Дончо Цончев
Прогнозата (23)

XXII

Чудото не бе, разбира се, в колибата, а в това, че от отвора в нейния покрив струеше дим.

Човекът излезе още преди Крис и Евънс да са слезли от совалката и тръгна към тях. В ръката си държеше ловна пушка.

Чу се лай — когато двигателите на совалката замлъкнаха. Сега посетителите забелязаха друга, по-малка колиба между дърветата, там бе вързана кучка — досущ като кучето, което се бе появило при тях. До нея се търкаляха четири малки кученца, още слепи.

— Не може да бъде — прошепна Крис. — Нали не сънуваме, Евънс?

— Ако сънуваме, то е едно и също, татко — каза момчето и се засмя. — Ама съвсем едно и също.

Те вървяха към човека и той вървеше към тях. Крис му махна с ръка, махна и онзи. След това преметна пушката си през рамо и се засмя до ушите, макар беззвучно.

Подадоха си ръце. Онзи мълчеше.

— Не зная как попаднах тук — каза Крис. — Някой ме водеше.

Онзи сви рамене и все така усмихнат даде знаци с ръце „нищо не чувам“. После, пак така с ръка, ги извика след себе си.

Тримата отидоха пред колибата, домакинът им даде знак да чакат тук, влезе вътре и излезе с лист и молив. Написа на листа: „Шопа. Аз съм Шопа. Вие кои сте?“ Веднага, след което попита с жест: „Цигари? Имате ли цигари?“ „Не“ — отговори с жест Крис.

Човекът влезе пак в колибата и изнесе нарязани сухи листа, които натъпка в лула, извадена от пояса му. Запали лулата с въгленче, което също изнесе отвътре, дръпна и я подаде на Крис. И Крис смукна от лулата. Това вътре се оказа, не тютюн, но можеше да се търпи. Домакинът ги подкани да седнат на земята и започна големият разговор с писане.

Половин час по-късно листът изглеждаше така:

Шопа: Не си ли Жак?

Крис: Не.

Шопа: Ван.

Крис: Не.

Шопа: Тогава ти си Крис.

Крис: Да. Как разбра?

Тук Шопа не написа нищо, а само показа джобчето на ризата на Крис. Там имаше извезано малко крокодилче.

Крис: Ти си ловецът в такъв случай. Жак ми е говорил много за теб.

Шопа: Да.

Крис: Как си оцелял?

Шопа: Нямам представа. Дълъг сън. Много дълъг. Когато се събудих, наоколо всичко беше бледоцикламено. И въздухът, и дърветата, листата им — всичко. А слънцата на небето бяха седем. Не съм луд, точно това беше, когато се събудих.

Крис: При нас дойде куче, също като твоята кучка. Мъжко.

Шопа: Моето е. Загуби се преди година и нещо.

Крис: А тези кученца от кого са?

Шопа: От него. Друго живо няма нищо наоколо. Ти като летиш, има ли другаде живот?

Крис: Не. Почти не. Но кучката носи шейсет и пет дни малките в корема си. Не една година.

Шопа: Това се чудя и аз. Преди два месеца ми се стори, че при кучката ми има куче. Само че не моето, а едно цикламено куче. Виждал ли си цикламено куче? Глупости, знам, но беше така. И това цикламено куче се криеше от мен.

Крис: Те ме принудиха да кацна тук. Аз отивах при моите колиби. Ходих за храна на кучето, с момчето. Спираха ми двигателя и ме насочваха насам, докато не ме принудиха да кацна тук, при теб.

Шопа: Кои?

Крис: Не знам. Цикламените.

Шопа: Виж ги ти. Какво искат?

Крис: Не знам. Ти не беше глухоням по-рано, Жак ми е говорил толкова пъти.

Шопа: Не бях. След съня не мога да чувам и не мога да говоря.

Крис: Хайде да те вземем с нас, искаш ли?

Шопа: Опушвам месо. Някой ден всичко ще започне да гние и ще останем с кучетата без месо.

Тук те прекъснаха диалога на листа и Шопа ги въведе в колибата. Той наистина опушваше месо и го складираше. Даде им да опитат, като взе хапка и той. Месото беше превъзходно на вкус. После излязоха да продължат своя разговор.

Крис: Ако искаш, тръгвай още сега. Ще вземем и кучката с кученцата. Или да дойдем да те вземем после, както искаш ти.

Шопа: Аз ще остана тук. Не зная защо, но така трябва. Откакто нямам глас и слух, имам вътрешен слух, нещо такова, имам и вътрешен глас, който ми казва какво трябва да правя и какво — не.

Крис: И какво ти казва сега вътрешният глас?

Шопа: Че трябва да остана тук. Чувам го съвършено ясно. Ако не му изпълня нещо, става ми лошо. Физически ми става лошо, изведнъж.

Крис: Добре. Ние да тръгваме. Аз ще помисля. Ще дойда пак, на всяка дена. Имам една идея.

Шопа: Добре. Моят вътрешен глас ми казва да си вървите. И също така, че идеята ти е много добра.

Крис: Но ти не я знаеш.

Шопа: Няма значение, той сигурно я знае, щом казва така.

Крис: Кой.

Шопа: Вътрешният ми глас. Той знае всичко, не спори с него никога.

