Джонатан Келерман
Хладнокръвна ярост (12)

12.

След като той затвори, аз си помислих дали да не се обадя в Сан Лабрадор, но реших да оставя Джина и Мелиса да се оправят сами.

Отидох до вирчето и хвърлих храна на рибите, после постоях малко загледан във водата. Рибите бяха по-неспокойни от обикновено, но храната като че ли не ги интересуваше. Непрекъснато се стрелкаха насам-натам в ята от по три-четири, изхвръкваха над водата, падаха с плясък, даже от време на време се блъскаха в камъните.

Заинтригуван, аз се наведох и направих още една крачка към водата. Рибата не ми обръщаше внимание и продължаваше да играе.

Изведнъж разбрах каква е работата. Мъжките преследваха женските.

Хвърляха хайвер. Блестящи гроздчета, увиващи се около ириса, растящ по ъглите на вирчето. Бледи зрънца хайвер, крехки като сапунени мехурчета, проблясваха на лъчите на залязващото слънце.

За първи път, откакто имах този вир. Може би това означаваше нещо.

Клекнах и погледах още малко, питайки се дали рибата няма да изяде хайвера, преди да се излюпи. Дали малките щяха да оцелеят.

Изпитах внезапен порив да спасявам, но знаех, че това е извън възможностите ми. Нямаше къде да сложа хайвера — професионалните рибовъди имат няколко басейна. А да го обера и да го сложа в кофи и буркани, означаваше да отнема всякакви шансове за оцеляване.

Не ми оставаше нищо друго, освен да чакам.

Върнах се обратно вкъщи и си приготвих вечеря — малка пържола, салата и бира. Хапнах в леглото, заслушан в леещия се от компактдиска концерт на Моцарт в изпълнение на Пърлман и Зюкърман, потопен в музиката, оставил нащрек една малка част от съзнанието си да чака обаждане от Сан Лабрадор.

Концертът свърши. Обаждане нямаше. Уредбата пусна друг диск. Чудесата на техниката. Компактдисковата ми уредба беше истински шедьовър. Подарък от човек, предпочитащ машините пред хората.

Започна следващото динамично дуо — Стан Гец и Чарли Бърд.

Бразилските ритми също не можаха да променят нещата — телефонът мълчеше.

Все по-голяма част от съзнанието ми се измъкваше от музиката. Мислех си за Маклоски, който явно съжаляваше за стореното, но не издаваше мотива. Мислех си как бе разбил живота на Джина Падък. Белези — видими и невидими.

Импулсивно, без да се замисля, вдигнах телефона и се обадих в Сан Антонио.

Отговори ми глас на жена със запушен нос.

— Ало?

Чуваше се, че телевизорът работи — даваха някаква комедия, ако се съдеше по рязко избухващия и рязко затихващ смях.

Мащехата.

— Здравейте, госпожо Овърстрийт. Обажда се Алекс Делауер от Лос Анджелис.

Моментно мълчание.

— А, да… здрасти, док. Как сте?

— Добре. А вие?

Въздишка толкова дълга, че през това време можех да кажа азбуката.

— Горе-долу.

— Как е господин Овърстрийт?

— Ами… надяваме се на най-доброто, док. Как вървят нещата в Лос Анджелис? Не съм идвала от години там. Обзалагам се, че всичко става по-голямо, по-бързо, по-шумно и по-… всичко. Натам, изглежда, е тръгнал животът, нали? Трябва да видите Далас и Хюстън, пък и тук… макар че тук не е чак толкова… има още доста хляб да изядем, докато проблемите ни станат толкова големи.

Думи като ураганен залпов огън. Чувствайки се като тежко ранен от атаката, казах:

— Животът си върви.

— Ако имаш късмет, да. — Въздишка. — Но стига вече философия, това на никого не помага. Сигурно искате да говорите с Линда.

— Ако си е вкъщи.

