Джонатан Келерман
Хладнокръвна ярост (2)

2.

Слушалката бе вдигната след второто позвъняване.

— Ало?

Глас на непозната млада жена.

— Мелиса?

— Да?

— Обажда се доктор Алекс Делауер.

— О! Здрасти! Не очаквах… Благодаря ви, че се обадихте, доктор Делауер. Не очаквах да ми се обадите по-рано от утре. Дори не бях сигурна дали въобще ще ми се обадите.

— И защо?

— На вашия номер в ука… Извинете. Почакайте секунда, моля.

Длан върху слушалката. Приглушен разговор.

След това тя отново заговори:

— В указателя няма даден никакъв служебен адрес. Всъщност няма никакъв адрес. Само името ви, без никаква титла… даже не бях сигурна дали сте същият А. Делауер. Нямах никаква представа дали още работите. От телефонните услуги казаха, че работите, но го правите само със съдии и адвокати.

— Това е горе-долу така…

— О! Тогава…

— Но съм винаги на разположение за бивши пациенти. И много се радвам, че се обаждаш. Как вървят при теб нещата, Мелиса?

— Нещата вървят добре — каза тя бързо. Плах смях. — И след като казвам това, логичният въпрос е защо ви се обаждам след толкова години мълчание, нали? А отговорът е, че се обаждам не заради мен, доктор Делауер, а заради майка.

— Разбирам.

— Не че е кой знае колко ужасно… о, по дяволите, почакайте. — Отново длан върху слушалката и отново приглушен разговор. — Наистина съжалявам, доктор Делауер, сега просто не е удобно да разговаряме. Мислите ли, че мога да дойда… да ви посетя?

— Разбира се. По кое време ти е удобно?

— Колкото по-скоро, толкова по-добре. Сега съм вече свободна — завърших училище. Дипломирах се.

— Поздравления.

— Благодаря. Чувствам се чудесно, че вече няма училище.

— Убеден съм, че е така. — Хвърлих поглед на графика си. — Какво ще кажеш за утре по обяд?

— По обяд е чудесно. Наистина съм ви много благодарна, доктор Делауер.

Упътих я как да стигне до къщи. Тя благодари и затвори, преди да успея да й кажа довиждане. След като научих далеч по-малко, отколкото обикновено по време на всеки предварителен разговор.

Умна млада жена. Добре се изразява, малко напрегната. Дали не крие нещо?

Като я помня каква беше като дете, нито едно от тези неща не ме изненадваше.

Заради майка.

Това откриваше цяла вселена от възможности.

Най-вероятната — повела е борба с патологията на майка си, каквото и да означаваше това за нея. Имала е нужда да концентрира чувствата си и може би да получи професионален съвет за майка си.

Така че утрешната визита вероятно щеше да бъде еднократна. И толкова. За още девет години.

Затворих картона й, успокоен от способностите си да предсказвам.

Със същия успех бих играл на рулетката във Вегас. Или ако бях купувал акции за жълти стотинки на борсата.

 

 

Следващите два часа прекарах над последния си труд — монография за едно медицинско списание по психология, в която описвах опита си с децата от едно училище, които миналата есен били нападнати от снайперист. Писането се оказа по-мъчително, отколкото мислех — номерът беше в сухото описание да се влее живот, разбира се, в рамките на научния подход.

Вглеждах се в чернова номер четири — петдесет и две страници предизвикателно несръчна проза, уверен, че никога няма да успея да вдъхна малко живец в блатото от термини, отправки и обяснения, за което нямах никакви спомени, че съм сътворил.

В единадесет и половина захвърлих писалката и се облегнах назад, все още неуспял да доловя гласа на музата. Погледът ми попадна на картона на Мелиса. Отворих го и започнах да чета.

18 октомври 1978 година

Есента на 1978-а. Помнех я като гореща и неприятна. С мръсните си улици и канален въздух, Бевърли Хилс не понасяше есените открай време. Току-що бях изнесъл една от лекциите си в Западна педиатрична болница и нямах търпение да се върна в източната част на града при половината дузина пациенти, които щяха да запълнят останалата част от деня ми.

