Джонатан Келерман
Хладнокръвна ярост (20)

20.

Намерих телефон близо до Детския музей и изчаках в зоната, забранена за паркиране, докато Майло говореше. Говори достатъчно дълго, за да даде време на две служителки от пътната полиция да минат бавно с колата си покрай мен, да се приготвят да ме санкционират и да се откажат в последния момент заради табелката ПУЛА на предното стъкло. Отдавна не бях се забавлявал така.

Майло се върна, дрънкайки с монети в шепата и клатейки глава.

— Нищо.

— С кого говори?

— С пътната полиция. После с един от лакеите на Прикъринг и накрая с Мелиса.

— Как е тя? — попитах аз, включвайки се отново в движението.

— Още е хиперактивна. Върти телефона. Каза, че се обадил Габни, съпругът. Изразил загрижеността си.

— Кокошката със златните яйца — казах. — Ще кажеш ли на Мелиса за Касът?

— Има ли причина да й казвам?

Помислих малко.

— Май не. Няма нужда да я изправяме на нокти и за други неща.

— Казах й за Маклоски. Че от това, което видяхме, човекът е умствено мъртъв, но че ще го държа под око. Това като че ли я поуспокои.

 

 

От отклонението на Трета поех по магистрала Харбър, прехвърлих се на 10, посока запад, и накрая излязох на Феърфакс. Майло ми казваше накъде да карам и след малко влязохме в квартала Картхей Съркъл — потънал в сенките на дърветата анклав от малки и чудесно поддържани къщи.

Майло каза адреса и аз открих номера на една монолитна измазана къща на ъгъла между две пресечки. Гаражът бе умален макет на къщата и до него се стигаше по павирана алея, обрамчена с растителна ограда. Пред него на алеята бе паркиран двадесетгодишен мустанг, бял и блестящ. Под него се виждаха локвички вода, а до задната гума бе оставен прилежно навит градински маркуч.

Предният двор представляваше пищно зелена ливада, по чиито краища бяха разположени цветни лехи — камелия, азалия, бегония. По средата минаваше постлана с плочи пътека. Отляво — брезичка. Висок и сивокос мъж в работна риза, сини панталони и тропически шлем се бе напъхал между клоните й и обираше изсъхналите листа. От задния му джоб висеше гюдерия.

Слязохме. Движението от магистралата се чуваше като далечен баритонен тътен. Пееха птички. По улиците нямаше и трошичка боклук. Поехме по плочестата пътека и мъжът се извърна към нас. На около шестдесет, тесни рамене, дълги ръце, огромни длани. Под шлема — дълго като на хрътка лице. Побелели мустаци и козя брадичка, очила в черни рамки. Чак когато приближихме само на няколко метра, забелязах, че чертите му са африкански. Кожата — светла като моята, напръскана тук-там с лунички. Очите — златнокафяви, с цвят на полиран дъб.

Той ни гледаше с ръка, опряна на дървото. Отпусна я бавно, смачка изсъхналите листа в шепата си и прахът се посипа по земята.

— Гилбърт Бейлис? — попита Майло.

— Кой пита?

— Казвам се Стърджис. Детектив съм — частен — и работя по случая с изчезването на госпожа Джина Рамп. Преди няколко години тя е била нападната от един от вашите подопечни на изпитателен срок. Джоел Маклоски.

— Добрият стар Джоел — каза Бейлис и си свали шлема. Косата му бе твърда, гъста и му стоеше като шапка на главата. — Частник, а?

Майло кимна.

— Засега. От ПУЛА ме пуснаха в отпуск.

— Доброволно ли?

— Не съвсем.

Бейлис се взря в Майло.

— Стърджис. Името ми е познато, лицето също.

Майло не помръдна и мускул.

Бейлис продължи:

— Аха, сетих се. Ти си онова ченге, дето удари другото по телевизията. Ставаше май нещо въпрос за междуведомствени интриги. По новините не изясниха за какво точно. Не че ме интересува. Вече съм вън.

— Поздравления — каза Майло.

— Заслужих си го. А теб за колко време те пратиха да се поохладиш?

— За шест месеца.

— Платена или неплатена?

— Неплатена.

Бейлис цъкна с език.

— А през това време трябва да се плащат сметки. На мен не ми позволиха да работя това. А на теб как ти харесва?

— Работа като работа.

Бейлис хвърли поглед към мен.

— А този кой е? Пак някое лошо момче от ПУЛА ли?

— Алекс Делауер — представих се аз.

— Доктор Делауер — намеси се Майло. — Той е психолог и лекува дъщерята на госпожа Рамп.

— Мелиса Дикинсън — казах. — Разговаряли сте с нея по телефона преди около месец.

— Имаше май нещо такова — каза Бейлис. — Психолог, а? И аз едно време исках да стана такъв. Смятах, че и без това работата ми е повечето психология, защо да не вземам по-голяма заплата? Ходих на курсове и даже ги завърших, но не ми остана време да си напиша курсовата работа и да си взема изпитите, така че всичко приключи дотам. — Той отново се взря в мен. — И защо вървите с него? За да психоанализирате останалите ли?