— Че тя си е само вкъщи, сър. Бедното дете изобщо не излиза, макар че непрекъснато й повтарям, че не е естествено младо момиче да седи по цял ден вкъщи, да се прави на медсестра, да вехне, без да мръдне малко навън. Не че й предлагам да излиза да си живее живота по цели нощи при това състояние на баща й, а да не говорим какво може да му се случи всеки момент. Но цялото това седене не помага на никого. Особено пък на нея. Ако схващате какво искам да кажа.

— Аха.

— Един кекс, ако стои, без да се яде, хваща кора, става твърд и после не става за нищо. Същото е и с жената. Това е истина като Клетвата за вярност, повярвайте ми.

— Аха.

— Както и да е… Ще отида да я извикам и да й кажа, че се обаждате отдалеч.

Трак.

Викове:

— Лииинда! Лииинда, за теб еее!… Линда, на телефона. Той е. Хайде, побързай бе, момиче, междуградски разговор е!

Стъпки, после задъхан глас:

— Ще говоря от друга стая. — Няколко секунди по-късно: — Окей, чакай малко, вдигнах. Затвори, Долорес!

Кратко колебание. Щрак.

Въздишка.

— Здрасти, Алекс.

— Здрасти.

— Тая жена… Колко време ти дъвка ухото?

— Чакай да видя — отвърнах. — Я! Половината го няма.

Тя се засмя без сърце.

— Чудно е как моите още си стоят. Чудно е как и татковите… И така… ти как си?

— Добре. Как е той?

— Ту ляга, ту става. Един ден изглежда добре, на другия — не може да стане от леглото. Хирургът казва, че операцията наистина трябва да се направи, но точно сега е много слаб, за да я понесе, а и те още не са сигурни за колко артерии става въпрос. Опитват се да го стабилизират с почивка и лекарства и да го подсилят, за да вземат още няколко проби. Не знам… Какво да се прави? Така си вървят нещата. И така… как си? Ама аз вече те питах, нали?

— Намирам си работа.

— Това е добре, Алекс.

— Рибата хвърли хайвер.

— Моля?

— Рибата във вирчето. Снася яйца. За първи път го прави.

— Колко хубаво — каза тя. — Значи ще ставаш дядо.

— Аха.

— Готов ли си да поемеш тази отговорност?

— Не знам — отвърнах. — Става въпрос за бая внучета.

Тя каза:

— Е, погледни на нещата от добрата страна. Поне няма да се занимаваш с памперси.

И двамата се засмяхме, казахме „и така“ едновременно и отново се засмяхме. Едновременно.

Тя подзе:

— Ходил ли си в училището?

— Миналата седмица. Изглежда, всичко върви добре.

— Даже много добре, както чувам. Преди два дни говорих с Бен. Превърнал се е в страхотен директор.

— Той е чудесен мъжага — казах. — Организиран. Изборът ти е добър.

— Да, такъв е. Много организиран. — Тя отново се засмя невесело. — Чудя се дали ще има работа за мен, като се върна.

— Сигурен съм, че ще има. Някакви планове да имаш по този въпрос… в смисъл да се връщаш?

— Не! — отвърна тя остро. — Как, за бога, мога да мисля за връщане?

Аз замълчах.

Тя продължи:

— Не исках да прозвучи така грубо, Алекс. Тук просто е ад… Непрекъснато да чакаш. Понякога си мисля, че чакането е най-трудното нещо на света. По-лошо даже и от… Както и да е… няма смисъл да философствам на тази тема.

Пауза.

— Алекс, благодаря ти, че дойде миналия месец. Трите дни, които прекара тук, бяха най-доброто нещо, откакто съм дошла.

— Искаш ли да дойда пак?

— Бих искала да кажа да, но няма да мога да бъда добра с теб.

— Не е необходимо да бъдеш добра с мен.

— Много мило от твоя страна, че го казваш, но… не. Просто… няма да се получи. Аз трябва… непрекъснато да съм при него. Да съм сигурна, че получава най-доброто.

