Дончо Цончев
Прогнозата (25)

XXIV

Преди излитането Крис бе настроил приемателя до входа на склада тъй, че сигналите, които изпращаше от своето летящо столче, минаваха през усилвател и се чуваха добре от колибата и от градината около нея. Когато словесната връзка бе прекъсната поради голямото разстояние и ограничената мощност на батериите в столчето, последваха уговорените сигнали. Евънс бе запознат с кодовата система, която включваше съобщенията: „летя нормално“, „принудително кацам“, „малка повреда“, „сериозна повреда“, „стигнах целта“, „катапултирам“ плюс координатите на мястото, откъдето идва съобщението. Същите координати, които момчето вече бе научило наизуст по голямата релефна карта на бражентинската джунгла, окачена също пред входа на склада. За да се пести енергията на батериите в столчето, бащата и синът имаха уговорка предаването на сигналите да става всеки ден между дванадесет и тринадесет часа на обед.

Още на другия ден (момчето от ранна утрин се въртеше по терасата пред входа на склада) дойде съобщение „малка повреда, кацам“. Следваха координатите, които сочеха, че Крис е на половината път до целта.

Следобед Евънс разхвърли на терасата пред склада всички части от летящи столчета и се зае да комбинира и сглобява.

През нощта кучето се изгуби и момчето тръгна да го търси. Когато го доведе, часът беше тринадесет и десет. Боди бе чула сигналите, но тя не знаеше кодовата система.

Евънс върза кучето и за пръв път през живота си посегна да удари. Честта да бъде шамаросано имаше тъкмо кроткото иначе куче. Между другото то получи името Нено — това бе истинското, кръщелно име на Шопа, по произход българин.

На следващия ден (рамата на едно летящо столче бе подготвена) Крис съобщи: „Сериозна повреда, кацам.“ Координатите показваха, че сега той е само на около сто и петдесет километра от мястото на малката повреда по посока към колибата на Шопа.

Евънс бе решил да изчака още два дни (столчето, което стягаше, дотогава щеше да бъде готово) и да тръгва да търси баща си. Работи до вечерта, през нощта почти не спа от размишления и възбуда и на сутринта откри, че от столчето липсва командното табло.

Той изрева и се затича към майка си бесен.

Тя го посрещна съвършено спокойна.

— Какво направи? Казвай!

— Недей да крещиш, Евънс.

— Къде е таблото?!

— Още веднъж ако извикаш така, няма да ти говоря.

Момчето сви юмруци и ги натисна о слепоочията си.

— Само ако си го счупила.

— За какво ми говориш, Евънс? Бъди по-ясен. И също така по-учтив можеш да бъдеш с майка си.

— За командното табло ти говоря! То беше единственото годно! Без него не мога да излетя!

— Ти нима да летиш никъде.

— И ще оставя баща си там, така ли?

— Баща ти ще си дойде.

— Майко… кажи къде скри командното табло. Моля ти се.

— Този тон е по-подходящ, но аз не съм го скрила.

— Какво направи с него?

— Ние не трябва да се лъжем, Евънс. За нищо и никога. Ще ти кажа истината. — Тя въздъхна и погледна към реката.

Момчето пребледня.

— Изхвърлих го.

— Къде?

— В реката.

— Къде точно в реката?

Боди му показа, мястото. Евънс изтича към склада и след малко бе пак тук, във водолазен костюм и снаряжения.

— Няма никакъв смисъл от това, което правиш — каза Боди.

— Поне недей да говориш, майко!

— Когато ти казвам за нещо, че няма смисъл, знай, че наистина няма смисъл.

— Още ли нещо си направила?

— Да. Счупих таблото, преди да го изхвърля.

— Как?

— С два камъка. Както се чупи орех. И строшените парчета изхвърлих тук.

Момчето постоя на мястото си безмълвно, после се отдалечи бавно към склада.

През целия ден мълча, седнал пред столчето, което бе почти готово, но вече никога нямаше да излети.

За тези няколко часа момчето окончателно се превърна в истински, завършен мъж.

 

Една от основните характеристики на истинските, завършени мъже е това: когато са решили да извършат нещо, те ще се стремят на всяка цена и с всички средства да го извършат. Евънс се заключи в склада и излизаше оттам само да хапне нещо и да спи. На въпросите на майка си отговаряше с мимики и едносрично.

Два дни съобщението от Крис се повтаряше същото, а на третия той докладва, че полетът му продължава.

Евънс рязко промени настроението си и по свое желание обясни на майка си какво е намислял.

— Ще построя планер — каза той вечерта, когато Ру и Чен вече спяха, а двамата с Боди седяха край огъня пред колибата. — Имам подробни чертежи. И материалите ги имам. Ще се кача на най-високия връх в планината и оттам ще се спусна. Мога да измина във въздуха около четвърт от разстоянието.

— Без мотор?

— Планер, нали ти казвам. Знаеш какво е.

— Виждала съм. И като се приземиш някъде в джунглата, какво?

— Ще продължа с краката си. Аз съм пораснал от растителна храна. В джунглата има всичко. Какво ми пречи да вървя колкото си искам?

— Ще ти попреча аз, Евънс.

— Как?

— Просто не те пускам, разбери най-сетне това.

— Нямаш право да ме спираш, когато отивам да търся баща си.

— Ти нямаш право да ни оставяш тука сами. Не го ли разбираш?

— Аз един ден бездруго ще ви оставя, майко. Ще ида там, при дъщерите на бялата жена. Говорили сме с баща ми. И там ще живея.

