Дончо Цончев
Прогнозата (9)

VIII

По картата, която Жак му даде, Крис намери лесно мястото на срещата с белокосия. Видя неговия самолет отдалеч, приземи се и му предаде кожите.

— Вие ли трябваше да бъдете с Калвин? — попита онзи.

— Аз.

— Не сте ловецът, значи.

— Не — каза Крис.

— Жалко за Калвин.

Крис въздъхна.

— Поздравете Жак — каза онзи, сбогува се и отлетя с кожите.

Докато летеше над океана, Крис не можеше да изгони от мислите си възрастния белокос човек с дебелите вежди. И му беше приятно да мисли за него. Но Крис сега не летеше към Риока, тъй като нямаше никъде никакви авоари — той летеше отново към страната Алжария и се надяваше, че Сара не е хвърлила своите милиони за глупавата такса за раждане.

А Сара не само че беше хвърлила своите милиони за таксата, но дори бе съобщила в държавните вестници всичко това. Неописуемо горда и щастлива от това тя помагаше на родителите си в градината.

Когато видя Крис, хвърли малката чапа, с която копаеше лехата, и изпищя:

— Не може да бъде!

— Както виждаш, може рече Крис. — Но не бързай да се радваш, докато не си разбрала защо идвам.

Сара продължи да се радва и когато разбра. Хвърляше се по него, целуваше го и покрай хилядите думи, които изрече набързо, спомена:

— Мисля, че Енох и Сузи имат малко пари, щом е така работата. Но трябва да им кажеш какъв вид е твоят бизнес.

— Не — каза Крис.

Сара помисли малко и предложи:

— Ще ги излъжеш. А, Крис? Моля ти се.

Той я погледна със съжаление.

— Ако исках да лъжа, нямаше да съм там, където съм сега. Щях да си стоя в този свят, от който идвам изобщо, и щях да печеля много.

— Зная, но…

— Няма „но“. Не искам повече да чуя дори от теб това.

— Няма. Но има „но“.

— Какво?

— Но тогава аз ще ги излъжа. Може ли?

— Те са ти родители, Сара. И вече официални на всичкото отгоре.

— Ти си ми Крис. Мога да ги излъжа, щом няма друг начин.

Крис позлати глава. Прииска му се веднага да си тръгне обратно.

— Чакай, Крис! — извика Сара. — Моля ти се, нека да… Чакай, моля ти се!

Когато четиримата седнаха да обядват по старомодния начин, Сара каза на баща си:

— Крис има нужда от пари. Затова е дошъл. Не е знаел, че аз…

— Много пари ли ти трябват, Крис? — попита Енох.

— Колкото може. — Крис се усмихна.

— Колкото може повече, това искаш да кажеш, нали? — наведе се към него Енох.

— Това иска да каже, разбира се — каза Сузи.

Крис кимна мълчаливо.

— За каква работа ти трябват много пари, Крис? — попита старецът.

— Не съвсем почтена, татко — каза Крис и въздъхна с облекчение.

— Пак ли… ще убиваш хора?

— Не. Не точно хора.

— Животни ли?

Крис кимна.

— То е почти същото вече, Крис. Сега не е като преди век, когато хората са убивали животните по разни причини, та даже и за спорт. Знаеш какво е сега.

— Знам, татко. Не ми давай никакви пари. Аз не дойдох да искам от тебе пари. Мислех, че Сара…

— Така е, така е — каза милата Сузи. — Но Сара направи много добре, като си плати таксата. Тя сега си е нашето дете и пред лицето на хората. Това е най-хубавото нещо на този свят, Крис — да си имаш дете и то да бъде законно. Да ти носи името. Да живеете заедно. О, Крис, ти не можеш да разбереш колко хубаво е това!

— Чувствам какво е, майко — каза Крис.

— Ще ти дам пари — каза Енох. — Но ще ти дам половината, Крис.

— Половината от… — Крис не разбираше.

— Половината от тези пари, които щях да ти дам, ако бизнесът ти беше почтен.

— Ти ще му дадеш пари, за да убива животни, така ли? — вдигна вежди старата Сузи. — Не те разбирам, Енох.

Старецът махна с ръка.

— Той ще ги убива и ако не му дам парите, Сузи. Той пак ще ги убива, нашият Крис. Толкова ли не ти идва наум?

Крис спря да се храни и се загледа неподвижен в очите на стария Енох.

— Нашият Крис, чу ли, Сузи? — Старецът се обърна към жена си с чистите си, умни очи. — Той е нашият Крис, затова не мога да не му дам парите.

Сара остави приборите и се хвърли да прегърне баща си.

След вечерята, когато си легнаха всички, тя отново се примъкна в стаята на Крис и се мушна при него в леглото му.

— Аз печеля, знаеш ли? — прошепна му. — Аз изкарвам тука, в градината. Ще ги събирам за теб, Крис. Искаш ли?

— Не — каза той. — Събирай си ги за теб.

— Но на мен не ми трябват! За какво са ми на мен сега пари? Нали виждаш, че имам всичко? Нали знаещ, че вече имам всичко?

— Виждам. Знам. Ти… пак ли няма да ме оставиш да се наспя?

— Разбира се, че няма, Крис! Не се излагай, моля ти се!

Те се любиха по най-най-старомодния начин на света — подобно на пра-прадядовците и бабите си и подобно на животните.

По същия начин всички закусиха — отново на маса, с прибори и готвени храни, с обилие от зелено, за всекиго отделни листа. Освен лук и марулеви листа, сега имаше един огромен морков, от който изядоха почти половината.