Мълчание. Опитах се да си представя лицето й… русата й коса, разпиляна по гърдите ми. Усещането на долепените ни едно до друго тела… Образите не идваха.

— Както и да е — каза тя с много уморен глас.

— Има ли нещо, което да направя за теб оттук?

— Благодаря, но не мога да измисля нищо, Алекс. Само да си мислиш хубави неща за мен. И да се грижиш за себе си.

— Ти също.

— Ще се оправя.

— Знам.

Тя каза:

— Струва ми се, че го чувам да кашля… Да, точно така. Трябва да бягам.

— Довиждане.

— Довиждане.

 

 

Облякох се в шорти, тениска и маратонки и се опитах да избягам от телефонния разговор и от дванадесетте часа преди него. Върнах се у дома точно когато слънцето залязваше, изкъпах се и сложих жълтия халат. Щом се стъмни, излязох на двора, отидох до вирчето и осветих повърхността на водата с фенерчето. Рибата спеше — дори светлината не я обезпокои.

Следродилен покой? Някои от гроздчетата хайвер се бяха разпръснали, но няколко бяха останали залепени за стената.

Чух телефона чак оттук. Най-сетне новини от Сан Лабрадор. Да се надяваме, че майката и щерката са поговорили.

Хукнах към къщата, взех стълбите на няколко скока и стигнах навреме за петото позвъняване.

— Ало?

— Алекс?

Познат глас. Познат, макар че не го бях чувал много отдавна. Този път образите се посипаха като от рог на изобилието.

— Здравей, Робин.

— Нещо май си задъхан? Всичко наред ли е?

— Всичко е наред. Просто тичах чак от двора.

— Надявам се, че не съм ти развалила нещо.

— Не, не. Какво има?

— Нищо особено. Просто звъннах да ти кажа здрасти.

Стори ми се, че в гласа й липсва жизненост, но доста време бе минало, откакто можех да кажа каквото и да било за нея.

— Здрасти. Как я караш?

— Идеално. Работя по една китара на Джони Мичъл. Ще й трябва за следващия й албум.

— Страхотно.

— Много ръчна работа има. Но ми харесва. А ти какво правиш?

— Работя.

— Това е добре, Алекс.

Същото нещо ми каза и Линда. Еднакви склонности.

— Как е Денис? — попитах.

— Няма го. Хвана си пътя.

— О!

— Няма нищо, Алекс. Това отдавна се печеше, така че големи сътресения нямаше.

— Добре.

— Не искам да кажа, че съм желязната лейди, Алекс, и че това изобщо не ми се отрази. Отрази ми се. В началото. Въпреки че всичко стана по взаимно съгласие, винаги остава нещо… Празнота. Но го преодолях. Не беше като… Това, което той и аз бяхме… Искам да кажа, че имаше и хубави неща, и проблеми. Но беше различно… не като с теб.

— Така и би трябвало да бъде.

— Да — каза тя. — Не знам дали някога ще бъде така, както беше между мен и теб. Това не е манипулация… просто така го чувствам.

Клепачите започнаха да ми смъдят.

— Знам.

— Алекс — каза тя със задавен глас, — не се чувствай задължен да ми отговаряш… по какъвто и да е начин. Божичко, това звучи смешно. Толкова ме е страх да не се озова в небрано лозе…

— Какво има?

— Тази вечер се чувствам наистина ужасно, Алекс. Имам нужда от приятел.

Чух се да казвам:

— Аз съм твой приятел. Какъв ти е проблемът?

Дотук със стоманената решителност.

— Алекс — каза тя плахо. — Може ли на живо, а не по телефона?

— Разбира се.

— У нас или у вас? — попита тя и се засмя твърде високо.

Отвърнах:

— Аз ще дойда при теб.

 

 

Разстоянието до Венис го взех сякаш насън. Паркирах на заден пред един склад и без да обръщам внимание на неприличните надписи и неприятната миризма на боклук, изпълваща задната уличка, изхвръкнах от колата.

