Джонатан Келерман
Хладнокръвна ярост (15)

15.

Той ме изпрати до вратата, продължавайки да говори за наука. Докато прекосявах ливадата, забелязах, че саабът е мръднат по-навътре в алеята. Зад него бе паркиран сив ровър. Предното стъкло бе прашно, с изключение на двете дъги от чистачките.

Представих си Габни как цепи през мескитовия храсталак по черния път, качих се в севилята и подкарах, мислейки каква странна двойка са тия двамата. На пръв поглед тя беше ледената царица. Борбена, свикнала да се бори за правата си — ставаше ясно защо са кръстосали шпаги с Мелиса. Но ледената коричка бе толкова тънка, че веднага се разтопяваше при по-внимателно вглеждане. Под нея — уязвимост. Като на Джина. Дали това не бе положило основите на една изключителна емпатия^[1]?

Кой кого бе запознал първи с малките сиви стаи и с изкуството на Мери Касът?

Каквато и да бе причината, тя, изглежда, се притесняваше. Изчезването на Джина я бе разтърсило.

Обратното, нейният съпруг като че ли искаше да се дистанцира от цялата тази работа. Отхвърляйки патологията на Джина като нещо обикновено и намалявайки болката до проста терминология. И въпреки тази невъзмутимост веднага бе дошъл до Лос Анджелис чак от Санта Инес — два часа път с кола. Затова може би бе също така притеснен като жена си, но просто го криеше по-добре от нея.

Старото като света разделение между мъжа и жената.

Мъжът се възпира.

Жената излива чувствата си.

Сетих се какво ми беше казал за сина си. Как ми го беше казал. Лекотата, с която бе разказал цялата тази история, говореше, че я е разказвал хиляди пъти преди това.

Работил ли е върху това? Обезчувствява.

Или пък наистина бе усъвършенствал изкуството да отхвърля миналото зад себе си.

Може би някой ден трябва да му се обадя и да го помоля да ми изнесе някоя и друга лекция.

 

 

Беше станало девет и петдесет, когато поех по Съсекс Нол. Една полицейска кола все още патрулираше по улиците. Сигурно са ме познали, защото никой не ме спря.

Гласът на Дон Рамп прозвуча сухо и уморено по домофона.

— Не, нищо — каза той. — Влизайте.

Вратите зинаха и аз се промъкнах помежду им. Бяха включени още лампи и бе светло като ден.

Други коли пред входа нямаше. Вратите бяха отворени и на прага стоеше Рамп по риза.

— Абсолютно нищо — каза той, като ме изчака да сляза и да се кача по стълбите. — Какво казват докторите?

— Нищо особено — отвърнах и му съобщих за разговора на Урсула относно Мелвин Финдли.

Отчаяна физиономия.

Попитах го:

— Нещо ново от Чикъринг?

— Обади се преди около половин час. Нямало нищо за казване, сигурно била добре, нямало защо да се безпокоя… Ами да, не става въпрос за неговата жена. Попитах го дали да не се обадим на ФБР. Твърди, че нямало да се намесят, освен ако няма съмнения за отвличане и пренасяне на жертвата в друг щат. — Той вдигна отчаяно ръце и ги пусна да паднат като откършени от двете му страни. — Жертвата. Дори не ми се мисли така, но…

Той затвори вратата. В антрето светеше, но по-нататък цялата къща тънеше в мрак.

Запъти се към съседната стая.

— Казвала ли ви е жена ви защо Маклоски го е направил? — попитах го.

Той се спря и се поизвърна.

— Защо питате?

— Понякога жертвите често тръгват да разкриват фактите сами, да узнаят повече неща за престъпника, неговите мотиви. Да разберат защо го е направил, за да се предпазят в бъдеще от положението на жертви. Казвала ли ви е жена ви? Защото като че ли никой не знае какви са били мотивите на Маклоски.

— Не, не ми е казвала. — Той отново се извърна напред и продължи: — Но ми каза, че копелето отказало да каже. Полицията не успяла да го накара. Той е бил пияница и страстен наркоман, но това не обяснява нещата, нали?