Мислех, че лекцията бе минала добре. Поведенчески подход към страха и тревогата у децата. Факти и цифри, графики и диапозитиви — всичко това през ония години ми изглеждаше много внушително. Аудитория, пълна с педиатри, повечето от тях практикуващи частно. Любознателна, но прагматична глутница, жадна да научи всичко, което върши работа, без никакво търпение за научна работа.

Четвърт час отговарях на въпроси и вече излизах от залата, когато ме спря някаква млада жена. В нейно лице разпознах една от онези, които най-често задаваха въпроси, макар да ми се стори, че я познавам и от друго място.

— Доктор Делауер? Ийлин Уагнър.

Имаше приятно лице, обрамчено от подстригана кестенява коса. Правилни черти, едър таз, леко кривогледа. Бялата й блуза с мъжка кройка бе закопчана догоре, а полата се спускаше до коляното, надвиснала над що-годе приемливи обувки. През рамо бе преметнала черна чанта, която изглеждаше съвсем нова. Спомних си къде съм я виждал преди това — на едно от събиранията на местните лекари в кметството. Живееше тук трета година. Дипломирана като М. D.^[1] от едно от учебните заведения на Айви Лийг.

Казах:

— Доктор Уагнър.

Стиснахме си ръцете. Нейната бе мека, без никакви украшения.

— Миналата година изнесохте лекция в кметството. Мисля, че беше доста добра.

— Благодаря.

— Днешната също ми хареса. А имам и пациент за вас, в случай че се интересувате.

— Разбира се.

Тя прехвърли чантата на другото си рамо.

— В момента практикувам в Пасадина и имам известни привилегии в „Каткарт Мемориал“. Обаче детето, което имам предвид, не ми е редовен пациент, а просто се е обадило на службата за помощ по телефона към болницата „Каткарт“. Не знаели как да се оправят с него и ми го препратиха, тъй като в списъците е отбелязано, че проявявам интерес към поведенческа педиатрия. Когато чух какъв е проблемът, спомних си миналогодишната лекция и реших, че това е във вашата област. А когато прочетох и разписанието за лекциите, си казах: „страхотно“.

— Ще се радвам да помогна, но кабинетът ми е в другия край на града.

— Няма значение. Те ще идват при вас. Имат поне с какво. Знам, защото преди няколко дни отидох да я видя. Става въпрос за едно момиченце. На седем години. Всъщност днес сутринта дойдох именно заради нея. Надявайки се да науча нещо, което да ми бъде от полза да й помогна. Но след като ви изслушах, стана ми ясно, че проблемът й надхвърля възможностите на болницата. Има нужда от някого, който е работил и специализирал по въпроса.

— Нервно разстройство?

Енергично кимване.

— Тя просто е разкъсвана от страхове. Най-различни фобии и общо нервно разстройство.

— Като казахте, че сте ходили там, означава ли това, че сте отишли на повикване?

Тя се усмихна.

— Не мислехте, че някой все още ходи на повикване, нали? В Йейл ни учеха да им казваме „визити по домовете“. Не, всъщност нямам такъв навик. Исках да ги накарам да дойдат в кабинета ми, но това е само част от проблема. Те не излизат. По-точно майката не излиза. Страда от агорафобия^[2] и не е напускала къщата от години.

— От колко години?

— Не уточни, каза само „години“, но видях, че дори и това й бе много трудно, затова не настоях. Тя изобщо не бе готова да й задават въпроси. Затова гледах да съм кратка и обърнах повече внимание на детето.

— Правилно — казах аз. — А тя какво ви каза за детето?

— Каза ми просто, че Мелиса, така се казва момиченцето, се страхува от всичко. Да остане сама. От тъмното. От силни шумове и ярка светлина. От нова обстановка. Често била напрегната и лесно се стряскала. Някои от тия неща са сигурно наследствени, но може просто да подражава на майката. Обаче съм сигурна, че някои от тях се дължат на начина, по който живее. Много странна ситуация. Голяма къща, не, огромна. Един от ония невероятни дворци от северната страна на булевард „Каткарт“ в Сан Лабрадор, класическия Сан Лабрадор — акри земя, огромни стаи, безшумна прислуга, изобщо всичко много на висота. И майката седи в стаята си като някоя викторианска дама, просмукана от парите на същата епоха. — Тя млъкна за миг и докосна устните си с пръст. — По-точно викторианска принцеса. Наистина е красива. Въпреки факта, че едната страна на лицето й е цялата в белези и като че ли има едва забележима лицева парализа, почти неуловима, и то само когато говори. Ако не беше толкова красива, толкова симетрична, човек може и да не забележи. Никакви келоиди обаче. Просто мрежичка от фини белези. Готова съм да се обзаложа, че преди години е претърпяла майсторска пластична операция заради нещо доста тежко. Най-вероятно изгаряне или дълбока лицева рана. Може би пък в това да се корени нейният проблем… не знам.

