях. — Кимайки към отсрещната страна на улицата. — Но не още от първия ден. След като вече бе идвала няколко пъти.

— Какви въпроси задаваше?

— Откога са тук. Но аз нямах представа, самата аз току-що бях започнала. Дали докторите или някой от техните пациенти е идвал тук. Този въпрос бе по-лесен. Не, нито веднъж. С изключение на Кати, така се казваше тя. Изглежда, не се страхуваше от нищо. И като че ли бе малко агресивна. Но аз я харесвах — тя се държеше приятелски и харесваше храната ми. И винаги идваше. Радвах се, че имам поне един редовен клиент. После един ден, просто ей така — собственичката щракна с пръсти — тя спря да идва. Стори ми се странно. Особено пък, след като не бе споменавала нищо за приключване на лечението. Затова, като казахте, че онази жена изчезнала, това ми напомни някак си за нея. Макар че Кати всъщност едва ли е изчезнала. Тя просто спря да идва.

— Преди колко време спря да идва?

Тя помисли малко.

— Преди около месец. Отначало помислих да не би нещо храната вече да не й харесва, но тя спря да ходи и в клиниката. Познавам колата й. Пък и си имаше разписание — идваше всеки понеделник и четвъртък като по часовник. В три и петнадесет пристигаше тук за редовната си паста или еклери, капучино и един кроасан със стафиди. Радвах й се, защото, да си кажа правичката, бизнесът не процъфтяваше кой знае колко. Ние тъкмо обявявахме съществуването си, а мъжът ми вече от три месеца ми надуваше главата с неговите „Казвах ли ти?“. От миналата седмица въведох и неделен обяд, но едва ли може да се каже, че възкресих мъртвите.

Цъкнах съчувствено с език.

Тя се усмихна.

— Нарекох ресторантчето „Ла Мистик“. Мъжът ми обаче вика, че единствената мистика в момента била кога ще затворя кепенците. Трябваше да му покажа, че греши… Точно затова се радвах на посещенията на Кати. Още се чудя какво ли е станало с нея.

— Знаете ли фамилията й?

— Защо?

— Просто се опитвам да се свържа с всички, познавали майката на пациента ми. Не се знае какво може да ни подскаже някоя подробност.

Тя се поколеба, после каза:

— Секунда само.

Сложи квитанцията в джоба си и отиде в кухнята. Докато чаках, хвърлих още един поглед на сградата отсреща. Никой не влизаше и не излизаше. Никакъв признак на живот зад прозорците.

Тя се върна с квадратно листче.

— Това тук е адресът на сестрата на Кати. Тя я посочи като поръчител, защото плащаше с чекове, а чековете й не бяха от този щат. Мислех си да й се обадя, но така и не се наканих. Ако се чуете, предайте й много поздрави от Джойс.

Взех листчето и прочетох написаното със стройни печатни букви.

КАТИ МОРИАРТИ

С-ВО РОБИНС

2012 АШБОРН ДРАЙВ

Ю. ПАС.

Телефонен номер с код 795

Сложих го в портфейла си, станах и казах:

— Благодаря ви. Всичко беше чудесно.

— Но вие ядохте само ягоди и пихте кафе. Елате някой друг път, когато сте гладен. Много сме добри. Наистина.

Погледнах през прозореца и този път имаше движение. Една строго облечена дама с побелели коси тъкмо се качваше в линкълна. А комбито вече потегляше.

Време беше да си побъбрим с доктор Урсула.

Но трябваше да изоставя и тази мисъл. Още преди да стъпя на тротоара, белият сааб изхвърча на заден от алеята, закова на улицата и се понесе бясно на север със свирещи гуми. Толкова бързо, че едва имах време да мярна съсредоточеното и красиво лице на шофьорката.

Докато седна зад волана на севилята, тя вече не се виждаше никаква.

Поседях малко в колата, чудейки се какво ли я е накарало да бърза така. Отворих жабката, взех атласа на района и потърсих Ашборн Драйв.

 

 

Къщата бе монолитна и голяма, разположена на широко и неоградено място, заобиколено от чинари и борове. На алеята бе паркиран бус, в чиято сянка бяха пръснати най-различни играчки. Стълба от три тухлени стъпала водеше към верандата и предния вход. На равнището на очите на вратата имаше мъничка вратичка, точно копие на голямата.

Звънване, мъничката врата се открехна и отвътре надникнаха две тъмни очи. Иззад тях долетя звукът и на телевизора. Очите се свиха.

— Доктор Делауер, за разговор с госпожа Робинс, моля.

— Ина минута.

Зачаках, оправяйки дрехите си и сресвайки косата си с пръсти.

Малката вратичка отново се отвори. Сини очи. Зениците се свиха.

— Да? — Млад глас, леко носов.

— Госпожа Робинс?

— Какво мога да направя за вас?

— Казвам се доктор Алекс Делауер. Опитвам се да намеря сестра ви Кати.

— Вие приятел на Кати ли сте?