— Какви наркотици е употребявал?

Рамп стигна до вратата, напипа ключа в другата стая и светна. Вчера в същата стая седяхме с Джина Рамп и чакахме Мелиса. Сякаш беше преди сто години.

На подвижно барче в единия край на стаята се виждаха няколко старинни чаши, както и гарафа с някаква кехлибарена и много чиста течност. Той взе една чаша и я вдигна въпросително към мен. Поклатих глава. Той си наля един пръст, поколеба се, удвои количеството, запуши гарафата и отпи.

— Не знам — отвърна. — Никога не съм разбирал от наркотици. Най-многото, което си позволявам, е това. — Той вдигна чашата. — И бира. Пък и не го познавах добре. Увърташе се около Джина като пиявица.

Той влезе по-навътре в стаята и краката му потънаха в килима, заглушавайки стъпките му.

Последвах го.

— Мелиса върна ли се?

Той кимна.

— Горе в стаята си е. Прибра се и веднага се качи. Изглеждаше като пребита.

— Ноел с нея ли е?

— Не, Ноел е в „Халбата“, моя ресторант. Той работи при мен — паркира коли, от време на време сервира. Добро момче е и добро бъдеще има. Мелиса е твърде много за него, но това той сам трябва да го разбере.

— Твърде много в какъв смисъл?

— Твърде умна, твърде красива, твърде невъздържана. Той е лудо влюбен в нея, а тя направо го тъпче, но не от жестокост или снобизъм. Просто такъв е характерът й. Цепи право напред, без да мисли. — Той тежко се отпусна на дивана. — Защо ли ви занимавам? Вие я познавате по-добре от мен… А какво стана с оня детектив, свързахте ли се с него?

— Още не. Може ли да опитам отново?

Той скочи на крака, отиде нанякъде, върна се с мобифон в ръка и ми го подаде.

Набрах дома на Майло, чух записаното съобщение, после някой го прекъсна.

— Ало?

— Рик? Алекс се обажда. Майло там ли е?

— Здрасти, Алекс. Да, тука е. Току-що се прибираме, бяхме на кино. Чакай малко.

След две секунди:

— Да?

— Готов ли си да започнеш малко по-раничко?

— Какво да започна?

— Частна практика.

— Не може ли да почака до сутринта?

— Има промяна в обстоятелствата.

Хвърлих поглед към Рамп, който напрегнато се взираше в мен, и подбирайки внимателно изразите си, му разказах всичко.

— Нещо друго? — попита ме той, след като млъкнах.

— Нищо особено. Току-що се връщам от нейните психотерапевти. Нямаха какво да ми кажат.

— Е — подметна той, — нали ги знаеш тия типове. По ги бива да задават въпроси, отколкото да отговарят на тях.

— А ти имаш ли въпроси?

— Бих могъл да измисля нещо. Някой да се е сетил да провери в болниците?

— Предполагам полицията. Но ако и ти искаш…

— Нищо няма да ми коства. По-добре даже да проведа няколкото разговора оттук, отколкото да загубя половин час, докато дойда дотам.

— Мисля, че ще е по-добре, ако го направиш лице срещу лице.

— Така ли мислиш?

— Да.

— Чакай малко. — Длан върху слушалката. — Добре, доктор Силвърман не е кой знае колко щастлив, но ще го преживее. Даже може да го накарам да ми върже връзката.

 

 

Двамата с Рамп чакахме, без да разговаряме кой знае колко. Той пиеше и все повече затъваше в тапицерии и възглавници, а аз мислех как ще се отрази всичко това на Мелиса, ако майка й не се появеше скоро.

Мина половин час, после още двадесет минути. Когато най-сетне звънецът иззвъня, аз стигнах до вратата преди Рамп и я отворих. Майло влезе, облечен така, както никога не бях го виждал. Тъмносин блейзър, сиви панталони, бяла риза, кафява връзка и кафяви обувки. Гладко избръснат и подстриган.

