Джонатан Келерман
Хладнокръвна ярост (1)

1.

Работата на психотерапевта никога не свършва.

Което не означава, че състоянието на пациентите не се подобрява.

Но спойката, изградена зад заключените врати на четиридесет и пет минутните сеанси, взаимоотношенията, настъпващи, когато уникални очи надзъртат в уникален живот, може да създаде известно чувство за безсмъртие.

Някои пациенти наистина си тръгват и вече никога не се връщат. Някои пък никога не си тръгват. Много от тях заемат неопределено пространство в средата, хвърляйки ласото на поредното завръщане в моменти на гордост или тъга.

Да се предскаже кой към коя група спада, е безнадеждна работа, не по-рационална от това да познаеш какво ще се падне на рулетката във Вегас или да предвидиш какво ще излезе на борсата. След няколко години работа прекратих тези опити.

Затова не бях кой знае колко изненадан, когато се прибрах късно една юлска вечер и научих, че Мелиса Дикинсън е оставила съобщение за мен на фирмата за телефонни услуги.

Обаждаше се за първи път от… колко? Бяха минали около десет години, откакто прекрати посещенията си в кабинета ми, който едно време с пресилена самонадеяност поддържах в източния край на Бевърли Хилс.

Една от пациентките, с които бях работил най-дълго.

Само това би било достатъчно, за да заеме трайно място в паметта ми, но всъщност имаше далеч повече неща…

Детската психология е идеално поле за работа за тези, които искат да се чувстват герои. Децата проявяват склонност към подобрение относително по-бързо и се нуждаят от по-малко лечение, отколкото възрастните. Дори и в най-големия кипеж на работата рядко назначавах на някой пациент по-чести сеанси от един път седмично. Обаче с Мелиса започнах с три. Поради задълбочеността на проблема й. Поради уникалността на ситуацията. След осем месеца слязохме на два пъти седмично, а на първата годишнина от започването на курса — на един път.

И най-накрая, след почти две години — край.

Тя приключи терапията като съвсем променено момиченце — позволих си да се поздравя за това, но бях достатъчно врял и кипял в тези работи, за да оставя самодоволството да ме обсеби. Защото семейната среда, подхранваща проблемите й, не се бе променила ни най-малко. По повърхността й не бе потрепнала дори вълничка.

Въпреки това нямаше никаква причина да продължа лечението против волята й.

Аз съм на девет години, доктор Делауер. Готова съм сама да се справям.

И аз я пуснах, очаквайки, че скоро след това ще ми се обади. Не го направи през следващите две седмици, затова й се обадих аз, за да бъда уведомен с учтив, но твърд глас на деветгодишно дете, че била добре, благодаря, и ако имала нужда от мен, тя щяла да ме потърси.

Потърси ме чак сега.

Доста дълго време мина, преди да го направи.

Десет години — това означава, че сега е на деветнадесет. Изтрий си блока памет и се приготви да срещнеш съвършено непознат човек.

Хвърлих поглед на телефона, който бе оставила на „Телефонни услуги“.

Код 818. Централата на Сан Лабрадор.

Отидох в библиотеката и известно време рових из картоните с гриф ПРИКЛЮЧЕН. Накрая й намерих картона.

Същият код, само че последните четири цифри бяха други.

Сменила си е телефона или се е изнесла от къщи? Ако е направила второто, не е отишла много далеч.

Проверих датата на последния й сеанс. Беше отпреди девет години. Рожден ден през юни. Значи преди един месец е навършила осемнадесет.

Запитах се какво ли у нея се е променило. И какво си е останало същото.

Запитах се защо не се бе обадила по-рано.