Дончо Цончев
Прогнозата (24)

XXIII

Няколко месеца по-късно Ван предложи да отиде до колибата на Шопа и Ванина, да поговорят по идеята на Боди за по-близко съседство. Тя беше бременна, Боди, и не минаваше ден да не отвори дума за бялата жена.

— Мини през града — каза Крис, — занеси им продукти. При тях също ще трябват агрегат за ток и хладилници. Но това после, като разберем.

— Аз ще мина през Риока — рече Ван. — Мисля, че изтече достатъчно време, за да погледна какво е станало там.

— Първо през чистия град, после в Риока. Совалката може да пренесе бактерии. А е добре засега да имаме там продукти.

Ван намери, че така наистина е по-добре, и излетя. Един час по-късно радиовръзката с него се изгуби.

— Това не е хубаво — каза Крис. — Нещо не е в ред.

Евънс бе открил музиката и това го промени съвсем. От чистия град бе донесъл касетофон и касети със записи. Или околността се огласяше от музика, или слушалките бяха на ушите му. „Ще се побъркаш с тази музика“ — твърдеше Боди. „Не, майко — смееше се той. — По-скоро съм се родил побъркан, а сега се оправям чрез музиката.“

— Чуваш ли, нещо не е както трябва, щом радиовръзката с Ван се прекъсна.

— Сънувах лош сън — рече момчето, като изключи касетофона. — Чичо Ван се бореше с един крокодил. Жив крокодил, както ти си ми разправял, като бях малък. Бореха се на брега и крокодилът искаше да влезе във водата. Но чичо Ван не го пускаше. Опитваше се да му разчекне устата. Те влязоха в реката и после никой не излезе дълго време. Исках да вляза и аз, да помогна на чичо Ван, но краката ми все едно бяха вързани. Залепени за земята, на която бях стъпил. Не можех да помръдна и една крачка. Извиках и се събудих.

— Никога не сме прекъсвали радиовръзката — повтаряше своето Крис. — Никак не е хубаво това, Евънс.

— Ако сега имахме друга совалка, щяхме да тръгнем с нея и да го намерим — каза момчето. — Искаш ли после, като се върне той, да идем до Риока и да си докараме тук още совалки?

— Аз съм го мислил. Ще го направим.

— Татко, ще ми дадеш ли сам да докарам една от совалките?

— Не. Не веднага, искам да кажа. Първо ще летиш заедно с мен, а после сам. Тоест аз ще летя с теб. Ти ще бъдеш пилотът. После ще се върнем пак. С нищо няма да ни пречат тук и десет совалки.

— Ама няма да се обаждаш никак, нали?

— Кога?

— Когато пилотирам аз.

— Няма.

— Нито една дума, татко. По никакъв повод.

— Дадено. Ще бъда до теб и все едно, че съм багаж.

Момчето го прегърна и очите му светнаха. Двамата отидоха така прегърнати към склада, където Крис бе видял преди няколко дни камера и кинолента. Снимането и прожектирането бе следващият етап от общото обучение на Евънс.

— А защо не го потърсим със столчетата? — предложи момчето.

— Ще видим. Ще изчакаме още малко. Тия столчета, които имаме тук, вече са стари и несигурни. Добри са онези, които са на совалките.

Истината беше, че Крис не желаеше момчето да рискува. Но също тъй истина беше и това, че най-добрият пилот на летящо столче от всичките трима бе момчето. То извършваше истински акробации във въздуха и за около двадесет минути можеше да разглоби всяко летящо столче на съставните му части и отново да го сглоби.

Когато мина цяло денонощие и радиовръзката с Ван не се възстанови, Крис реши да стегнат едно столче, като комбинират най-здравите части от всичките, и с него той да предприеме издирването.

— Защо не аз, татко? Ти ще ме водиш по радиото, пък и ще ми дадеш координатите на Риока предварително.

— Защото си по-млад — каза Крис просто. — Имаш повече шансове.

— Шансове за какво?

— За всичко, момчето ми. Бялата жена ще роди деца от Шопа. Ще има момичета. Тези момичета трябва да родят от теб. Майка ти ще роди и момичета, те пък ще раждат от синовете на бялата жена и Шопа. Така ще се захване следващият свят на човеците. И най-добре е да се захване тъкмо така.

Момчето мълчеше и гледаше баща си право в очите. После попита:

— Майка ми затова ли иска те да са наблизо?

— Сигурно. Не съм я питал, но това е най-умното и най-доброто, което може да се направи. Помни го, Евънс.

— Помня всичко, което си ми казвал някога, татко. Всяка една дума.

— Знам — рече Крис, тупна сина си по гърба и се приготви да излети.

Ру и Чен пълзяха наблизо и почти ходеха сами, на собствените си крачета. Крис ги погледна усмихнат, в това време Евънс каза:

— Татко… аз кога ще имам правата, които имаш ти?

— Какви права?

— Ами да казвам какво да се направи или какво да не се прави. Да вземам решения и друг да не ми ги оспорва.

Крис се загледа в него мълчалив и после рече:

— Смятай, че ги имаш вече. Ти си голям.

— Добре — каза момчета, като си пое дълбоко дъх. — Тогава няма да ходиш никъде.

— Какво?

— Няма да летиш сега със столчето. Тука ще си стоиш.

— Защо?

— Защото така казвам. Ти винаги ли обясняваш защо, когато вземаш някакво решение?

Крис се бе настанил в столчето. Ръката му бе на лоста за включване на двигателя.

