Дончо Цончев
Прогнозата (18)

XVII

Пръв излетя Крис.

Без строго определен план, той взе курс на изток. Над океана включи всички системи за контрол на въздуха, водата и възможните сигнали до стратосферата. Нещата бяха нормални и после, когато под себе си забеляза очертанията на Югоевропа.

Постепенно, като правеше широки кръгове, Крис намали височината. По големите реки се ориентираше добре. Включи специалния компютър за география и след малко знаеше всичко за района, в който щеше да кацне: климата преди апокалипсиса, населението, икономиката и принадлежността към военно отбранителните блокове.

Насочи се между Средиземно и Черно море, избра една равнинна област недалеч от река Дунав и кацна.

Изчака в херметическата совалка, докато аперцепторите докладват обстановката отвън във всяко отношение. Условията бяха поносими. Отвори люка, излезе и стъпи на необичайната почва, подобна на пластмаса. Растителност нямаше. Всичко беше стъкло. Ван излезе прав. Тук нямаше смисъл да се пускат бактерии — какво да сторят те на остъклената маса?

Крис се разходи, отчупи един къс от земята, в който личаха останки от листо и насекомо. Сара имаше подобно украшение от янтар — вътре в янтарния къс се виждаше мумифицирано насекомо. Беше пределно ясно, че преди да застине, цялата материя от повърхностния слой на Земята е била в течно и подвижно състояние. Нищо не пазеше собствените си очертания, всичко бе текло в някакви посоки, когато е застивало.

Той прибра къса в совалката, откачи едно от летящите столчета и с него излетя по протежението на реката. Едва сега забеляза, че всъщност тя не тече. Беше „замръзнала“ стъкловидна маса. Отиде до устието, където чрез три ръкава реката се вливаше в Черно море. Тук разгледа отблизо самото море. То се движеше. Водата си беше вода, но гъста като каша. Крис изпита силно отвращение от вида, цвета и миризмата на морската каша и се отдалечи. Нямаше работа тук.

Щеше да кацне на още две-три места в градовете и…

И от совалката дойде сигнал. Приемателят в таблото на столчето го улови ясно и го повтори. Три еднакви, дълги импулса и един къс. Пауза. Отново същото.

Крис не беше включвал никакъв предавател в совалката, контактът на таблото бе изключен. Изпита огромно вълнение.

Той предпазливо обиколи във въздуха над совалката. Импулсите се предаваха постоянно и отчетливо.

Кацна и обиколи пеш совалката, като носеше в ръка приемателя. С негова помощ сравнително бързо откри източника на странните импулси.

Беше една тъмна кутия, голяма колкото настолна табакера, лепната на борда на совалката. Поколеба се, но накрая посегна спокойно и без особено усилие я отлепи. Тогава забеляза на горната й страна металните инкрустации. Бяха две линии — една дъга и една права, поставени тъй, както се поставят лъкът й стрелата.

Крис прибра кутията в совалката и отлетя със столчето до най-близкия град. Обиколи стъклената глазура, в която личаха всевъзможни предмети, части от сгради, хора, машини — всички застинали в произволно течно състояние.

Не, той нямаше работа тук. С Югоевропа беше свършено окончателно и завинаги. Дори да беше останало живо същество някъде дълбоко под земята, то не можеше да пробие стъкления слой. А и това да се допусне — че слоят може да бъде пробит някак, — никое живо същество не би оцеляло в тази тотална, стерилна, стъклена пустиня.

На връщане улови импулсите отново.

Гореща вълна го обля отвътре. Кацна до совалката веднага, без всякакви обиколки, и също тъй веднага видя кутията, лепната на борда, на съвсем същото място.

Но тази кутия беше друга. Вместо металните инкрустации, които бяха на първата, тук имаше три дълги, еднакви черти и една по-къса — примерно около две десети от дължината на другите.

Крис взе и тази кутия, веднага, след което почувствува нечие присъствие. Същото чувство бе изпитал, когато държеше в ръце първата кутия, но тогава го бе отдал на силното вълнение. Сега се огледа внимателно на всички страни.

Нямаше никой, разбира се.

Но чувството за нечие присъствие си остана. То се загуби едва когато той остави кутията в совалката до първата.

Крис постоя така, да се увери, че е напълно спокоен. След това взе двете кутии в ръце.

Сега изпита усещането, че някой буквално го наблюдава. Пулсът му от шейсет удара в минута отиде на сто и двайсет. Той се обърна, огледа се и тогава видя в монитора светещ, огненобял диск в координати М-15/С-189.