— Тъкмо се връщаме от визита при Маклоски — отвърнах. — Детектив Стърджис мислеше, че не би било зле да го видя как се държи.

— Аха — кимна Бейлис. — Добрият стар Джоел. Вие сериозно ли го подозирате в нещо?

— Само го проверяваме — отвърна Майло.

— Плащат ти на час и гледаш да ги запълниш тия часове… Гледай да не се преработиш, войниче. Мога да не говоря с теб, ако не искам.

— Знам това, господин…

— Двадесет и три години изкарах в изпълнение на рутинна служба и на заповеди, давани ми от далеч по-глупави от мен хора. Проправях си пътя към двадесет и пет годишната пенсия, за да можем двамата с жена ми да пътуваме. Две години преди това обаче тя прояви лошите си маниери и ме остави. Инфаркт. Имам един син в армията, в Германия. Ожени се за германка и не си идва вкъщи. Тъй че през последните две години аз сам си определям правилата. А през последните шест месеца вече съм много добър в това. Ясно ли е?

Майло кимна бавно.

Бейлис се усмихна и отново наложи шлема си.

— Добре че поне по това се разбираме.

— Така е — каза Майло. — Много ще ви бъда задължен, ако ни кажете нещо за Маклоски, което да ни помогне да намерим госпожа Рамп.

— Добрият стар Джоел — каза Бейлис, докосна брадичката си и се вторачи в Майло. — Знаеш ли, през тези двадесет и пет години много пъти ми се е искало аз да тресна някого. Но не го направих. Заради пенсията. Заради пътешествието с жена ми. Когато заби на оня книжен плъх един, мед ми капна на сърцето. Нея вечер бях в лошо настроение, мислех си за били и не били неща. Ти обаче ме накара да се засмея и се смях през цялата вечер. Затова те помня. — Той се усмихна. — А ето че изведнъж се появяваш. Сигурно е съдба. Елате да влезем вкъщи.

 

 

Холът му бе полутъмен и обзаведен с щедро резбовани мебели, които сигурно не бяха нито много стари, нито много добри, за да бъдат антики.

— Искате ли кафе? — попита Бейлис.

И двамата отказахме.

— Седнете, ако искате.

Искахме. Бейлис се настани срещу нас.

— Добрият стар Джоел — каза той. — Ако бях на ваше място, не бих се безпокоил, че може да извърши нещо тежко и углавно.

— Защо? — попита Майло.

— Той е едно нищо. — Бейлис се почука по главата с пръст. — Тук няма никой. Когато му прочетох личното дело, си рекох, че е кой знае какъв психопат. Обаче влиза после това дребно нищожество, само „да, сър“ и „не, сър“, без капчица борбеност в него. Не става въпрос за подмазване. Не бе обичайният репертоар, поднасян ти от активните психопати. Знаете как се опитват да минат за добри момчета. Всички смешници, с които съм си имал работа през тези двадесет и пет години, се мислеха за по-умни от всички и достойни за „Оскар“ артисти. Мислеха си, че просто трябва да започнат да играят и никой няма да разбере какви са.

— Точно така — съгласи се Майло. — Макар че това рядко дава резултати.

— Да. Странно, не спираха да се питат защо прекарват по-голямата част от живота си в килии два на два. Старият Джоел обаче не беше такъв. Неговото не беше игра. Той просто бе свалил всичко от себе си и естествено, ако искаш да го видиш, го виждаш целия.

— Колко пъти е идвал при вас? — попитах.

— Само няколко пъти, четири-пет, не повече. Когато дойде в Лос Анджелис, изпитателният му срок вече бе минал. Управлението го помоли да се регистрира, докато се установи някъде. Прикриваше си задника за всеки случай. Много държат да спазват правилата, за да може, ако нещо се обърка и роднините на жертвата поемат бойната пътека, да извадят бумагите и да покажат, че всичко е както трябва. Тъй че това беше повече формалност, той би могъл да не й обърне внимание, но не го направи. Идваше веднъж в седмицата, стоеше при мен десет минути и това бе всичко. Да ви кажа откровено, мислех си защо всички не са такива като него. Някъде към края вече ми се бяха събрали шейсет и три отрепки и наистина бая зор виждах.

— А защо се е върнал в Лос Анджелис?

— Питах го, но не получих кой знае какъв точен отговор. Нещо за първородния грях, всякакви дрънканици за спасението на душата, такива работи. Най-общо казано, мисля, че е искал да ми обясни, че е сгрешил тук — с вашата изчезнала дама — затова трябва да бъде добро момче тук, за да си оправи сметките с Всемогъщия. Не настоях да ми обяснява, както ви казах, той не беше длъжен да се явява. То беше само формалност.

— Да знаете как е прекарвал времето си? — попита Майло.