— Глезите ме тук — каза Крис. — Толкова ви обичам всичките. Ще се опитам много скоро да върна парите.

— Не бързай с това, Крис — каза старецът. — Не бързай, ако те увеличават печалбата ти. Аз не ги влагам в банките, не правя друг бизнес, освен градината си. Парите, Крис, колкото трябват на тялото, толкова вредят на душата. Аз съм стар вече и моето тяло все по-ясно губи битката с моята душа, сине. Да си жив и здрав, сам да се убедиш във всичко това. Не бързай да ми връщаш парите, а бързай да спечелиш твоите пари. Така по-скоро ще млъкне силното ти младо тяло и ще даде простор на душата ти.

Крис отлетя силен, със самочувствие, което не бе имал от далечните си юношески години. Парите бяха толкова, че — по предварителни изчисления — процентът му от печалбата щеше да стигне около двайсет и пет на сто.

Жак не се зарадва особено, когато направиха точната сметка.

— За мен остават седемдесет на сто сега — каза той, като гледаше мъничкото компютърче в ръката си. — Защото твоите стават при това положение трийсет.

— Петнайсет — каза Крис. — Нали половината са за Джулия.

— Джулия не е тук — каза Жак. — Тя знае, че нямаш. За нея пет, за теб двайсет и за мен седемдесет и пет. Става ли?

Със скоростта на компютър Крис разбра предложението — да скрият от Джулия истинските съотношения на капиталите и практически да разделят по пет процента от нея.

— Става — каза той. И му беше безкрайно неприятно.

— Защо не взе ловеца? — попита, когато с Жак тръгваха отново да убиват крокодили.

— Защото Калвин ми е брат.

— Той какви капитали имаше?

— По-големи от твоите. — Жак се усмихна. — Аз щях да вземам по-малко, ако бяхме заедно с ловеца.

Нещата бяха вече ясни за Крис. Самата работа с крокодилските кожи не беше проблем — дори му доставяше някакво атавистично удоволствие. Но много скоро, само за няколко дни, в него узря мисълта, че той, Крис, всъщност не знае какво иска от себе си. Съвършено ясно му беше, че иска да избяга от света, след като избиха с Калвин толкова полицаи. Също толкова му бе ясно, че иска да спечели достатъчно пари, с които да… какво?

Това не знаеше Крис — какво ще прави после. Не знаеше и кога е това после. Летеше, стреляше с настървение, пренасяше кожите на белокосия човек с дебелите вежди и всичко, което печелеше, прибавяше към своя дялов капитал. За няколко месеца процентът му се дигна почти двойно, тъй като Жак не прибавяше от печалбата си към дяловия си капитал.

— Защо правиш това? — попита го Крис една вечер, докато седяха пред колибите си под езерото с каньоните.

— Имам двама сина — каза Жак. — Те учат. Те ще стават… нормални граждани. Така искат. На тях пращам печалбата.

— Къде са?

— В Индустралия.

— Колко са годишни?

— Големият на двайсет и три, малкият на осемнайсет.

— Да са ти живи и здрави — каза Крис и въздъхна.

— Ти не си ли мислил за това?

— За кое?

— Да имаш деца.

Крис се усмихна.

— Ако имах деца, те трябваше да бъдат законни. Откъде милионите за таксите?

— Сега ще спечелиш. Още си твърде млад. Тъкмо си за баща. Знаеш ли какви момичета има в Риока?

Крис нищо не каза. С една клечица си драскаше по пясъка пред краката.

Вечерта беше прекрасна, чуваха се птичи гласове и шумът на водопадите. И сутринта беше още по-прекрасна, когато — тъкмо щяха да излитат към блатата край голямата река — в небето се появиха два хеликоптера.

— Моментално след мен! — извика Жак в слушалката и полетя към сянката на каньона.

Крис го последва. Двамата останаха, във въздуха, на място, под скалния ръб на езерото, в огромна ниша. Крис извади телескопа и го насочи към хеликоптерите. Същото правеше и Жак.

— Вътре има от нашите, Жак! — извика Крис в слушалката. — От диваците!

Жак видя в хеликоптера един от туземците и изрева.

— Ще ги одера живи! — извика той в слушалката. — Знаеш ли откога им се каня! Заеми се с левия, Крис! Изчакай само да останем в гърба им!

Хеликоптерите бавно минаха над лагера. От тях се проточиха обективи на камери и те подробно снимаха всичко.

— Готов ли си? — попита Жак в слушалката.

— Да — каза Крис.

— Хайде, след мен. Левият за теб.

Невероятната „оса“ на Жак бръмна след десния хеликоптер и след малко той светна във въздуха като парче лава.

Крис се насочи след другия хеликоптер — той също се превърна в топка от лава.

Жак прибра в кутията на летателния апарат лазерушката си и извади допотопна тежка картечница, която сглоби за секунди. Отправи се рязко надолу към джунглата, без да каже дума.

— Къде отиваш, Жак? — попита го Крис в слушалката.

Жак не отговори.

— Ей, Жак, не ме ли чуваш?

Крис се завъртя над свалените, стопени хеликоптери и внезапно, също тъй рязко, полетя след Жак.

— Жак, чакай! — викаше той в слушалката. — Чуваш ли, Жак, недей!

Жак беше вече над туземното селце. Завъртя се над площада, по който се струпаха туземците.

Насочи допотопната картечница и тя затрака.

Крис видя последния танц на туземците, които оставаха в различни криви пози на площада на своето диво, малко селце.

— Жак! — крещеше той. — Жак, какво правиш!?

Жак продължаваше да стреля, докато последният туземец не бе прострелян.