Дончо Цончев
Прогнозата (19)

XVIII

Ван изчака да види посоката на Крис, избра за себе си това, което всъщност бе намислил отдавна, и излетя.

Южна Индустралия го привличаше още от юношеските му години, а се бе случвало тъй, че никога не успя да я посети. Сега пътуваше нататък — най-сетне! — но се питаше дали наистина иска да види мъртва страната на своите мечти. Не, разбира се. Но една дума, с която той бе възпитаван от най-ранно детство, надделя и сега — тази толкова важна дума в живота на Ван бе „трябва“. Той така се бе озовал и в контрабандата с крокодилските кожи — пак благодарение на думата „трябва“. След дългогодишното му участие във висшето военно дело бе разбрал, че светът отива към гибел, и — най-абсурдното от всичко — управниците на тоя свят хвърляха огромната част от средствата тъкмо за оръжията, които щяха да причинят тази гибел. И трябваше да се махне от това дело на всяка цена. А какво друго, освен контрабанда можеше да прави човек — за да не гладува — в един свят, където деветдесет на сто от мъжете бяха военни и полицаи?

И тъй като Ван не можеше да си позволи да гладува — сред супербогатите убийци на света — се озова между крокодилоубийците.

Мислейки за това и сега, докато летеше към Индустралия, Ван си даде ясна сметка, че всъщност, откакто се помнеше, в живота нямаш никакви други начини за нормално и добро печелене на пари, освен някакви убийства. Било на хора в непрекъснатите „малки“ войни, било на всички видове животни, които намаляваха и изчезваха от лицето на земята завинаги — било на самата природа, във всичките й естествени форми и състояния.

Тогава какво чудно, че животът на земята загина, след като човекът — все по-ученият и все по-могъщият — упорито и отдавна се бе стремил към това, превръщайки в своя главна професия убийството?

 

Ван съзря в далечината под себе си бреговата линия на част от Индустралия, намали височината и включи скенерите.

Совалката, с която пътуваше, бе едно от крайните, съвършени постижения на човечеството преди катастрофата. Нейната мощност, уредите й, кибернетичните аперцептори и спецкомпютрите наистина респектираха дори опитния висш офицер. Но той си мислеше колко много убийства струва цялата тази свръхтехника и колко просто и сладко нещо е животът, дори понякога да се храниш с корени и листа.

Ван знаеше това — за простотата и красотата на живота — твърде отдавна, макар че беше богат при военните. Просто така се бе родил — с усет към природата и нежната, велика същност на самото живеене. И неговата тайна, абсолютна цел бе, след като спечели достатъчно в контрабандата, да се върне отново при военните, да проникне до секретните командни центрове с всички средства и да разстрои схемите за изстрелване по автоматичен начин на свръхунищожителните оръжия. Идеята бе зряла години в съзнанието му. Това бе най-голямото възможно предателство за един военен и за един гражданин изобщо — да лишиш страната си от равностойно оръжие при една тотална война.

Но това бе единственият възможен начин някъде да остане живот, макар че собствената ти страна ще бъде заличена от лицето на Земята. Живот в страната на противника, но все пак живот. Иначе — каквото вече се бе случило.

Сега всеки на неговото място и на мястото на Крис би постъпил по същия начин — би предал без капка угризения цял континент в името на това някъде по Земята да остане живот. Но беше късно.

Говорещият спецкомпютър докладва подробно за приземните условия долу — те бяха почти същите, както и в Бражентина: нормална растителност, поносима радиация, всички възможни белтъчини от животински произход — коагулирали.

Ван намали височината, направи няколко широки кръга и си избра район за кацане.

След минути той бе стъпил на мечтаната земя.

Откачи едно от столчетата, затвори совалката и излетя да огледа околността. Наистина картината бе, както и в Бражентина. Пищна растителност, добър климат, всичко живо застинало в последните си пози и неподлежащо на разлагане.

— Да почне пак животът — рече Ван гласно, когато остави на брега на едно езеро къс месо и пусна пет от мухите.

Мухите след миг бяха върху месото, Ван дълго ги гледа и след това загуби всякакъв интерес към своето пътуване тук.