— Знам. Но за това е още рано. Дъщерите трябва първо да пораснат. Ти… не би ли искал да доведеш дъщерите на бялата жена тука? Една или две от тях. И тука да живееш със своите деца, а не там.

— Не знам. Не съм мислил. Нищо не мисля, освен това как да стигна до баща ми.

— Той ще се върне.

— Ох, майко…

— Вярвай ми, сине, баща ти ще се върне. Не зная кога и как, но зная, че ще се върне.

Момчето познаваше майка си добре — нямаше случай, в който тя да настоява упорито за нещо и това нещо да не се случи. Беше му безкрайно приятно, като я слушаше да повтаря, че баща му ще си дойде.

Заспа така, край огъня, и сънува, че е вече възрастен мъж и че има три бели жени като Ванина, дори още по-хубави и от нея.

Но сутринта отново се заключи в склада и продължи работата си по планера.

В дванадесет часа и една минута дойде съобщение от Крис: „Катапултирам“. Последваха координатите, съобщението се повтори седем пъти и сигналът се загуби.

Евънс изтича при майка си и каза, като я хвана с две ръце за раменете:

— Той падна!

Боди го гледаше в очите и мълчеше.

— Катапултира и след малко сигналът изчезна. Столчето се е разбило.

— Нали има парашут?

— Разбира се.

— Мястото знаеш ли?

— На около петдесет километра от колибата им. Той за един ден ще стигне до тях.

Боди хвана ръцете на сина си.

— Нали няма да тръгваш скоро нататък?

Евънс помълча малко, изпита силно умиление към нея и каза тихо:

— Добре, майко. Няма да тръгна скоро. Обещавам ти.

 

От онзи ден бяха минали четири месеца и няколко дни, когато кучето Нено една вечер внезапно започна да скимти и да се дърпа на синджира си. Всички опити да бъде усмирено се оказаха напразни. Скимтенето бе неистово. Накрая — за да заспят — всички трябваше да си сложат в ушите памук.

Сутринта Боди стана първа и видя пред колибата на Нено още две кучета, по-малки, съвсем същата порода, които весело се боричкаха.

Тръпки полазиха по тялото й, почувства, че косата й се изправя. Миг преди да се обърне рязко към склада, тя вече знаеше какво ще види там.

На стъпалото на терасата бе седнал Крис.

Той се усмихваше. Очите му светеха, подобни на скъпоценни камъни сред брадясалото лице. В ръката му димеше лула.

Боди отиде до него, той стана и я прегърна.

— Винаги е имало бог — прошепна тя. — Винаги. И една мушичка само да остане на Земята, пак ще има бог.

— А бялата жена пък си има момиченце — каза Крис на ухото й. — Не се ли радваш на това?

— Радвам се на всичко, Крис. Ела да ги събудим.

 

Евънс много лесно заряза планера и с невиждано усърдие се зае да помага на баща си при съставянето на подробната карта. Пътят според Крис бил лек и много приятен. Единствен, недостатък — че самото пътуване трае четири пълни месеца, ако човек бърза наистина.

— Има поне десетина години, докато тръгна — каза Евънс. — А за десет години могат да се случат много неща.

— Какви например? — попита бащата.

— Знае ли човек. Аз все си мисля, че ще се случи нещо хубаво.

— Добре правиш, Евънс — каза Крис. — На човека обикновено му се случва това, което той си мисли. Човек „вика“ нещата чрез мисълта си.

Те се бяха излегнали край терасата на склада. Боди си почиваше под сянката на палмите край колибата и хвърляше на гълъбите трохи от царевичен хляб.

Ру и Чен се сдърпаха за едно от камъчетата, с които си играеха. Наоколо бе пълно с такива камъчета, но спорът беше за това, което и двамата искаха едновременно. Те се сбиха мълчаливо, от бузата на Ру потече кръв. Той взе един камък и удари с него брат си по главата. И по челото на Чен потече кръв.

— Мисли си само хубави неща, Евънс — повтори Крис с въздишка, докато тъпчеше лулата си, подарък от Шопа. — И те ще те намерят. Това е най-голямото, което баща ти може да завещае.

Момчето попиваше, както обикновено всяка дума. Когато отмести погледа си, видя лютата, кървава битка между Ру и Чен и понечи да скочи, да ги разтърве.

Крис го хвана за ръката.

— Остави ги — каза той.

— Защо?

— За да запомниш тази сцена завинаги.

— Какво има толкова да помня? Че се бият ли?

— Да, виж колко камъчета има наоколо точно като това, за което те се сбиха.

— Е?

— Ами твоите братчета могат да имат по десет, по сто такива камъчета, вместо да се бият за едно от тях.

— Татко, аз пак не разбрах какво искаш да запомня добре?

— А то е много просто. — Крис посочи биещите се братчета с лулата си. — В този миг започва историята на следващото човечество, сине.

Евънс помисли малко, после стана, отиде при малките момченца, перна им по един шамар и ги раздели.

— Това също е част от проклетия сценарий — рече Крис и се усмихна криво.

След това смукна от лулата си, легна по гръб и се загледа в небето над себе си.

Над главата му — високо — бе очертана красива окръжност от бледа цикламена светлина. Но тя изчезна толкова бързо, че той после дълго щеше да се чуди: видя ли я наистина, или само си бе помислил за нея?

На мястото й сега се стелеше спокойно само димът на лулата му.