— В някаква мисия е. Чисти тоалетните и мие съдовете.

— „Вечна надежда“.

— Да, точно така се казваше. Доколкото знам, никога не излизал от стаята си, никога не се събирал с престъпници и не се друсал. Това ми го каза свещеникът по телефона. Ако всичките шестдесет и трима бяха като него, работата ми щеше да е песен.

— Казвал ли ви е нещо за престъплението си?

— Първия път, когато дойде, го попитах за това. Прочетох протокола от процеса, разбрах, че съдията го наричал „чудовище“ и какво ли не още. Винаги правех така, за да си създам някаква основна представа за тях, да им покажа, че ги познавам и знам какво представляват. Повечето от тях твърдяха, че са невинни като самия Младенец. Ние се опитвахме да разбием тази илюзия, да им внушим как стоят нещата. Нещо като психоанализа, нали?

Кимнах.

— И успяхте ли да внушите на Маклоски това?

— Нямаше нужда. Той дойде преливащ от вина и ми каза, че е боклук и не заслужава да живее. Отвърнах му, че това вероятно е вярно, и му прочетох протокола на глас. Той просто седеше и слушаше, сякаш бе подложен на някакво лечение, което е за негово добро. С една дума, ходещ мъртвец. След две-три посещения при мен аз даже почнах да го съжалявам малко. Както се съжалява куче, сгазено случайно от някоя кола. А такива неща много рядко ми се случват. Доста време ми трябваше, за да се преборя с това съчувствие.

— Да е казвал защо я е изгорил?

— Питах го и за това. Защото в делото му пишеше, че не е посочил никакъв мотив. Той обаче нямаше какво да каже. Само мърмореше нещо неразбрано. Опитвах се да го избия на съвест, разправях му, че й е длъжник заради престъплението, което е извършил върху нея. Подхващах го на религиозна вълна, трябва да знаете, че това винаги дава резултати. Но не и при него — той просто седеше с наведена глава и гледаше в пода. Чудех се с какво да запълня десетте минути разговор. На това отгоре не се преструваше. След двадесет и пет години работа мога да позная кога играят и кога не. Тук нямаше нищо такова. Абсолютно зомби.

— А да имате представа защо? — попитах аз. — Какво го е накарало да изпадне в това състояние?

Бейлис вдигна рамене.

— Психологът сте вие.

— Окей — каза Майло. — Благодаря. Нещо друго?

— Нищо. А какво е станало с дамата?

— Излязла от къщи, качила се в колата и оттогава не са я виждали, не са я чували.

— Кога е излязла?

— Вчера.

Бейлис се намръщи.

— Няма я само един ден, а веднага наемат частник?

— Ситуацията не е типична — каза Майло. — Тя не е излизала от тях много дълго време.

— Колко дълго?

— Откакто оня я обгорил.

— И оттогава страда от много тежка форма на агорафобия — добавих аз.

— О! Лошо. — Май наистина съчувстваше. — Да, сега вече разбирам защо семейството й се тревожи.

Излязохме навън. Бейлис бе замислен и ни изпрати чак до колата.

— Дано да я намерите скоро — каза той. — Ако се сетя още нещо за Джоел, ще ви го кажа. Но се съмнявам да има нещо общо с това.

— Защо? — попита го Майло.

— Инерция. Мъртвата зона. Той прилича на змия, настъпена няколко пъти поред и изразходвала всичката си отрова.

 

 

Карах към къщи по Олимпик. Въпреки че бе бутнал седалката назад докрай, Майло седеше със свити колене. Нарочно искаше да му е неудобно. Гледаше навън.

Някъде към Роксбъри се обадих:

— Какво има?

Той продължи да гледа навън.

— Типове като Маклоски. Кой, по дяволите, може да каже кое е истинско и кое не? Бейлис е адски сигурен, че тоя задник е извън релси, а в същото време твърди, че едва го познава. Взел го е наистина, защото гадината е идвала при него доброволно, без да прави проблеми — типична бюрократична реакция. Лайната си вървят по канализацията и докато тръбите не върнат, всичко е наред.

— Мислиш, че Маклоски трябва да бъде наблюдаван още?

— Ако жената не се намери още малко и не излязат нови нишки, ще се отбия още веднъж там и ще се опитам да го сваря неподготвен. Преди това обаче трябва да се добера до някой телефон, да се обадя тук-там и да разбера дали тоя боклук не се е събирал с криминално проявени типове. А ти какво ще правиш?

— Нямам нищо спешно.

— Вземи тогава да отидеш до вилата на морето, ако ти се ходи. Огледай я просто за да сме сигурни, че не се е окопала там и не иска да се обади. Доста е далеч, а не искам да си губя времето напразно, защото едва ли ще излезе нещо оттам.

— Готово — отвърнах.

— Ето ти адреса — подаде ми го той.

Взех листчето и продължихме нататък.

Той погледна часовника си.

— Можеш да тръгнеш още сега, докато слънцето е високо.