Дончо Цончев
Прогнозата (17)

XVI

Страхът, който напълно бе изчезнал след краткото пребиваване на Крис в Риока, сега се появи отново — естествен и неуправляем, като движенията на облаците в небето. Това го ядоса силно, той стисна зъби и с няколко скока се озова до самата врата.

Тогава тя се отвори и в рамката й се появи човекът с бялата коса и дебелите черни вежди, на когото Крис преди години бе продавал крокодилските кожи.

— Щях да се побъркам от страх — каза той. — Има ли още някой жив човек на планетата?

Крис го гледаше блед и все тъй държеше ужасния умърдал насреща му.

— Ей, Крис, ти добре ли си? Не ме ли позна? Аз съм Ван, работехме заедно с Жак. И махни тая щуротия от ръката си.

— Познах те веднага, разбира се — рече Крис и прибра умърдала. — Въпреки брадата ти. Но в първия миг като че ли не исках да вярвам на очите си. Как си оцелял?

Ван разпери ръце и вдигна високо дебелите си черни вежди.

— Нямам представа. Бях в склада за кожите. Той е в една изоставена галерия в джунглата, на четиристотин метра под земята. В един миг радиационните индикатори обявиха автоматично извънредно положение. Още тогава помислих, че… Но не исках да го повярвам.

— Никой не искаше — рече Крис. — Хайде да седнем ей там.

Те седнаха на една скамейка.

— Имаше плъхове долу, в склада — продължи Ван. — Прогонвах ги нагоре един по един с ултразвук, да пробвам възможно ли е да изляза, тъй като върховата концентрация на радиацията бе преминала според индикаторите. Но плъховете умираха още на ниво триста метра под земята. Не зная колко време изкарах така. Последният плъх умря на петдесет метра под почвата. Може да съм бил там цяла година, не знам. Всички припаси бяха свършени, хидроинжекциите също. Не можех да се движа, спаси ме автоматичната акупунктурна писалка. Заплашваше ме лудост. Страшна, абсолютна самотна лудост в скривалището под земята. Не ми се виждаше…

— Чакай — каза Крис. — „Страшна, абсолютна, самотна лудост в скривалището“… Добре говориш, Ван.

— По-точно не може да се каже. Вече изпитвах неудържимо желание да ям от кожите. Както са обработени с отровите. Знаех, че ще умра от това, но не можех да удържам повече на глада. Тази дума „глад“ сега ми се вижда изкуствена, Крис. И нищо неозначаваща. Онова е друго. Толкова съм чел преди за корабокрушенци, за цивилизовани хора, които буквално се изяждали един друг. И никога не го бях разбирал. Сега зная защо не съм го разбирал. Защото не е описано както трябва. То е нещо друго, човек не може да го разбере, ако не го изпита сам. То е много по-силно от всички понятия, Крис. Все едно наркоманът да разкаже за своя делириум на друг, не наркоман, и да чака онзи да го разбере. Не може.

— И все пак не си ял от кожите, нали? Щом си жив.

— Не. Реших, че щом ще се мре, това може да стане, и докато съм си с всичкия, по начина, по който са загинали другите. И малко лъжа в момента. Защото една надеждица — колкото мъничка светеща точица, която едва долавяш в далечината — все имаше в мен. То така и стана. Индикаторите бяха излезли от строя отдавна и всичко, което направих, беше на пълен, последен риск! Изкачвах се бавно. Намерих на една площадка в кошчето за отпадъци две употребени дунапренови гъби с хранителни сокове и витамини. Изядох тези гъби, Крис. Извинявай… облизах кошчето за отпадъци. Глупаво е да крия нещо от това, нали? Изкачвах се бавно нагоре, може да било например две седмици, докато дойде часът, в който пак видях слънцето. Щях да ослепея. Не знаех секунда ли ще живея още, минута ли… Крис, аз ти разказвам всичко това, макар и набързо, а може би ти го знаеш по себе си? За да оцелееш, е било нещо подобно и с теб, нали?

— Не толкова дълго и страшно. Ние бяхме двама с една жена от племето.

— Тя жива ли е сега?

— Да. Имам и дете от нея.

Крис се усмихна и в същия миг си даде сметка, че това много отдавна не му се бе случвало — да се усмихне. Очите на Ван светнаха под черните вежди и рошавата му брада също се размърда в усмивка.

— Не може да няма и други, а, Крис? — рече той. — Не може някъде да няма още като нас. Някак си оцелели. Какво ще кажеш, Крис?

— Не зная какво да кажа. Аз затова тръгнах. И у мен една мъничка светеща точка не е угасвала никога. Кажи после какво си правил, като излезе от галерията.

— Ядох листа. Помещението над галерията, където бяха другите провизии и оръжия, не съществуваха. И досега не зная какво се е случило с тях. Пейзажът горе беше съвсем различен и от това пак не бях сигурен, че съм нормален. Ядох листа, спах и чаках да умра. Не можех да се движа. В началото действах с пълзене. После открих в едни пясъци наблизо част от самолета ми. За около месец разрових пясъка толкова, че успях да вляза вътре в самолета. С ръце.

— Какво с ръце?

— Разравях пясъка около самолета с ръце.

— Да. И какво после?