Докато стигна до вратата, тя вече я бе отворила и ме чакаше на прага. Приглушената светлина хвърляше меки отблясъци по капаците на машините. Откъм работилничката лъхна мирис на прясно рязано дърво и лак, примесен с миризмата на парфюма й — такъв по-рано не бях подушвал у нея. Това ме накара да почувствам малко ревност, безпокойство и вълнение.

Бе облечена в сиво-черно кимоно до пода, долните подгъви на което бяха изцапани с дървени стърготини. Под коприната — меки извивки. Тънки китки. Боси крака.

Червени къдри — буйни и пуснати свободно, падащи по раменете й. Току-що сложен грим, бръчици, които по-рано не бях виждал. Сърцевидно лице, което бях будил толкова много утрини. Все още красива… и позната като утрото. Но с някаква нова, незапечатала се в съзнанието ми част. Пътешествия, извършени от нея сама. Това ме натъжи.

Тъмните й очи горяха от срам и копнеж. Тя с усилие ги впери в моите.

Устната й потрепери и тя сви рамене.

Взех я в прегръдките си, усетих как се увива около мен, превръща се във втора кожа. Намерих устните й, топлината й, вдигнах я на ръце и я отнесох горе.

 

 

Първото нещо, което почувствах на другата сутрин, бе обърканост и леко виене на свят като при махмурлук, макар че не пихме. Първото нещо, което чух, беше бавно и ритмично стъргане — с ритъм на бавна самба звук, идващ отдолу.

До мен — празно легло. Някои неща никога не се променят.

Сядайки в леглото, разтърсих глава и погледнах над перилата. Търкаше с пила задната страна на китара, хваната в менгеме. Извита над масата, облякла работни дрехи, с предпазни очила и хирургическа маска, тя стържеше унесено и в краката й се сипеше ситен шоколадов прашец.

Погледах я още малко, после се облякох и слязох долу. Тя не ме чу, продължи да работи и се наложи да застана право пред нея, за да привлека вниманието й. Но дори и тогава тя реагира с известно закъснение — вниманието й бе съсредоточено изцяло върху богато украсеното дърво.

Най-сетне спря, остави пилата на масата и дръпна маската. Стъклата на очилата бяха покрити с тънък слой розов прашец и очите й изглеждаха кървясали.

— Ето това е тя… онази за Джони — каза тя и сваляйки китарата от менгемето, я завъртя, за да я видя и отпред. — Обикновена извивка, но вместо от клен тя иска задната страна да е от палисандър, а страните да са съвсем малко извити. Интересно е да я чуя как ще звучи.

Казах:

— Добро утро.

— Добро утро. — Тя отново хвана китарата в менгемето и погледът й остана сведен дори и след като стегна инструмента. Пръстите й пробягаха по пилата. — Добре ли спа?

— Чудесно. А ти?

— Също.

— Искаш ли да закусиш нещо?

— Не особено — отвърна тя. — В хладилника има много неща. Mi fridge es su fridge.^[1] Не се притеснявай.

Отвърнах:

— И аз не съм гладен.

Пръстите й тропаха по пилата.

— Съжалявам.

— За какво?

— Че не искам закуска.

— Тежко углавно престъпление — казах. — Да те арестувам ли искаш?

Тя се усмихна, отново сведе поглед към тезгяха, после пак го вдигна към мен.

— Знаеш как е. Инерцията. Събудих се рано, в пет и петнайсет. Защото всъщност не спах добре. Не заради… Просто бях неспокойна и мислех само за това. — Погали извивката на китарата и ръката й остана там. — Мъчех се да измисля как точно да подхвана нишките. Това е бразилски палисандър, частично разбичен. Можеш ли да си представиш колко съм платила за толкова дебело парче? И колко съм търчала, докато намеря тъкмо толкова широко? Тя иска масивна задна страна, затова не мога да си позволя да го съсипя. Заради това бях неспокойна. Обаче тази сутрин стана доста лесно. Затова продължих, работата ме погълна. Колко е часът?