— Ако е живот и здраве, след някое време ще дойда да видя какво е станало — каза той, като гледаше мухите върху къса месо. — А сега всеки своята.

Върна се при совалката, взе уреда за откриване на животински белтъчини и отлетя със столчето към районите, където имаше дълбоки пещери.

Обиколи седем — резултат нямаше. Едната от тях беше достатъчно просторна и той я обиколи лично, като използва столчето. Това силно му напомни за собствения живот в галерията и той с удоволствие побърза да излезе.

Върна се при совалката и все пак реши да отиде и до района, за който геофизичният скенер докладва с най-респектиращи данни. Този район бе далеч, Ван се премести дотам със совалката.

Оказа се, че това са също изоставени рудници, цяла система от галерии и „зали“, свързани помежду си. На всеки десет метра дълбочина имаше площадка с цифрови обозначения на посоките и нивото — всяка от тези площадки чудесно може да се сравни със спирка на обикновено градско метро. Ван натисна копчето на асансьора, когато беше на двайсетия метър (просто бе посегнал машинално), и за негова огромна изненада се чу шум.

Асансьорът се появи от дълбочината, спря на площадката и вратата му се отвори. Ван потръпна. Нямаше нищо неестествено във всичко това, тъй като генераторите бяха атомни и всички инсталации тук можеха да работят десетки години, при положение че няма никаква авария от технически характер. И все пак Ван дълго се колеба, преди да влезе в асансьора. За още една проба се качи на горното ниво и отново го повика. След секунда асансьорът беше тук, вратата му се отвори.

Едва сега Ван се сети да включи осветлението, намери бързо таблото, но не успя да го отвори. Тогава взе носната си кърпа, уви си ръката и счупи стъклото.

От таблото изскочи маркуч, от маркуча бликна силна струя вода и го обля цял. Ван отскочи встрани, но маркучът се въртеше навсякъде и обливаше всичко. Напразни бяха опитите да се избяга от него, той като че ли беше жив или в ръката на разумно същество, което на всяка цена искаше да удави, човека. Единственото място бе асансьорът, Ван натисна копчето и когато вратата му се отвори, влезе вътре. Асансьорът си остана на мястото, само вратата му се затвори.

— Благодаря много — рече Ван, като си бършеше лицето от водата и си отръскваше дрехите.

Той натисна едно от копчетата в асансьора и усети, че с огромна скорост се премести надолу. Сега му дойде наум, че всички цифрови обозначения тук са кодови и че просто бе сбъркал противопожарното табло с таблото за осветлението. Натисна друго копче на асансьора и се озова на повърхността.

Седна отвън пред входа на галерията и се замисли дали да продължи проучването, или да се върне и после, друг път, да дойдат тук двамата с Крис. Любопитството надви (а може би невероятният му характер) и той стана. Отиде до асансьора и видя, че него го нямаше там, където го остави. Това не му хареса. Натисна копчето и след малко асансьорът дойде.

— Къде беше? — рече Ван. — Я да видим къде ходиш, без да съм те изпращал.

Той влезе в асансьора и остана така. Не натисна нито едно от кончетата. Зачака.

След около минута асансьорът тръгна. Пътуваха доста дълго за скоростта и когато асансьорът спря и вратата се отвори, Ван видя най-голямата от „спирките на метрото“ — светла, със забележителни фрески по стените. Двайсетина трупа седяха по пейките, четири от тях държаха вестници в ръцете си. В ръката на друг имаше чашка от сладолед.

Удиви го това, че на ниво четиристотин метра смъртта е настъпила тъй мигновено. Също на четиристотин метра, в своя склад, Ван не бе усетил нищо. Огледа се навсякъде и едва сега си даде сметка, че светлината е дневна. Тръгна наляво и не след дълго видя небето.

Този проход се свързваше с голям открит рудник в подножието на скалистата планина. Така мигновената смърт вече бе лесно обяснима. Ван се върна при асансьора.

Но той отново не си беше на мястото.

— Не се разбираме с тебе — каза Ван, докато натискаше копчето.

Асансьорът не дойде.

Друг асансьор нямаше и Ван се върна при открития рудник. Погледна нагоре, към мястото, където бяха совалката и столчето. Трябваше да се изкачва по скалите, тъй като отвсякъде другаде откритият рудник граничеше с главоломни пропасти.