Представих ги един на друг. Гледах как лицето на Рамп се променя, докато внимателно разглеждаше Майло. Очите се присвиха и мустачките заиграха, като че ли изведнъж нападнати от бълхи.

Искрица подозрение. Майло сигурно също го забеляза, но не реагира.

Рамп го погледа още малко, после каза:

— Надявам се, че ще можете да помогнете.

Отново подозрение. Доста време бе минало, откакто образът на Майло се бе появявал по телевизията, но може би Рамп има добра памет. Актьорите — дори и глупавите — винаги имат добра памет.

Казах:

— Детектив Стърджис работи в лосанджелиската полиция и в момента е в отпуск.

Абсолютно бях сигурен, че вече съм казвал това.

Рамп не отместваше вторачения си поглед от него.

Майло му отвърна със същото. Приличаха на два бика в съседни боксове, пръхтящи и риещи земята.

Майло първи наруши тишината.

— Ето с какво разполагам до този момент. — Той повтори дума по дума това, което му бях казал по телефона. — Точно ли е?

— Да — отвърна Рамп.

Майло изхъмка одобрително. Изваждайки от вътрешния си джоб бележник и химикалка, той започна да прелиства страниците, после спря и посочи с дебелия си пръст.

— Проверих и видях, че санлабрадорската полиция е пуснала окръжен бюлетин. Което обикновено е губене на време, но с тази кола може би не. Номерата й са SOG двадесет и две. Правилно ли е това?

— Правилно.

— Цвят?

— Черна горна част и сива долна.

— По-добре от тойота — каза Майло, — ако говорим за забележимост. Преди да дойда, позвъних в няколко служби на Бърза помощ. Никой с нейното описание не е постъпвал.

— Слава богу — каза Рамп, потейки се.

Майло погледна към тавана, сведе поглед и огледа стаята.

— Чудесна къща. Колко стаи има?

Въпросът свари Рамп неподготвен.

— Не съм сигурен. Не съм ги броил. Около тридесет — тридесет и пет, струва ми се.

— Колко от тях ползва жена ви?

— Да ползва ли? Тя ползва само нейния апартамент. Това са три стаи… четири, ако броим и банята.

— Звучи ми като дом в дома — забеляза Майло. — И вие ли имате такова нещо?

— Само една стая — отвърна Рамп, почервенявайки. — Точно до нейните.

Майло записа нещо.

— Да посочите някаква причина защо е отишла сама до клиниката?

— Не знам… планът не беше такъв. Трябваше аз да отида с нея и да потеглим в три. Тя ми се обади в два и петнадесет — аз бях в ресторанта — и ми каза да не идвам, защото щяла да отиде сама. Възразих, но тя каза, че ще се справи. Не исках да отслабвам увереността й, затова не настоях.

— Колко голям е имотът?

— Малко под двадесет и седем декара. Защо?

— Освен през предния портал има ли някой друг начин да се влезе или да се излезе?

— Доколкото знам, не.

— Няма ли задна алея?

— Не. Отзад имотът граничи с друг, с този на доктор и госпожа Елридж. Между двата има ограда, висока три метра.

— Колко пристройки?

Рамп се замисли.

— Ами чакайте да видим. Ако броим гаражите…

— Гаражи ли? Колко са?

— Десет. Всъщност една дълга сграда, разделена на десет гаража. Била е построена за колекцията антики на първия й мъж. Някои от колите са безценни. Вратите на гаражите винаги са заключени. Само тази на „Зора“-та е отворена.

— Други сгради?

— Сгради — каза Рамп. — Съблекални около басейна и тенискорта, навес за инструменти. Това е всичко, ако не броим беседката.

— Ами помещения за прислугата?

— Те живеят в къщата. Един от коридорите горе води до техните помещения.

— От колко души ви е персоналът?

— Мадлен, разбира се. Две камериерки и градинар. Градинарят обаче не живее тук. Има петима синове, никой от които не работи при нас редовно, но всички идват от време на време да помагат, когато има работа.