Потърси този диск с очи в небето и веднага го откри. Остави кутиите на местата им и в същия миг дискът се изгуби. Нямаше го и на монитора.

Взе едната кутия, като следеше в същото време монитора. В координатите на огненобелия диск се появи бледо сияние със слаб цикламен оттенък. Взе и другата кутия в ръка. В монитора и на небето на мястото на бледоцикламеното сияние грееше дискът.

Остави едната дутия, като следеше диска в небето. В мига, когато пръстите на ръката му се отделиха от кутията, дискът се превърна в бледоцикламено сияние.

— Добре — каза Крис гласно. — Все пак започваме да се разбираме някак. Но засега довиждане.

Той включи двигателите и след малко излетя. Мина на скорост с една степен под космическата и внезапно се насочи към диска в небето.

Дискът растеше в очите му бързо и ставаше все по-светъл. Централната му част напомняше по интензитет точката, в която електродът докосва метала при работа с електрожен. Крис спусна блендите на совалката, но в същия миг дискът се загуби.

Импулсите от кутиите — съвършено еднакви, но на различни вълни, с различна честота — заглъхнаха.

Вдигна блендите отново. Импулсите тутакси се появиха, появи се на своето място и дискът.

Но светлината на диска вече го ослепяваше и уредите показваха, че по повърхността на совалката температурата наближава критичната точка. Крис опита още веднъж с блендите — всичко се повтори. И той разбра, че ако продължи да лети нататък, има само две възможности: или да изгори по пътя към диска, или да го загуби заедно с импулсите от кутиите. И избра разбира се, третата — да смени курса и да си поеме по своя път на запад.

Сега светлината на диска не беше така непоносима. Температурата на повърхността на совалката започна да спада. Предаването на импулсите от кутиите продължаваше.

— Значи ще се разбираме, но само отдалеч — въздъхна Крис. — Ясно. Поради липса на друга възможност приемам. — Той погледна към диска. — Съвсем не ми е неприятна компанията ви, които и каквито да сте.

След това Крис включи най-мощния космически предавател на совалката и като копира съвършено точно импулсите от кутиите, излъчи ги чрез своя предавател.

Приемателят му незабавно получи нови импулси, които имаха различна стойност от досегашните, но съотношението помежду им бе абсолютно същото. Все едно новите импулси (те идваха от втората кутия) бяха „умален вид“ на първите.

Когато Крис погледна тази кутия, с лудо вълнение откри, че трите големи и едната малка черти също бяха умалени, но със запазено съотношение помежду си.

Сега той изпрати „увеличени“ импулси, все тъй, без да променя съотношението.

Мигновено получи същия отговор. Погледна към кутията с невярващи очи, но това, което очакваше, се случи: чертите бяха съответно увеличени.

— О, така ли? — каза само, обърна пак очи към диска и като допря върховете на пръстите си до устните, издаде силен звук на целувка.

Миг след това двигателите на совалката спряха своята работа и всички системи — също. Това не беше възможно, но ето, че бе факт. На всичкото отгоре, както летеше по инерция, совалката не загуби скоростта си, нито прояви тенденция да пада. Крис опита да включи двигателите, но те си бяха включени. Не знаеше какво да направи. Изведнъж всичко отново заработи. След няколко минути пак всичко бе изключено. Совалката продължи полета си, докато инерцията естествено започна да се губи. Скоростта се сведе до около хиляда километра в час, което беше нещо като „пълзене“. Но совалката не падаше.

— Разбирам — каза Крис. — Антигравитация, искате да кажете. И кой знае още какво можете.

Той наистина беше спокоен и си остана така, докато всичко отново заработи нормално.

Десетина минути по-късно дискът в небето се загуби от очите му. Но образът в монитора остана, както и импулсите от двете кутии.

— Е, не се връщам със съвсем празни ръце, Ван — рече Крис. — Все пак ти нося нещо. Представям си как ще подскачат дебелите ти вежди.

Той погали кутиите тъй, както се галят котенца. Настани се удобно в креслото си и отвори туба с десертни съставки и витамини. В този момент бе забравил напълно трагедията на Югоевропа, чийто силует долу, от тази височина, напомняше уродливо животинче, с един крак досущ като ботуш, между Тиренско и Адриатическо море, с още един — куц — между Йонийско и Егейско море, а ръбестата глава на това животинче се бе навела да целуне (или да ухапе?) ръбчето на Северна Африка.

Трагедията на Югоевропа след още десетина минути щеше да си остане там, зад океана, и по някакъв начин зад времето — подобно необятен и лъскав палеонтологичен витрариум.