— Ами вътре имаше хранителни сокове, хапчета, витамини — всичко. Стъпих на крака. Започнах да мисля как да се добера до някой град. Заякнах и след още време тръгнах. Четири дъждовни сезона вървях. Видях всичко, което се е случило с животните…

Ван млъкна, вгледа се в Крис и сложи ръката си на рамото му.

— Заболя ме устата да говоря, Крис. В отделни мигове си мисля, че сънувам. Тука си, нали?

— Я ела да пием по една бира — рече Крис — Искаш ли?

Двамата станаха от скамейката и се упътиха към главната улица на Риока.

Седнаха край един павилион всред малка градинка, тук нямаше толкова много трупове. Ван отвори две кутии бира.

— Кога ме видя? — попита Крис.

— Още във въздуха. Щях да се побъркам. Виках ти отдолу и махах с ръце. После изведнъж се уплаших много. Не знам защо.

— А ти откога си тук, в Риока?

— Доста време. Не знам вече нищо за времето, то си загуби смисъла още там, долу. Половината Бражентина съм обиколил вече. Тия совалки аз ги поддържам в двора на военното.

— Бива ги, нали?

— Невероятни са.

— И какво като обикаляш?

Ван сви рамене и главата му направи движение, да посочи каквото е наоколо.

— Но аз все вярвам, че има и други живи някъде — каза той след малко. — Особено сега, като те видях теб. И туземката, казваш.

— И ято гълъби, което беше с нас в пещерите. И един орел, който се появи отнякъде, да гони гълъбите. Изяде един. От този орел започна май всичко в главата ми.

— Какво всичко?

— Решението да тръгна. След него се яви муха. Гълъбът, останките му, започнаха да гният.

Крис разказа на Ван всичко, което бе направил, за да възстанови гниенето, тоест тъй да се върне животът на Земята отново.

— Орел, казваш…

— Да, защо?

Ван отново почеса брадата си.

— Знам ли защо те попитах и аз. Мисля си глупости. Слушай, Крис, ти къде беше тръгнал точно преди да ме забележиш?

— Не знам. Някъде. Да търся други живи. Да видя какво е. А ти нали го знаеш, щом си обикалял из Бражентина.

— Да. Всъщност да.

Сега Крис докосна ръката му върху масичката край павилиона.

— Да си призная — рече той, — и аз изпитах идиотски страх от теб. Когато видях как помръдна вратата там. Все едно. Ти как мислиш, Ван, навсякъде ли ще е така?

— Съвсем сигурно. Всички континенти, всяка точка от тях, още преди сто години бяха в обсега на оръжията. Цялата им мрежа, на ядрените им оръжия, беше свързана тъй, че където и да се задейства, в която ни да е точка от мрежата, тя цялата автоматично влиза в действие. Този капан е от сто години, Крис, той съвсем не е толкова нов. Дълги години аз бях военен. Всичките години от ученик до деня, в който влязох в контрабандата. Най-рядка беше тази мрежа тук, в джунглите на Бражентина, на двата полюса и в пустините на Южна Индустралия. Това са и местата, където може да се очаква нещичко оцеляло. Тоест чудеса, подобни на това с мене и на това с теб и туземката ти. И гълъбите и орела. Слушай, в този миг, сега, мога да се обзаложа, че има още живи хора или животни.

— Къде?

— Където ти казах. В Югоевропа например няма никакъв смисъл да се ходи. Предполагам, че там всичко е стъкло, живо и мъртво. Тоест искам да кажа органична и неорганична материя. Там бяха създадени квантовите променители и градовете бяха натъпкани с тях.

— Спомням си.

Двамата се умълчаха. Ван отвори по още една кутия бира и като отпиха, Крис рече:

— И все пак ще се разходим нанякъде, нали? Какво ще кажеш, Ван?

— Мисля, че сме длъжни да го направим. Особено сега, след като вече сме двама. Ти как мислиш да действаме? Заедно или поотделно?

— То си има принципи в тия неща, Ван. Шансът да оцелее някой от нас е двоен, когато сме разделени.

— Тогава допиваме бирите си и тръгваме. Иначе аз се размеквам така, в компанията… „на единствения ми приятел в света“. А?

— Да, добре говориш. Слушай, Ван, ти знаеш мястото, където е моята черна жена и детето, нали?

— Не точно. Жак не обичаше никой да се навърта наблизо. Затова правеше срещите другаде, както и когато се видяхме с теб.

— Ще ти дам сега координатите, като идем до совалките. И ако аз не се върна, отиваш там. Имай много деца от Боди. Така се казва жена ми. Разбираш, нали? Колкото може да роди. И тъй нататък.

Ван се вторачи в очите на Крис и рече меко:

— Ти трябва да се върнеш, Крис.

— Какво искаш да кажеш, крокодилоубиецо? Че си сантиментален или глупав?

— Убиецът си ти, Крис. Аз само съм бандитът търговец. И не става дума за сантименталност и глупост. Просто не мога да имам деца. Това, което прави децата, го продадох на военното училище преди много години. Тръгваме ли?

Те станаха и се запътиха към совалките.

Уговориха се кога да се търсят пак тук, стиснаха си ръцете и след минута свръхмощните двигатели работеха.