— О — каза той и не продължи.

Но и не помръдна лоста.

— Хайде, слизай — каза момчето.

— Слушай, Евънс… Чак толкова права все още нямаш.

Лицето на момчето рязко измени изражението си и то се обърна встрани. Промълви:

— Ти току-що ми каза, че имам.

Крис включи двигателя.

Момчето се отдалечи бавно и седна на един пън с гръб към баща си. Започна да драска с една клечка по песъчливата почва в краката си.

Ру и Чен се боричкаха и пищяха от удоволствие в тревата.

Боди се бе изправила в края на царевичната нивица и гледаше към Крис мълчаливо, подпряна на мотиката.

Крис излетя.

Направи един кръг над реката, вдигна се високо над скалистата планина и след няколко минути кацна точно там, откъдето бе излетял.

— Добре — рече той. — Сега няма да ходя никъде, щом така казваш ти. Доволен ли си?

Евънс скочи, като че ли пънът под него бе истински катапулт. Прегърна баща си и го тупна по гърба яко. Крис каза:

— И май вече е време да внимаваш какво правиш с ръцете си.

— Защо? — не разбра момчето.

Бащата размърда плешките си и по лицето му се изписа гримаса на болка.

Боди се изсмя откъм царевичната нивка рязко, силно и много щастливо.

 

 

Ван не се върна.

Когато мина месец и нещо, откакто бе излетял, Крис вече не го и очакваше. А летящото столче наистина бе твърде несигурно — това той установи още в деня, когато Евънс му забрани да лети. После и момчето направи няколко проби на къси разстояния — нямаше съмнение, че столчето скоро ще излезе от строя съвсем.

Една нощ Боди каза на Крис в колибата, след като бе минало още време от изчезването на Ван:

— Когато ви гледам да летите, идва ми да се хвърля в реката.

Крис мълчеше.

— Ти имаш право на решения, които не се оспорват. И Евънс има това право. Утре ще имат това право и Ру и Чен. Само аз нямам такова право. И това, което е тук, някой ден ще има права като вашите. — Тя държеше ръцете си върху корема. — Аз нямам това право, която ги раждам. Защо, Крис? Недей да мълчиш сега, моля ти се. Няма ли да ми обясниш нищо?

— Не е така, Боди — каза той. — И не трябва да е така.

— „Не е така“ и „Не трябва да е така“ са много, много различни неща, Крис.

— Зная. Няма да летим. Нямаме и с какво. Само веднъж трябва. Просто е задължително. До Шопа. Ще видя бременна ли е тя. Ще взема и кученца. Женско куче, за нашето. Нека се въдят и те.

— Тя вече трябва да е родила, ако всичко е наред. Аз съм смятала това.

— Още по-добре. И ако те откажат да дойдат по-наблизо, ще огледам много добре пътя до тях. Един ден Евънс трябва да измине този път с краката си, като останем без техника за летене. Какво ще кажеш ти по този въпрос?

Сега Боди мълчеше.

— Нали ме разбираш добре, Боди?

— Да. И това съм мислила много пъти.

— Евънс добре трябва да знае какво има по пътя оттук до колибата на Шопа и на бялата жена. Ще направя хубава, точна карта. Ще оставя белези. Отивам наистина само дотам и се връщам по пътя, който трябва да измине един ден синът ни. Това е всичко. Сега е моментът, майко. И това единствено летящо столче скоро ще ни остави. Зная, че ме разбираш, както винаги.

Ръката му беше на челото й. Този жест, ръката му на облото й, гладко чело, имаше за Крис стойност на някакво зареждане с дълбока мъдрост, огромна енергия и божествено спокойствие — вече дълги години.

— Ще го търсиш ли? — попита тихо Боди, след като двамата дълго бяха мълчали.

— Не. Мисля, че вече няма смисъл.

— Той е мъртъв, Крис.

— Откъде знаеш?

— Знам.

— Сигурно?

— Не става дума за вероятност, Крис. Аз знам, че е мъртъв. Не те лъжа. Ван го няма още от деня, в който излетя със совалката.

— Говориш, като че ли си го видяла с очите си.

— Аз го видях.

— Какво си видяла?

— Видях в неговите очи, когато се качваше в совалката, че няма повече слънце.

— Какво слънце? Къде няма слънце? Говори ми ясно и точно, моля ти се.

— Тези очи, неговите, нямаше да видят повече слънцето, след като то залезе вечерта, Крис. Видях това. Знам го. И не мога по-ясно и по-точно да ти го кажа. От баба си го знам, от дете. Тя ми е показвала такива очи на живи хора. И никога не сгреши.

Пак помълчаха и Крис после попита дрезгаво:

— Аз ще се върна ли?

— Да. В твоите очи има още много слънце, Крис. Но това съвсем не значи да не внимаваш за себе си.

 

 

Сутринта Крис седна в столчето.

— Сега ме пускаш, нали? — усмихна се той срещу Евънс.

— Не — каза момчето.

Крис въздъхна.

— Едно време е имало една дума „вето“ — каза той. — Право на вето, което значи право на забрана. Може и да забраниш да ти забраняват.

— Кой има право на вето?

— Тук само аз — каза Крис. Усмивката му бе изчезнала. — А ти ще го добиеш само когато мен вече ме няма. Хайде, момчето ми. Дръж знамето тук, докато ме няма.

Той излетя бързо и скоро се изгуби в небето по посока към колибата на Шопа и на бялата жена.