— Седем и десет.

— Не може да бъде — каза тя, свивайки и разпускайки пръсти. — Не мога да повярвам, че съм работила почти два часа.

Пак започна с пръстите.

— Схванаха ли се?

— Не, чувствам се отлично. Правя така, за да не се схващат, и това наистина дава резултат.

Тя отново докосна пилата.

Казах:

— Работата те е подхванала. Недей да спираш.

Целунах върха на главата й. Тя ме хвана за едната ръка, а с другата бутна очилата нагоре. Очите й наистина бяха кървясали.

— Алекс, аз…

Сложих пръст на устните й и я целунах по лявата буза. Остатъци от парфюма й, вече познат, погъделичка ноздрите ми. Примесен с дъх на стърготини и пот — коктейл, който навяваше толкова много спомени.

Освободих си ръката, но тя отново я сграбчи и я притисна до бузата си.

— Алекс — каза тя, вперила поглед в мен, мигайки усилено. — Не исках да стане така… моля те, повярвай ми. Това, което казах за приятелството, е вярно.

— Няма за какво да се извиняваш.

— Някак си ми се струва, че има.

Премълчах.

— Алекс, какво ще стане?

— Не знам.

Тя отпусна ръката ми, отдръпна се и обърна лице към тезгяха.

— Ами тя? — попита. — Учителката?

Учителката. Сто пъти съм й казвал, че Линда е директор на училище.

Понижаване с цел обслужване на собственото его.

— Тя е в Тексас. За неограничено време. Болен баща.

— О, съжалявам. Нещо сериозно?

— Проблеми със сърцето. Зле е.

Тя се извърна към мен, отново замига бързо. Спомени за запушените артерии на нейния баща? А може би просто прах.

— Алекс — каза тя. — Не искам да… Знам, че нямам право да питам, но как… сте се разбрали с нея?

Приближих до тезгяха, облегнах се на него с две ръце и се загледах в тавана.

— Няма какво да се разбираме — отвърнах. — Ние сме приятели.

— А това ще я нарани ли?

— Едва ли ще й даде повод да подскочи от радост, но нямам намерение да й давам писмен доклад.

Гневът в гласа ми бе достатъчно силен, за да я накара да впие пръсти в тезгяха.

— Съжалявам — казах. — Много ми се струпа наведнъж и се чувствам малко… претоварен. Не заради нея… е, може би само малко. Повечето е заради нас. Така изведнъж заедно. По начина, по който стана снощи… По дяволите, колко време мина? Две години?

— Двадесет и пет месеца — каза тя.

Сложи глава на гърдите ми, погали ме по ухото, по шията.

— Би могло да бъде двадесет и пет часа — казах. — Или двадесет и пет години.

Тя пое дълбоко въздух.

— Ние си пасваме — каза. — Бях забравила колко добре.

Тя се изправи, протегна ръце и ги сложи на раменете ми.

— Алекс, това, което беше между нас, е като татуировка. Трябва да режеш дълбоко, за да я махнеш.

— Аз пък го сравнявах с рибарски кукички. Как ги дърпаш заедно с плът.

Тя се сви и докосна ръката си.

Продължих:

— Можеш да избереш сама сравнението. Но и в двата случая това означава силна болка.

Вперихме погледи един в друг, опитвайки се да смекчим тишината с усмивки, но не успяхме.

— Пак може да има нещо между нас, Алекс… — каза тя. — Защо да няма?

В главата ми нахлуха отговори — цяло вавилонско стълпотворение, противоречащи си един на друг, надпреварващи се един през друг. Преди да успея да избера един от тях, тя продължи:

— Нека поне помислим за това. Нищо не губим, ако само помислим.

Отвърнах:

— Дори и да искам, не мога да не мисля за него. Ти притежаваш твърде много от мен.

Очите й се навлажниха.

