Дончо Цончев
Прогнозата (14)

XIII

Боди плевеше в малката зеленчукова градинка пред колибата, а Крис, копаеше в пясъка, когато гълъбите шумно тупнаха в храстите под дърветата, на които бяха накацали.

Гълъбите просто се бяха пуснали със свити криле от клоните — това беше техният най-бърз начин да се опасяват от хищник във въздуха. Боди отлично познаваше тази странна маневра — вдигна глава и извика:

— Не може да бъде!

Крис също вдигна глава и се подпря на лопатата. Той беше с дълга брада, гол — само с една къса пола от палмови листа.

— Защо извика така?

— Не видя ли гълъбите?

— Видях. Какво има?

Боди се затича към него със светнали очи. Стисна ръцете му и почти изпищя:

— Ястреб! Или орел! Гълъбите правят така само ако ги нападнат от въздуха! — Тя се обърна към детето, което играеше наблизо с купчина сухи клечки. — Евънс! Ела тука! Бързо!

Момченцето дотича, видя как майка му държи баща му за ръцете, това му се видя много забавно и то също протегна ръце.

— Гледайте нагоре сега — Боди сама вдигна очи.

Тримата дълго се взираха в пустото небе. Там нямаше нищо. Когато гълъбите след десетина минути отново излетяха и заеха местата си в клоните на дървото, Крис рече само едно:

— Е?

— Може да е било някое голямо листо, което е паднало от дърветата — каза Боди. — И гълъбите са се уплашили от сянката му. Листо е било.

Тя се наведе и продължи да плеви унило. Крис позяпа към нея, подпрян на лопатата, след туй се загледа в малкия Евънс и накрая отново се зае с пясъка.

Той искаше да изрови склада с резервните части на Жак, който бе затрупан с тиня и пясък при голямо наводнение. Когато водата се бе оттеглила, от тинестия пясък се бе подал само върхът на покрива. Втори месец работеше Крис с лопатата — днес бе стигнал до прозорците на склада.

Боди не го разпитваше защо толкова упорито иска да изрови склада. Тя се грижеше за детето и за зеленчуковата градинка — в очакване на следващото дете. Нямаше никаква друга задача на този пуст свят. И двамата с Крис мълчаливо си знаеха, че трябва да народят колкото може повече деца. Не го приказваха, не го и умуваха. „Семето на новия свят“ — мислеше си понякога Боди, загледана в Крис. „Майката на новия свят“ — бе прошепнал една вечер Крис, докато с върховете на пръстите си галеше красивото и гладко чело край огъня пред колибата.

И това беше всичко.

А колкото до склада с резервните части, Крис имаше намерение все пак някой ден малко да се размърда. Не мислеше да умира така — без да види какво е станало по другите континенти, макар предварително да го знаеше. Той не говореше за това, само пресмяташе — вече няколко години — доколко има право да изкара спокойно остатъка от живота си тук, край колибата, с Боди и децата и доколко е длъжен да обиколи тази проклета планета. И го бе пресметнал ясно: трябваше да се размърда бащата на новия свят.

Планът му бе да тръпне, след като Боди роди второто им дете. За един или два месеца щеше да стигне до големия град. Оттам щеше да си вземе какъвто самолет иска и нататък — лесно.

Работеше с лопатата Крис и не бързаше. От време на време поглеждаше към жената, после към момченцето и накрая към гълъбите в дървото. И те се въдеха. И те чакаха нещо.

Може ли живото — дори да е едничко на тази земя — да си живее живота, без да очаква нещо?

Боди знаеше какво мисли Крис. Тя винаги, още от дете, бе знаела кой какво мисли, макар и да не можеше с нищо да му попречи. Самата беше крайно любопитна: наистина ли навред по земята няма нито едно друго живо същество? Не беше ли се запазила някъде друга двойка като нея и Крис? Друго ято гълъби? Друга група животни?

Много часове Боди — тайно от Крис — бе прекарвала в реката с надеждата да открие някоя риба. Тя плуваше виртуозно от малка, като същински делфин, гмуркаше се дълбоко в подмолите и коренищата.

И в реката нямаше живо същество. Само безчетните трупове на милиони риби, дребни, средни и огромни, които водата влачеше полека. Те не гниеха — разбира се, — защото нямаше и гнилостни бактерии. И никога нямаше да изгният — Боди вече знаеше това. Просто водите на реките щяха да ги завлекат полека-лека в океана и там те щяха да си останат, като мумии. Така, както стояха умрелите животни в джунглата — в различни пози, непокътнати, съвършени препарати в безкрайния природонаучен музей.