Крис: Добре, ние тръгваме.

Шопа: На добър час.

Крис: Ще се видим скоро.

Тук Шопа бе кимнал, стиснаха си отново ръце и двамата посетители се упътиха към совалката.

Тя излетя нормално, по пътя към дома двигателите работиха без всякакво прекъсване.

 

 

Оказа се, че Ван познава добре Шопа и многократно е общувал с него отблизо. Описа го на Крис като извънредно весел човек, разговорлив и общителен, с много тънък слух, отличен ловец. А идеята на Крис бе обсъдена само между двамата — за нея Ван потвърди, че е повече от блестяща.

Два дни по-късно Крис, Ван и дългокосата бяла хубавица излетяха по посока към колибата на Шопа.

Той ги посрещна по същия начин — пак с пушката в ръце. После я окачи пред колибата и нареди богата софра от своите опушени меса и разни зеленчуци. Къде с писане, къде с жестове се разбраха, че Ванина трябва да остане тук — това било идеята на Крис.

„Стига тя да иска“ — бе мнението на Шопа.

„Тя няма отношение към нищо“ — написа Крис.

Обядваха дълго и спокойно, след това Крис заведе Ванина в градинката зад колибата на Шопа и с жестове й обясни, че тук ще работи, ще живее в колибата.

Когато дойде ред да се сбогуват, Ванина целуна двамата мъже, които я бяха довели, и им се поклони бавно до земята.

 

 

— Ти си гений, Крис — каза Ван по обратния път. — Аз искрено ти се възхищавам.

Крис помълча малко, след това рече със свойствения си хлапашки тон:

— Абе я остави тези глупости, ами по-добре да направим една проба с теб. Искаш ли?

— Каква?

— Да идем пак до града, да вземем още месо и хладилници. И да разберем дали и сега „ония отгоре“ пак ще ни поведат нанякъде.

— Не си казал, не сме тръгнали.

Крис промени курса и совалката пое към града.

— Вече няколко пъти си мисля сериозно, че вътрешният глас на Шопа, това са самите те.

— Кои?

— Цикламените.

Ван нищо не каза.

— Защо мълчиш?

— Защото може и да е точно тъй.

— Както и да е. В една книга, в дома на стария Енох в Алжария, бях прочел най-хубавата философия, на която съм попадал. Само в едно-единствено изречение. От някакъв руснак беше книгата.

— Чакам да чуя това изречение.

— „Прави каквото трябва, да става каквото ще.“

Ван се усмихна и погали брадата си с удоволствие. Каза:

— И той е имал такава брада.

— Кой?

— Толстой. Така се казва този руснак.

— Ето още един повод да си ми симпатичен с твоята безумна вълна по лицето — рече Крис и се засмя.

 

 

В града не се бавиха дълго — само натовариха каквото им трябваше и излетяха обратно.

По пътя до дома всичко беше нормално — от Цикламените нямаше и следа.

Но те завариха в лагера пълно униние, Евънс бе мълчалив и крайно нервен, а Боди вечерта се разплака без повод.

— Какво има? — попита Крис, като я погали по челото.

— Нищо — тихо каза тя. — Не знаех, че тя… че ти не си бил при нея. Защо не ме послуша, когато ти казах да влезеш при нея? Нали те заклех.

— Честно казано, Боди, не знам — рече Крис.

— Може би всеки човек си има някакъв свой, вътрешен глас, макар и не толкова „цикламен“ като на Шопа.

Те лежаха по гръб в колибата, един до друг. През отвора се виждаха звездите, ветрец шумолеше в листата на палмите. Едното от близначетата се обади кратко в съня си, два гълъба се сборичкаха в клоните на дървото и единият изпляска с криле в тъмнината.

— Сега излиза, че по-добре си направил, като не си влязъл при нея, Крис. Нали така излиза сега?

— Тогава защо плачеш?

Не знам. Пак сме ужасно сами. Те много далече ли са оттука? За човешко разстояние те питам, не за летене.

— Две хиляди километра и нещо.

— Не може ли да се преместят по-близо до нас? Не е ли все едно? Какво им пречи, или пък на нас, ако са все пак по-близо?

— Защо ти са близо?

— Ами така. Пак да са си отделно, но по-близо.

— Изглежда, не може, щом той не иска. Цикламените не дават да се мести оттам.

— Ти вярваш ли в тях?

— Те са факт, Боди, И да вярваш, и да не вярваш, все тая. Те съществуват и се намесват в нашите работи както си искат.

— Това… не е ли като бог?

— Кое?

— Ами тези, Цикламените.

— Същото се питам постоянно и аз. Хем го има, хем го няма. Хем съществува, хем не знаеш какво е. Че се и настанява вътре в теб… Може ли за шейсет и пет дни едно куче да извърви повече от две хиляди километра?

— Не, разбира се.

— Тогава от какво е забременяла кучката на Шопа? Аз видях нейните кученца, те бяха още слепи. А кучето вече беше при нас. Какво ще кажеш? От какво е забременяла кучката на Шопа?

Умълчаха се за дълго, вторачени в звездите през отвора на колибата.

После Боди безшумно избърса сълзите си и прошепна, като се обърна към него и се притисна:

— Не знам. Знам само от какво забременявам аз. И то ми стига.