— Вземам онова, което мога.

Казах „Приятно търкане“ и се обърнах да тръгвам.

Тя ме извика по име.

Спрях и се обърнах. Ръцете й бяха отпуснати надолу и лицето й бе изкривено в онази детска гримаса, която жените като че ли никога не могат да израстат. Нещо като прелюдия към сълзите, чийто носител вероятно е Х-хромозома. Преди обаче да отвори кранчетата докрай, тя рязко дръпна очилата надолу, грабна пилата, обърна ми гръб и започна да пили.

Отново чух ритмичните звуци на бавна самба, които ме бяха събудили тази сутрин, но не изпитах желание да танцувам.

 

 

Знаейки, че трябва да си запълня деня с някаква всекидневна работа, за да не ме подлуди бездействието, аз отидох в Университетската биомедицинска библиотека, за да направя някои справки за монографията си. Намерих много неща, които на екрана на компютъра изглеждаха обещаващи, но всъщност съвсем малко от тях бяха подходящи. Докато превали обяд, вече бях събрал твърде много жега, твърде малко светлина и разбрах, че е време да ритна всичко и да се оправям с моите си данни.

Докато стигна до вкъщи, успях да избутам деня докъм три часа следобед. Отидох при вирчето. Малко повече хайвер, но рибата изглеждаше още уморена. Нахраних я, после събрах опадалата шума в двора. Три и двадесет. Малко лека домакинска работа добави още половин час.

Изчерпал всички запаси от извинения, отидох в библиотеката, извадих ръкописа си и започнах да работя. Добре потръгна. Когато накрая вдигнах глава, бяха минали почти два часа.

Обратно на работа. Вдигнах пак писалката и опитах. Не я оставих, докато накрая думите започнаха да не ми достигат и гърдите ми се стегнаха. Беше седем часът, когато станах от бюрото и чул телефона да звъни, изпитах благодарност.

— Доктор Делауер, обажда се Джоан от „Телефонни услуги“. Позвъни ми някоя си Мелиса Дикинсън и казва, че било много спешно.

— Свържете ме с нея, моля.

Щрак.

— Доктор Делауер!

— Какво има, Мелиса?

— Майка!

— Какво майка ти?

— Няма я! О, Боже, моля Те помогни! Не знам какво да правя!

— Добре, Мелиса. Спри за малко и ми кажи какво точно е станало.

— Няма я! Няма я! Никъде не можах да я намеря — нито из двора, нито из стаите. Търсих, всички търсихме, но нея я няма тук! Моля ви, доктор Делауер…

— Откога я няма, Мелиса?

— От два и половина. Тръгна за клиниката за груповия сеанс в три часа и трябваше да се върне до пет и половина, а сега е… седем и четири минути и те не знаят къде е. О, боже!

— Кои те?

— Клиниката. Габни. Тя тръгна натам… имаше сеанс от три до… пет. Обикновено отива с Дон… или с някой друг. Веднъж и аз отидох с нея, но този път…

Тежко дишане. Борба за глътка въздух.

Казах:

— Ако чувстваш, че ти е трудно да дишаш, намери някой книжен плик и дишай бавно в него.

— Не… не, добре съм. Трябва да ви кажа… всичко.

— Слушам те.

— Да, да. Докъде бях стигнала? Божичко…

— Обикновено някой я придружава дотам, но този път…

— Трябваше да отиде с него… с Дон… но реши да отиде сама! Настоя! Казах й… че не бива… Но тя беше упорита, настоя, че може и сама да се оправя, но ето че не може! Знаех, че не може, и бях права — не може. Но не искам да съм права, доктор Делауер. Изобщо не ми пука дали съм била права, дали е трябвало да стане на моето, или каквото и да е там! О, боже, просто искам да се върне, искам да е добре!

— Тя изобщо ли не се е появявала в клиниката?

— Изобщо. И те не ни се обадиха чак до четири часа. А е трябвало да ни се обадят веднага, нали?