Боди си представяше картината в големите градове. Театралните салони, пълни с/ човешки мумии. Футболните стадиони, претъпкани с публика, застинала завинаги на мястото си. Детските градини и училищата. Майки — като нея самата — на улицата, край количките на децата си.

Тя не искаше Крис да вижда всичко това — ето от кое се страхуваше. Вярваше, че той — и тя, и всеки възможен човек — ще полудее от гледката.

Работеше си в градинката майката на новия свят и си мълчеше. Чакаше Крис пръв да изложи своите намерения и тогава тя щеше да му обясни всичко, от което се опасяваше. Беше убедена, че той няма да тръгне, преди да се роди второто дете.

Понякога жената си пееше тихо — тъй както бяха пели нейните баби и прабаби. Тя и сега си запя, развълнувана от мисълта за ястреба. Еднички в мъртвия свят — добре, но Евънс трябваше да слуша песните от своята майка. И братчето му, сестричето му… Да се научат на много неща от своя баща — трябваше. И да имат свои деца, които да научат нещата и песните и тъй нататък, докато се навъдят много нови хора, изучат се, построят градовете си, фабриките си, разделят земята на държави, оборят идеите си, извършат революциите си, открият барута, динамита и разпадането на атома…

Песента й секна. Не искаше да мисли за далечното бъдеще на новото човечество, което тръгва от Крис и от нея — това далечно бъдеще се сливаше с ужасното близко минало, на което сами бяха свидетели.

Боди се загледа с отворена уста в гърба на Крис. Той спря да копае и се обърна.

— Какво има?

— Трябваше да стане обратното — каза тя.

— Какво обратно?

— Трябваше да се унищожи материалната цивилизация, а хората и животните да останат живи.

Крис заби лопатата в пясъка, дойде и седна край красивите лехи, които тя очертаваше с мотиката.

— По-добре живи хора с палмови листа около кръста и с такива мотики, отколкото супермощни атомни централи, свръхзвукови ракети и какви ли не още мъртви чудовища. Това ли искаш да кажеш?

— Точно това, бели човеко.

Той въздъхна. Излегна се на топлата земя, кръстоса ръце под главата си и рече тихо, като гледаше небето през листата на огромните дървета:

— Вече е късно, майко на новия свят.

— Точно сега му е времето да го знаем. Когато синовете ни порастат и станат много, ще ги накарам да отидат и да разрушат всичко. Да няма нито един завод, нито една лаборатория. Нито една пушка и нито един грам барут по земното кълбо. Чуваш ли?

— Да. И какво още?

— Ще им завещаем да се развъждат и да си живеят живота просто. Да не дават Нобелови награди за това, което после ще ги убие.

— Ти нали знаеш, че Алфред Нобел е всъщност първият сериозен барутчия?

— Да. Кажи, ще накараме ли децата да унищожат всичко? — тя остави мотиката и седна до него.

— Не знам. Все го мисля. Може би пък тъй е трябвало да стане.

— Как? Да измрат всички ли?

— Ами да. Може би има някакъв скрит смисъл в това. Както са изчезвали видовете през геологическите периоди.

— Не може да има смисъл в изкуствената гибел на всички.

— Кое наричаш изкуствена гибел?

— Самоунищожението. Намесата в работите на бога. Кажи, нали ще накараме нашите синове да изпочупят всичко това, което уби хората и животните?

— Ще ги накараме — рече Крис, все тъй загледан в небето.

В този миг Евънс извика силно и тримата едновременно видяха как гълъбите отново тупнаха в храстите под дървото.

Но един от тях закъсня и вече беше в ноктите на орела.

Крис и Боди не вярваха на очите си. Истински, жив, нормален орел! Те бяха скочили от местата си — облещиха се един срещу друг и се прегърнаха.

Орелът кацна недалеч и започна да разкъсва гълъба с клюна си.

Пръв се опомни от зашеметяващата радост Крис. Той въздъхна и отиде полека да вземе пушката.

— Какво правиш? — изуми се Боди, като го видя.

Крис въздъхна отново и сви рамене:

— Иначе той ще изяде всичките гълъби. Всичките живи същества, освен нас.

Боди издърпа пушката от ръцете му и каза:

— Не се бъркай в работата на бога, бели човеко!

— Боди, той наистина ще ги изяде.

Пушката беше в ръцете й.

— Ако бог е решил това, ти не се бъркай. Ако трябва нещо да стане, каквото и да е то, да знаеш, че е от бога. И нека стане.

В тази черна жена имаше нещо, до което Крис никога не успя да се докосне. И се бе питал в тези години дали тя — туземката — всъщност не превъзхождаше вътрешно всичко онова, което се наричаше свръхцивилизация и което сега бе един свръхужасен пантеон?

Отпусна ръцете си от пушката, обърна се и взе лопатата.