— Някой от персонала да е виждал с очите си жена ви да тръгва?

Рамп отвърна:

— Едната от камериерките, бършеща праха в антрето, видяла да излиза през вратата. Не съм сигурен дали някой всъщност я е виждал да тръгва с колата. Ако искате да ги разпитате, мога да се кача и веднага да ги доведа.

— Къде са те?

— Горе по стаите си.

— Кога им свършва работното време?

— В девет часа. Но невинаги се качват веднага горе. Понякога седят в кухнята, разговарят, пият кафе. Но тази вечер ги изпратих по-раничко. Не исках да създавам истерии.

— Разстроени ли са?

Рамп кимна.

— Познават я отдавна и много се безпокоят.

— А други къщи?

— Само една. На плажа. Броуд Бийч. Малибу. Доколкото знам, никога не е ходила там. Не обича водата, тя даже никога не е влизала в басейна. Въпреки това обаче звъннах и там. Два пъти. Нищо.

— Казвала ли е нещо през последните дни, дори и седмици, в смисъл че иска да направи нещо ново? Да тръгне нанякъде сама?

— Абсолютно нищо и аз…

— Никакви намеци? Забележки, които тогава нищо не са означавали, но сега вече означават?

— Казах не! — Рамп почервеня още повече.

Майло почукваше по бележника с химикалката и чакаше.

Рамп каза:

— Честно казано, не виждам смисъл от този разпит. Кой, по дяволите, го е грижа за какво е говорела? Та тя не е отишла във ваканция, за бога! Нещо й се е случило. Защо не отидете до центъра и да сдрусате оня психопат Маклоски? Да им покажете на ония тъпанари от полицията какво е полицейска работа?

Дишаше тежко, с изпъкнали по слепоочията вени.

Майло отговори:

— Преди да дойда тук, минах през Централното управление и говорих с детектива, разпитвал Маклоски. Казва се Брадли Луис. Не е най-добрият, но не е и най-лошият полицай. Алибито на Маклоски е желязно — хранил е бездомните в мисията, в която живее. Белил картофи и мил чинии. Видели са го най-малко десетина души, включително и свещеникът, под чието управление е тази мисия. Не е излизал никъде от обяд до осем часа. Затова полицията е нямала основания да го задържи.

— А като свидетел?

— Няма престъпление, няма и свидетел, господин Рамп. Доколкото това ги засяга, засега става въпрос само за дама, която закъснява.

— Но вижте какво е направил по-рано!

— Вярно. Но той си е излежал присъдата, изпитателният срок е свършил. Според закона той е почтен гражданин. Полицията разполага с нула основания да го задържи.

— А вие не можете ли да направите нещо?

— Моите основания са по-малки дори от нула.

— Не говоря за законни лигавщини, господин Стърджис.

Майло се усмихна и пое дълбоко дъх.

— Съжалявам. Подарих си палката на Движението за правата на човека.

— Говоря сериозно, господин Стърджис.

Усмивката угасна.

— Аз също, господин Рамп. Ако търсите такъв вид помощ, вие сте набрали много погрешен номер.

Той прибра химикалката.

Рамп каза:

— Вижте, не исках да…

Майло вдигна ръка.

— Знам, че това е ад. Знам, че системата вони. Но да сритаме Маклоски сега, не е в интерес на жена ви. От Централното управление казаха, че след като го освободили, наложило се да го закарат у дома — оня нямал кола — и копелето си легнало. Да предположим, че сега отида и го събудя. Той отказва да ме пусне. Влизам със сила, играя си на Мръсния Хари. На кино това изглежда страхотно — силата на унижението. Той всичко си признава и добрите побеждават. В реалния свят обаче той си хваща адвокат. Дава ми задника под съд, вашия също, и медиите разбират. А междувременно жена ви се прибира по някое време с танцова стъпка — колата се счупила, нямало откъде да се обади… Истински хепиенд, с тази разлика, че тя отново цъфва на първа страница. А да не споменаваме, че ще се наложи да кихнете на Маклоски известна сумичка или да играете ролята на подсъдим в съд, който ще ви прати за година-две зад решетките. Как ще се отрази това на психологическия й напредък?