— Как изглежда момиченцето?

— Не можах да я видя добре, само я зърнах бегло, като влизах. Малка, мургава и сладка, много добре облечена. Истинска богатска щерка. Когато се опитах да я заговоря, тя избяга. Подозирам я, че се скри някъде из стаята на майка си, всъщност то не е стая, а нещо подобно на апартамент. Докато с майка й разговаряхме, непрекъснато чувах нещо да шуми наблизо, но щом започвах да се ослушвам, шумът замираше. Майката не спомена нищо по този въпрос, затова и аз си замълчах. Казвах си, че съм извадила голям късмет дори и само като съм влязла тук.

— Звучи ми като от някой готически роман.

— Да. Точно така си беше. Средновековна история. Като замък, обитаван от призраци. Не че майката бе такава. Всъщност тя бе очарователна. Сладка. В уязвимия смисъл на думата.

— Истинска викторианска принцеса — повторих аз. — Изобщо ли не излиза от къщата?

— Така каза. Това, което ми сподели… доста се срамуваше. Но не че срамът я кара да се опитва да излезе от къщата. Когато й предложих да види дали може да дойде до кабинета ми, тя направо се стегна. Ръцете й чак започнаха да треперят. Затова се наложи да отстъпя. Обаче се съгласи Мелиса да ходи на психолог.

— Странно.

— Странното е ваш бизнес, не е ли така?

Усмихнах се.

Тя продължи:

— Не възбудих ли интереса ви?

— Мислите ли, че майката наистина търси помощ?

— За момиченцето ли? Казва, че е така. Но по-важното е, че детето има мотивация. Именно то се е обадило по телефона в службата за помощ.

— На седем години и тя се е обадила?

— И операторката не повярвала. Тази линия не е предназначена за деца. Понякога им се обаждат тийнейджъри и те ги отклоняват към отдела за възрастни. Обаче Мелиса сигурно е видяла рекламата по местната кабелна телевизия, записала е номера и после го е набрала. А по това време е трябвало да бъде в леглото. Обадила се малко след десет часа вечерта.

Тя извъртя чантата пред себе си, отвори я и извади една касета.

— Знам, че звучи малко префърцунено, но доказателството е тук. Те записват всички разговори. Накарах ги да ми направят копие.

Казах:

— Сигурно доста е пораснала за възрастта си.

— Сигурно. Наистина би ми се искало да се видя с нея… какво смело момиченце… да поеме инициативата и сама да се обади. — Тя направи пауза. — Кой знае какви страдания търпи… Както и да е, след като прослушах касетата, звъннах на телефона, който тя бе оставила на операторката, и така се свързах с майката. Нямаше представа, че Мелиса се е обаждала. Щом й казах, тя се смути и заплака. Но когато я помолих да дойде на консултация, каза, че е болна и не можела. Помислих, че се касае за известна степен на инвалидност, затова й предложих аз да отида. Така се стигна до моята домашна визита. — Тя ми подаде касетата. — Ако искате, можете, да я прослушате. Струва си. Казах на майката, че ще говоря с психолог, и си позволих да й дам вашето име. Но не се чувствайте задължен.

Взех касетата.

— Благодаря ви, че сте се сетили за мен, но не съм сигурен дали аз мога да правя домашни визити чак до Сан Лабрадор.

— Тя може да идва в другия край на града, Мелиса, искам да кажа. Някой от прислугата ще я води.

Поклатих глава.

— В случаи като този майката трябва да вземе активно участие.

Тя смръщи вежди.