— Не, всъщност не. Но имаме обща позната.

— Какъв доктор сте?

— Клиничен психолог. Съжалявам, че нахълтвам така, и с удоволствие бих ви показал документ за самоличност, както и такъв за професията ми.

— Да, няма да е зле да го направите.

Извадих съответните документи от портфейла си и й ги показах един след друг.

Тя попита:

— Коя е тази ваша обща позната?

— Това е нещо, което трябва да обсъдя лично с нея, госпожо Робинс. Ако не ви е удобно да ми кажете номера й, аз мога да ви дам своя, за да ми се обади тя.

Сините очи се огледаха насам-натам. Малката вратичка се затръшна и се отвори голямата. На прага застана русокоса жена на 37–38 години.

— Джан Робинс — представи се тя и ме огледа. Ноктите й бяха дълги, но не лакирани. — Нека разговаряме тук.

— Разбира се — отвърнах аз, усещайки с всяка частица от съзнанието си всяка гънчица по костюма си.

— Защо ви трябва Кати?

Зачудих се доколко да я информирам. Дали Кати Мориарти е казала на сестра си, че ходи на психиатрични сеанси?

— Малко сложничко е — отвърнах. — Наистина би било най-добре да говоря със сестра ви лично, госпожо Робинс.

— Сигурна съм, че е така, докторе. Аз също бих искала да говоря лично с нея, но тя не се е появявала вече повече от месец. — И преди да успея да отговоря, продължи: — Не че й е за първи път, като се има предвид професията й.

— Каква е тя?

— Журналистика. Писателства. Едно време работеше за „Бостън Глоуб“ и за „Манчестър Юниън Лийдър“, но сега е на свободна практика. Опитва се да накара да й публикуват книгите… Тя всъщност е само една. За пестицидите. Казва се „Лошата земя“. — Не отговорих и тя продължи с усмивка: — Е, наистина не може да се каже, че е бестселър.

— Тя в Нова Англия ли е родена?

— Не, родена е тук, в Калифорния. И двете сме израсли във Фресно. Но след колежа тя отиде на изток, твърдейки, че Западният бряг бил една културна пустиня.

— Да не би да е дошла тук да пише за нещо? — попитах я аз.

— Така предположих и аз. Но тя не ми е казала. Никога не говори за работата си. Сигурно поверителна информация.

— И нямате представа с какво се е занимавала?

— Ни най-малка. Не сме… Ние сме много различни. Не стоеше дълго при нас. — Тя изведнъж млъкна, кръстоса ръце пред гърдите си и запита: — А вие откъде знаете, че съм й сестра?

— Използвала ви е като поръчител, за да плати с чек в един ресторант. Собственичката му ми даде вашия адрес.

— Супер! — възкликна тя. — Представи си само! Слава богу, че чекът поне е минал.

— Проблем с парите ли имаше?

— Не и с харченето им. Вижте, наистина трябва да се прибирам. Съжалявам, но не мога да ви помогна.

Казах:

— Значи това, че я няма повече от месец, не ви засяга?

Тя рязко се извърна.

— За тая нейна книга за пестицидите тя пътува из цялата страна повече от година. Изобщо не ни се обаждаше, докато не й свършеха парите. Вместо да си върне дълга, тя ни прати екземпляр от книгата с автограф. Мъжът ми е адвокат на една компания, занимава се с химически сметки. Можете да си представите колко му е харесало това. Няколко години преди това беше ходила до Салвадор — проведе някакво разследване, много тъмно и потайно. Нямаше я шест месеца и нито веднъж не се обади, дори пощенска картичка не ни изпрати. Мама се побърка от страх, а от разследването й не бе публикуван никакъв материал. Така че не, не ме засяга. Хукнала е подир някоя нова интрига.

— А какъв род интриги обикновено я интересуват?

— Всичко, което има и най-малък намек за заговор — тя се мисли за репортер по разследванията и й се струва, че убийствата на Кенеди все още са очарователна тема за разговор на вечеря.

Пауза. Звуци от мултипликационно филмче от телевизора. Тя подръпна косата си.

— Но това е смешно. Та аз дори не ви познавам. Не трябва да говоря с вас… Ако случайно се видим скоро с нея, което е много малко вероятно, ще й кажа да ви се обади. Къде ви е кабинетът?

— Уест Сайд — отвърнах. — А имате ли последния й адрес?

Тя помисли малко.

— Да, защо не? Щом тя може да дава моя, аз пък мога да дам нейния.

Извадих химикалката си и написах на гърба на една визитка адрес на Хилдейл авеню, който тя ми продиктува.

— Намира се в Западен Холивуд — каза тя. — Близо е до вашия квартал.

Казах:

— Благодаря. Извинете за безпокойството.

— Няма нищо — отвърна тя. — Знам, че ви звучи малко коравосърдечно, но това е така, защото дълго време се опитвах… да й помогна. — Тя докосна устата си, сякаш искаше да я спре да говори. — Ние сме много различни, това е всичко.