— Исусе! Това е някаква лудост — промърмори Рамп.

— Помолих ония от Централното да го държат под око. Казаха, че ще се опитат, но, да си кажем правичката, не си струва. Ако тя не се върне до утре сутринта, ще му отида на гости. Ако не ви се чака, мога да отида и сега. Когато не ме пусне, ще седна пред вратата му и ще напиша доклад, който ще ви прозвучи много тежко. Цената ми е седемдесет долара на час плюс разноските. Но ми се струва, че за тези пари все пак трябва да получите някаква независима оценка от моя страна.

— И каква е вашата независима оценка, господин Стърджис?

— На този етап има по-добър начин да си използвам времето.

— Като например?

— Като например да се обадя на още болници. Да позвъня на всички дежурни сервизи. На автоклубовете… ако сте членове.

— Сме. Но тия неща мога да ги направя и аз.

— Можете. Свободен сте да ги направите. Колкото повече хора вършат една работа, толкова по-бързо я свършват. Ако искате да помогнете, ще ви напиша списък и на други неща, които бихте могли да направите.

— Какви неща?

— Да се свържете с обществени и независими служби за Бърза помощ, да се свържете с пътната полиция на няколко полицейски участъка и да се убедите, че информацията не е забутана някъде из бумагите — повярвайте ми, това често се случва. А ако сте готов да отидете и по-нататък, можете да проверите летища, служби за чартърни полети, коли под наем. Да проследите кредитните карти, да видите с какви кредитни карти разполага, да накарате компаниите да следят за номерата им, така че когато се направи покупка с тази карта, ние ще разберем къде е направена. Ако до утре сутринта не се върне, ще трябва да се отбия и в банката й и да проверя дали напоследък не е теглила големи суми. Вие също ли трябва да се подписвате на сметките й?

— Не, финансите ни са независими.

— Нямате ли сметки, водещи се и на двамата?

— Не, господин Стърджис. — Рамп бе скръстил ръце на гърдите си и с всяка дума ги стягаше по-силно. — Летища, теглене на големи суми… Какви ги дрънкате? Да не искате да кажете, че е избягала?

— Сигурен съм, че не е, но…

— Твърдо не е.

Майло прокара длан през лицето си.

— Господин Рамп, нека се надяваме, че тя всеки момент ще се прибере. Но ако не го направи, към това трябва да се подходи като към случай на изчезване. А случаите на изчезване не действат добре на егото — на егото на ония, които стоят и чакат. Защото, за да се свърши работата добре, човек трябва да предположи, че всичко е възможно. Това е все едно доктор да опипва тумор — да се надяваме, че е доброкачествен. Докторът ви цитира статистики, усмихва се, уверява ви, че няма за какво да се безпокоите, но въпреки това го разрязва и го изпраща в лабораторията за анализ.

Той разкопча сакото си, пъхна ръце в джобовете на панталоните и се заклатушка напред-назад като бегач, раздвижващ глезените си.

Рамп сведе поглед към краката му и след това го вдигна към зелените му очи.

— Значи — каза той — ще ме разрязвате.

— Изборът е ваш — забеляза Майло. — Другият вариант е просто да седим и да чакаме.

— Не, не, продължавайте, свършете си тези неща. Вие ще ги свършите по-бързо. Предполагам, че ще искате чек, преди да започнете.

Майло отвърна:

— Ще го поискам, преди да си тръгна. Седемстотин долара, което представлява десетчасов аванс. Преди това обаче съберете прислугата, извикайте градинаря заедно с онези негови синове, които са работили днес тук и има вероятност да са я видели на излизане. А междувременно трябва да видя апартамента й, да прегледам вещите.

Рамп отвори уста да зададе въпрос, но, изглежда, не хареса вероятния отговор, защото затвори уста и го преглътна.