— Знам. Това не е идеалното решение. Но нямате ли някакъв метод, който да помогне на момиченцето без помощта на майката? Просто да намали малко тревогата у нея? Всичко, което направите, може да намали риска от пълно откачане. Ще бъде наистина едно добро дело.

— Може би — рекох аз. — Ако майката не реши да саботира терапията.

— Не вярвам. Малко се престарава, но изглежда, наистина обича дъщеря си. В случая ни помага чувството за вина. Помислете си как се е чувствала, след като детето се е обадило. Знае, че по този начин деца не се гледат, но просто не може да се измъкне от собствената си патология. Сигурно се чувства ужасно. Както аз виждам нещата, няма да е лошо да впрегнем именно това чувство за вина. Ако хлапето се оправи, може би майката ще види светлина в края на тунела и това ще я накара и тя да потърси помощ.

— Има ли баща в тази драма?

— Не, тя е вдовица. Станало е, когато Мелиса е била бебе. Инфаркт. Останах с впечатление, че е бил доста по-възрастен.

— Май сте научили доста неща от едно толкова кратко посещение.

Бузите й порозовяха.

— Старая се. Вижте, не очаквам от вас да си нарушите програмата и редовно да ходите там. Но дори и да живееше по-близо до кабинета ви, разлика нямаше да има. Майката не излиза никъде. За нея половин километър е все едно да отиде до Марс. И ако се приложи някаква психотерапия и тя не даде резултат, те може вече никога да не опитат. Затова исках с това да се занимае някой наистина компетентен специалист. След като ви изслушах, убедена съм, че сте точно за този случай. Много ще ви бъда благодарна, ако приемете. В замяна на това в бъдеще ще ви препоръчвам на стабилни пациенти. Става ли?

— Става.

— Знам, че звуча прекалено заинтересувана и може би съм, но мисълта, че едно седемгодишно дете търси помощ… А и тази къща… — Тя вдигна вежди. — Освен това скоро работата ми ще нарасне неимоверно и вече едва ли ще ми остане време да обърна на някого толкова внимание. Затова, докато все още имам време, нека му се посветя, не е ли така? — Поредно посягане към чантата. — Както и да е, ето ви данните.

Тя ми подаде лист хартия с емблемата на някаква фармацевтична фирма в горния край. На него бе напечатано:

Пациент: Мелиса Дикинсън, дата на раждане — 21.06.71

Майка: Джина Дикинсън

И един телефонен номер.

Взех листа и го сложих в джоба си.

— Благодаря — каза тя. — С плащането поне няма да имате проблеми. Не може да се каже, че са на социални осигуровки.

— Вие ли сте им официален лекар, или си имат някой друг? — попитах.

— Според майката, в Сиера Мадре имали семеен доктор, при когото Мелиса по-рано ходела — имунизации, училищни прегледи, такива работи. Физически тя е много здраво момиченце. Но него всъщност можете да го изключите, не се е появявал от години. Тя не иска да му се обажда.

— И защо?

— Заради самата терапия. Позорът от нея. Честно казано, трябваше да я убеждавам като амбулантен търговец. Говорим за Сан Лабрадор — те още не искат да приемат двадесети век. Но тя ще ви помага — изтръгнах обещание. Колкото до това, дали ще се превърна в техен доктор, не знам. Но така или иначе, ако решите да ми изпратите нещо като доклад, много ще ми бъде интересно да видя как се справя.

— Дадено — отвърнах. — Преди малко споменахте за училищни прегледи. Въпреки страховете си тя редовно ли ходи на училище?

— Доскоро ходела. Прислугата я водела сутрин и вечер я вземала. Родителските срещи ставали по телефона. Това може би не звучи толкова необикновено, но на детето едва ли му е харесвало — всички родители там, само майка му никога не ходи. Но въпреки това Мелиса е страхотна. Пълна отличничка! Майка й направи цяло шоу да ми показва бележника й.

— Какво означава това „доскоро“? — попитах.

— Напоследък започнала да проявява изразени симптоми на школофобия — неопределени физически оплаквания, плач сутринта, твърдяла, че я е страх да ходи на училище. И майка й започнала да я оставя вкъщи. За мен това е ярък и недвусмислен сигнал за опасност.