Ван нямаше друг избор и започна изкачването.

Три часа по-късно, вече със сухи, но сега пък окъсани дрехи и с разранени ръце, той беше горе, на платото.

Когато приближи към столчето, в което бе оставил уреда за издирване на белтъчини от животински произход, смаян разбра, че той дава сигнали. Ван се затича нататък и в момента, когато беше до уреда, му се стори, че нещо помръдна при входа на минното предприятие. Сега побягна в тази посока. Но вратата, която бе оставил отворена, сега беше плътно затворена и добре заключена отвътре.

Всички опити да влезе се оказаха напразни.

Върна се при столчето — сега уредът не работеше.

Ван проми раните на ръцете си и ги намаза с биопаста — след една минута кожата му бе напълно здрава.

Толкова време му трябваше и да реши как да действа. Премести уреда за белтъчините в совалката, включи го в предавателя и настрои приемника в столчето. След това излетя право нагоре със столчето и се отдалечи много, вдясно от входа на мините.

Когато загуби от погледа си совалката, направи широк кръг, слезе под платото на скалистата планина и прелетя над открития рудник, във входа, през който бе излязъл.

Ван кацна до труповете, които държаха вестници, и тук зачака.

След двайсетина минути приемателят в столчето отбеляза сигнали от детектора за белтъчините — силни и отчетливи.

Нямаше никакво съмнение — в близост до совалката имаше живо същество.

Ван излетя навън с максимална скорост, зави над открития рудник, после над платото и се спусна вертикално пред входа на мините.

Някакво същество наистина притича и се изгуби в скалите пред носа на совалката.

Ван литна и веднага кацна там, където съществото се загуби — столчето буквално направи един скок от входа на мините дотук. Пилотът му изхвръкна от него и се затича в прохода пред себе си.

Вдясно и вляво също имаше проходи между скалите — мястото беше същински лабиринт.

Ван спря. Огледа се на всички страни и се ослуша. Никакъв звук. Сведе очи пред краката си и върху песъчливата почва видя следи от бос човешки крак.

Той потръпна цял. Коленичи и внимателно разгледа следата. Кракът не беше голям.

Силно възбуден, Ван се изправи и видя на десетина метра от себе си самото същество.

Беше жена. От бялата раса. С коса, която падаше под кръста й. Носеше нормален, дори твърде елегантен костюм. Гледаше го в очите, леко докоснала с дясната си ръка скалата на височината на ухото си.

— Ей, защо бягаш от мен? — прошепна Ван.

Жената мълчеше. Изражението й беше тъжно и непроменимо.

Той протегна ръката си напред и се усмихна.

— Ела — каза. — За бога, ела и кажи една дума. Хайде де.

Тя не помръдваше и не сваляше очите си от неговите.

— Не ме ли чуваш? Страх ли те е от мен? Не знаеш ли какво се случи навсякъде по света? Хайде, дай ми ръката си.

Когато се убеди, че всичките му думи са безсмислени, Ван направи крачка напред.

Жената се отдръпна крачка назад.

Той спря, спря и тя.

Дойде му наум да тръгне назад. Сега жената тръгна напред.

Така излязоха от скалистия лабиринт, Ван избра един удобен камък край столчето и седна. Посочи й с ръка друг камък. Жената остана неподвижна на мястото си.

Ван стана и тръгна полека към совалката.

Не си права, другарчето ми — каза той с въздишка и вече знаеше какво трябва да направи.

Жената отиде до камъка, на който бе седял Ван, и внимателно го докосна с крак. После се наведе и го пипна с ръка.

Когато Ван се върна от совалката със синия спрей в ръка, тя седеше на неговия камък и все тъй го гледаше в очите.

Като й говореше мило, Ван я доближи, натисна бутончето и струята приспиващ газ упражни своето действие мигновено.

Жената притвори очи, отпусна се, свлече се до камъка и когато Ван се наведе над нея тя спеше дълбоко.

Той я взе на ръце и усети невероятната, забравена топлина на човешкото тяло до теб.

— Сестричката ми, дъщеричката ми, толкова хубаво е, че те открих — прошепна той. — А ти се плашиш.

И я понесе към совалката.