Майло продължи:

— Ще се опитам да не разхвърлям. Ако искате да присъствате, нямам нищо против.

— Не, не, всичко е наред. Действайте. Оттук, моля — каза Рамп, показвайки с жест стълбището.

Тръгнах на две крачки след тях, чувствайки се като човек, представил Мохамед Али на Джордж Форман.

 

 

Когато стъпихме на горната площадка, чух някаква врата да се отваря и видях ивицата светлина, процеждаща се през вратата в един от коридорите. Ивицата бързо се превърна в триъгълник и в коридора се появи Мелиса, все още по дънки и риза. Пристъпи замаяно към нас, разтърквайки сънено очи.

Повиках я тихо по име.

Тя се стресна, свали ръце от очите си и изтича към нас.

— Да не би…

Рамп поклати глава.

— Не, още нищо няма. Това е детектив Стърджис. Приятел на доктор Делауер. Детектив, госпожица Мелиса Дикинсън, дъщеря на госпожа Рамп.

Майло протегна ръка. Тя едва я докосна, дръпна си ръката и вдигна поглед към него. По лицето й имаше следи от нещо, върху което е спала. Устните й бяха сухи, а клепачите — подути.

— Какво правите, за да я намерите? Какво мога да направя аз?

— Бяхте ли у дома, когато майка ви излезе? — попита я Майло.

— Да.

— В какво настроение беше?

— Добро. Приповдигнато, защото се канеше да излезе сама… може би по-точно нервна и се опитваше да го прикрие с фалшиво приповдигнато настроение. Притесних се да не би да получи пристъп. Помъчих се да я разубедя, предложих й да отида с нея, но тя отказа, дори ми повиши глас. А тя никога не ми е повишавала глас… — Преглъщайки сълзите с усилие. — Трябваше да бъда по-упорита.

Майло продължи невъзмутимо:

— А каза ли защо иска да отиде сама?

— Не. Питах я няколко пъти, но тя не ми каза. По принцип изобщо не се държи така и аз бях длъжна да предположа, че нещо не е наред.

— Видяхте ли самото излизане с колата?

— Не. Тя ми каза да не я следя, всъщност заповяда ми. — Хапейки устни. — Затова се прибрах в стаята си. Лежах, слушах музика и съм заспала… точно както и сега. Не мога да повярвам! Как може да спя толкова много?

Рамп се обади:

— Стрес, Мелис.

Тя продължи да говори на Майло:

— Какво мислите, че й се е случило?

— Точно това съм дошъл да разбера. Вашият втори баща ще събере персонала, за да видим дали някой знае нещо. А през това време искам да прегледам стаята й и да проведа няколко телефонни разговора. Ето тук можете да ми помогнете, ако искате.

— Разговори с кого?

— Рутинна проверка — отвърна Майло. — Бензиностанции, сервизи, автомобилни клубове. Пътна полиция. Някои от местните болници. Просто за да сме сигурни.

— Болници! — прошепна Мелиса ужасено, слагайки ръка на гърдите си. — О, боже!

— Просто за да сме сигурни — повтори Майло. — Санлабрадорската полиция вече е звъннала на няколко. Аз също, но няма никакъв сигнал за постъпването й в тях. Но е добре да сме сигурни.

Тя отново прошепна:

— Болници — и заплака.

Майло сложи ръка на рамото й.

Рамп извади кърпичка от джоба си и й я подаде.

— Вземи.

Тя я мярна с поглед, поклати глава и предпочете да си избърше сълзите с ръка.

Рамп погледна кърпичката, прибра я обратно в джоба си и отстъпи няколко крачки назад.

Мелиса се обърна към Майло:

— Защо искате да видите стаята й?

— За да си създам впечатление какъв човек е. Да видя дали няма нещо необичайно. Може би е оставила някаква следа. Тук също можете да ми помогнете.

— А не трябва ли да правим нещо… например да излезем навън и да я търсим?