— Точно така — казах. — Особено след като детето цял ден трябва да я гледа. Чудесен пример, няма що.

— Да, старата биопсихосоциална верига. Както и да погледнеш, тази верига навсякъде се вижда.

— Верижна реакция — вметнах. — Здрава броня.

Тя кимна.

— Но този път може би ще я пробием, а? Не е ли това стимулиращо?

 

 

Цял следобед посрещах пациенти, попълних цяла пачка картони. После почистих бюрото си и пуснах касетата.

 

 

ЖЕНСКИ ГЛАС: Телефонна служба за помощ към „Каткарт“.

ДЕТСКИ ГЛАС (едва доловимо): Ало?

ЖГ: Телефонна помощ. С какво мога да ви помогна?

Тишина.

ДГ: Това (глухо, едва доловимо)… болница ли е?

ЖГ: Това е телефонна служба за помощ към болница „Каткарт“. Какво мога да направя за вас?

ДГ: Имам нужда от помощ. Аз…

ЖГ: Да?

Тишина.

ЖГ: Ало? Чувате ли ме?

ДГ: Аз… Страх ме е.

ЖГ: От какво, миличка?

ДГ: От всичко.

Тишина.

ЖГ: Да не би да има нещо… или някого до теб, от когото да те е страх?

ДГ: … Не.

ЖГ: Изобщо никого няма, така ли?

ДГ: Да.

ЖГ: Да не те заплашва нещо, миличка?

Тишина.

ЖГ: Сладурче?

ДГ: Не.

ЖГ: Никаква опасност, така ли?

ДГ: Да.

ЖГ: Как се казваш, сладур?

ДГ: Мелиса.

ЖГ: Мелиса коя?

ДГ: Мелиса Ан Дикинсън. (Започва да диктува името буква по буква.)

ЖГ: (Прекъсва я.) На колко години си, Мелиса?

ДГ: На седем.

ЖГ: От вас ли се обаждаш, Мелиса?

ДГ: Да.

ЖГ: Знаеш ли на кой адрес живееш?

Плач.

ЖГ: Всичко е наред, Мелиса. Има ли нещо… или някого… който да те безпокои в момента?

ДГ: Не. Мен просто ме е страх… винаги.

ЖГ: Винаги ли те е страх?

ДГ: Да.

ЖГ: Но в момента няма нищо, което да те притеснява или плаши? В къщата, искам да кажа.

ДГ: Да.

ЖГ: Има нещо, така ли?

ДГ: Не. Няма нищо… Аз… (Плач.)

ЖГ: Какво има, моето момиче?

Мълчание.

ЖГ: А има ли някой в къщата, който да те е притеснявал друг път?

ДГ (шепот): Не.

ЖГ: Майка ти знае ли, че се обаждаш, Мелиса?

ДГ: Не. Тя е…

ЖГ: Да, Мелиса?

ДГ: … добра.

ЖГ: Майка ти е добра?

ДГ: Да.

ЖГ: Значи не те е страх от мама, така ли?

ДГ: Да.

ЖГ: А от татко?

ДГ: Нямам татко.

Мълчание.

ЖГ: От някой друг ли те е страх?

ДГ: Не.

ЖГ: Знаеш ли от какво те е страх?

Мълчание.

ЖГ: Мелиса?

ДГ: От тъмното… от крадци… от разни неща.

ЖГ: От тъмно и от крадци. И от разни неща. Можеш ли да ми кажеш от какви неща, моето момиче?

ДГ: Ъъъ… от разни неща… от всякакви неща! (Плач.)

ЖГ: Добре, моето момиче, не затваряй. Ще ти помогнем малко. Само не затваряй, става ли?

Подсмърчане.

ЖГ: Става ли, Мелиса? Чуваш ли ме?

ДГ: Да.

ЖГ: Браво, моето момиче. А сега, Мелиса, знаеш ли адреса… улицата, на която живееш?

ДГ (изстрелва го много бързо): Съсекс Нол десет.

ЖГ: Може ли да го повториш?

ДГ: Съсекс. Нол. Десет. Сан Лабрадор. Калифорния. Девет-едно-едно-нула-осем.

ЖГ: Много добре. Значи живееш в Сан Лабрадор. Доста близо е до нас… до болницата.