— За колко време се отива до клиниката с кола?

— Двайсет минути. Най-много. Тя бе предвидила половин час, което е повече от достатъчно. Трябвало е да се сетят, когато тя не… Ако се бяха обадили веднага, и ние щяхме да я потърсим веднага. Няма я вече цели четири часа. О, боже!

— Възможно ли е — попитах аз — майка ти да е променила намерението си и вместо в клиниката да е отишла някъде другаде?

— Но къде? Къде би могла да отиде?

— Не знам, Мелиса, но след като поговорих малко с майка ти, усетих у нея желание да… импровизира. Да се освободи от оковите на всекидневния ритъм. Не е необичайно при пациенти, желаещи да победят страховете си, понякога са малко безразсъдни.

— Не! — извика тя. — Това тя няма да го направи, не и без да се обади. Знае колко много ще се притесня. Дори и Дон е притеснен, а него нищо не може да го притесни. Той се обади на полицията и те тръгнаха да издирват „Зора“-та^[2]…

— Тя е тръгнала с нейния „Ролс-Ройс“?

— Да…

— Значи няма да отиде кой знае колко далеч, дори и в Сан Лабрадор.

— Тогава защо никой не я е видял? Как така никой не я е видял, доктор Делауер?

Спомних си за пустите улици и отговорът ми беше готов.

— Сигурен съм, че някой я е видял — казах. — Може колата нещо да се е повредила, все пак това е стара кола. Дори и ролсовете не са съвършени.

— Няма начин. Ноел поддържа всички коли в съвършена форма и „Зора“-та е като нова. А и дори да се е повредило нещо, тя щеше да се обади. Тя не би ми сторила такова нещо. Тя е като бебе, доктор Делауер, не може да оцелее сама вън, тя няма представа какво е. О, боже, ами ако е получила пристъп на волана и е паднала от някоя скала… Сега сигурно лежи някъде безпомощна… о, не, повече не мога. Не мога повече…

От слушалката долетяха хлипове, толкова силни, че без да искам отдръпнах ухо.

Долових затруднено поемане на въздух.

— Мелиса…

— Аз… ще припадна… не мога… да… дишам.

— Отпусни се — изкомандвах аз. — Можеш да дишаш. Можеш прекрасно да дишаш. Действай. Вдишвай равномерно и бавно.

От другата страна — задавени хлипове, поемане.

— Дишай, Мелиса. Действай. Вдишване… издишване. Вдишване… Издишване. Отпусни се.

— Аз…

— Отпусни се, Мелиса. Не говори. Само дишай и се отпускай. Все по-дълбоко и по-дълбоко… вдишване… издишване. Цялото ти тяло приятно натежава и се отпуска все повече и повече. Мисли си за приятни неща… майка ти тъкмо влиза. Тя е добре. Съвсем нищо й няма.

— Но…

— Слушай какво ти говоря, Мелиса. Прави каквото ти казвам. Припадъкът няма да й помогне. Нервите няма да й помогнат. Притесненията няма да й помогнат. Трябва да си в добра форма, затова продължавай да дишаш и да се отпускаш. Седнала ли си?

— Не, аз…

— Вземи един стол и седни.

Топуркане и влачене.

— Готово… седнах.

— Добре. Сега си намери удобна поза. Изпъни крака напред и се отпусни. Дишай дълбоко и бавно. Всяка глътка въздух ще ти помогне да се отпуснеш.

Тишина.

— Мелиса?

— Добре… добре съм.

Шум от издишан въздух.

— Добре. Искаш ли да дойда при теб?

Едва прошепнато „да“.

— Тогава ще трябва да се стегнеш и да ме изчакаш, докато дойда там. Ще ми трябва най-малко половин час.

— Добре.

— Сигурна ли си? Мога да остана на телефона, докато се пооправиш.

— Да… не. Добре съм. Моля ви, елате. Моля ви.

— Дръж се тогава — казах. — Вече излизам.