Рамп се намеси:

— Загуба на време.

Тя се извърна към него.

— Това е твое мнение.

— Не. Това е мнение на господин Стърджис.

— Тогава го остави сам да ми го каже.

Рамп присви очи, без да помръдне, и мускулите на челюстта му набъбнаха и се отпуснаха няколко пъти.

— Ще отида да събера персонала — каза той накрая и бързо пое по левия коридор.

Когато се отдалечи достатъчно, за да не може да чуе, Мелиса каза:

— Трябва да го държите под око.

— Защо? — попита Майло.

— Тя има много повече пари от него.

Майло замислено я гледаше. После отново прокара длан по лицето си.

— Мислите, че може да й е направил нещо ли?

— Ами ако мисли, че това ще му донесе някаква облага, кой знае? На него много му доставят удоволствия нещата, които могат да се купят с пари. Тенис, животът в тази къща, вилата на морето. Но всичко това принадлежи на майка. Представа нямам защо изобщо се ожениха. Та те не спят заедно и изобщо нищо не правят заедно! Все едно ни е на гости… някой проклет гост, който твърде много се задържа и все не си тръгва. Не мога да разбера защо тя се омъжи за него.

— Карат ли се много?

— Никога — отвърна тя. — Но много важно. Те не са достатъчно дълго заедно, за да имат време да се скарат. И какво толкова вижда у него?

— Питала ли си я? — намесих се и аз.

— По заобиколен начин… Не ми се иска да наранявам чувствата й. Питала съм я какво да търся у един мъж. А тя ми каза, че любезното отношение и толерантността са най-важните неща.

— Може ли да се каже това за него? — попита Майло.

— Мисля, че той просто се подмазва. Заради парите.

— Той ще получи ли парите й, ако нещо стане с нея?

Това бе повече, отколкото тя можеше да понесе. Ръката й рязко литна към устата.

— Ами… не знам.

— Много лесно може да се разбере — каза Майло. — Ако не се прибере до утре, ще надникна във финансите й. А може и сега да намеря нещо в стаята й.

— Добре — съвзе се Мелиса. — Нали не мислите, че й се е случило нещо лошо?

— Няма никаква причина да мисля така.

— Ами Маклоски? — попита тя развълнувано. — Знаете ли за него?

Майло кимна.

— Тогава защо не отидете и не го… притиснете? Двамата с Ноел досега да сме го направили, ако знаехме къде живее. Но може би ще разберем и ще го направим.

— Идеята не е много добра — отвърна Майло и й повтори лекцията, която бе изнесъл на Рамп.

— Моля да ме извините — отвърна тя, — но става въпрос за майка ми, аз съм длъжна да направя всичко, което сметна за правилно.

— А как мислите, ще й хареса ли на майка ви да ви намери в някое чекмедже в моргата?

Долната й челюст плавно увисна. Тя я затвори с усилие. Обгърна раменете си с ръце. Застанала до Майло, тя бе направо дребосък — истинска комична ситуация.

— Вие се мъчите да ме уплашите нарочно.

— Точно така.

— Е, това няма да ви се удаде.

— Срам за мен — отвърна Майло с безразличие и погледна часовника си. — Тук съм вече от четвърт час и не съм свършил почти нищо. Ще работим ли, или ще седим тук и ще говорим?

— Ще работим — каза тя. — Разбира се…

— Стаята й — прекъсна я безцеремонно той.

— Ето там. Елате.

Тя изтича по коридора — всички признаци на сънливост бяха изчезнали.

Майло погледна подире й и промърмори нещо, което не успях да разбера.

Последвахме я.

Тя вече бе стигнала до вратата, бе я отворила и ни чакаше.

— Тук е — каза тя. — Ще ви покажа всичко кое къде е.

Майло влезе в хола. Последвах го.

Тя се хлъзна покрай мен и застана на пътя на Майло към спалнята.

— Още едно нещо.

— Какво?

— Аз ви плащам. Не Дон. Затова се дръжте с мен като с възрастен човек.