Мълчание.

ЖГ: Мелиса?

ДГ: Има ли някой доктор, който да ми помогне? Но без инжекции.

ЖГ: Разбира се, че има, точно такъв доктор ще ти изпратя.

ДГ: (недоловимо)

ЖГ: Какво каза, Мелиса?

ДГ: Благодаря.

 

 

Пропукване и след това тишина. Спрях магнетофона и набрах номера, който ми бе написала Ийлин Уагнър. Обади се писклив мъжки глас.

— Дом Дикинсън.

— Госпожа Дикинсън, моля. Обажда се доктор Делауер, по повод на Мелиса.

Покашляне.

— Госпожа Дикинсън не може да се обади, докторе. Обаче ми нареди да ви кажа, че Мелиса може да идва в кабинета ви всеки делничен ден между три и четири и половина.

— Знаете ли кога мога да разговарям с нея?

— Не, опасявам се, че не знам, доктор Делауер. Но ще я уведомя за вашето обаждане. Това време удобно ли е за вас?

Проверих си бележника с графика.

— Какво ще кажете за сряда? В четири часа.

— Много добре, докторе. — Той издиктува адреса ми. — Това ли е адресът?

— Да. Но бих искал да говоря с госпожа Дикинсън, преди Мелиса да дойде тук.

— Ще я уведомя за това, докторе.

— Кой ще доведе Мелиса?

— Аз, сър.

— Вие сте?…

— Дъчи. Джейкъб Дъчи.

— А връзката ви с…

— Аз работя за госпожа Дикинсън, сър. А сега относно хонорара ви. Имате ли някакви предпочитания относно начина на заплащане?

— С чек би било добре, господин Дъчи.

— А самият хонорар?

Казах му почасовата си тарифа.

— Много добре, докторе. Довиждане, докторе.

 

 

На другата сутрин в офиса пристигна стандартен кафяв плик, донесен от куриер. Вътре имаше по-малък розов плик, а в него чек, сгънат в розова бланка.

Чекът беше за 3000 долара и бе анотиран „Лечение за Мелиса“. По цените ми за 1978-а това правеше повече от четиридесет сеанса. Парите бяха изтеглени от спестовна сметка към Първа фидуциарна банка в Сан Лабрадор. В горния ляв ъгъл на чека бе напечатано:

Р. П. ДИКИНСЪН, попечител

СЕМЕЕН ТРЪСТ ДИКИНСЪН UDT 11.05.71

10 СЪСЕКС НОЛ

САН ЛАБРАДОР, КАЛИФОРНИЯ 91108

Бланката бе от плътна хартия, сгъната на две, с воден знак. Разгърнах я.

В горния край с черни релефни букви бе изписано:

РЕДЖАЙНА ПАДЪК ДИКИНСЪН

А по-надолу, с четлив и изящен почерк:

Уважаеми доктор Делауер,

Благодаря ви, че се съгласихте да видите Мелиса.

Ще ви се обадя.

Искрено ваша,

Джина Дикинсън

Ароматизирана хартия. Смес от ухание на стари рози и алпийски въздух. Но това никак не подслаждаше горчивия хап — ти няма да ни се обаждаш, плебей! Ние ще те потърсим. Ето ти един тлъст чек, да ти запуши устата.

Набрах телефона на дом Дикинсън. Този път отговори някаква жена. На средна възраст, с френски акцент, с по-нисък глас от Дъчи.

Старата песен на нов глас — мадам не може да говори. Не, нямала никаква представа кога мадам ще може.

Оставих й името си, затворих и хвърлих поглед на чека. Всички тия цифри. Лечението още не беше започнало, а аз изгубих контрол. Така работа не се вършеше, не беше в интерес на пациента. Но вече бях дал дума на Ийлин Уагнър.

Бях дал дума на себе си, още като чух:

… някой доктор, който да ми помогне? Но без инжекции.

Дълго мислих и накрая реших да се заема с това — все някакъв сондаж ще направя. Да видим дали с момиченцето ще се сработим, дали ще покаже някакъв напредък — колкото поне да удовлетворим викторианската принцеса.

Доктор Спасител.

А после щях да предявя исканията си.

По време на обедната почивка осребрих чека.