Дончо Цончев
Прогнозата (16)

XV

Крис се беше отделил от света около себе си още като юноша, това бе станало естествено и безвъзвратно. После, през годините в затвора, дълбокото противоречие между него и общата среда наоколо създаде пропаст, над която никакъв мост не можеше да бъде построен. Той бе приел съдбата си спокойно и само времето със Сара напомняше нещо като закъсняло детство, в което може да се изпитват чувства към други. Нещо като красив, не съвсем реален сън, в който също така основни герои бяха старият добър Енох и милата Сузи. Под тяхно влияние той отгледа малкото диване Боди — това показа и психоанализата, която сам си поръча на безпогрешния психокомпютър. А после се случи тъй, че — ето — светът сега се състоеше само от него и от това диваче, ако не броим сина им Евънс.

Второто дете още не се беше родило, когато Крис отново знаеше, че в един свят — дори само от двама души — не може да няма конфликти. След случая с мистериозното (и всъщност толкова явно) изтичане на горивото от летящото столче поведението му се промени рязко. Приказният сън за новите Адам и Ева бе свършил, палмовите листа около кръста му бяха сменени с удобен колониален панталон, едно помещение от склада бе заключено и ключът се намираше постоянно в джоба на този панталон.

Всъщност „нещото“ се скъса вътре в душата на самия Крис, когато той взе решението да заключи някои неща. Разбира се, че би могъл да прати по дяволите всички остатъци от цивилизацията. Беше го мислил понякога: хвърля склада във въздуха и — било каквото било. Но никога не би се съгласил на това, което се случи, погледнато точно: от негова страна — всичко открито пред Боди и пълно, съвършено доверие; от нейна страна — „тъмни полета“ и действия зад гърба му.

Не я намрази. Но я видя с умните си, безпощадни очи и това беше по-лошото. То беше краят на съня. Спомни си своя другар от бойната авиация, онзи твърдеше, че у жената само майката е свято, а всичко друго — сатана. И се учуди как тъй дълго бе живял с Боди, без да го мисли, и вече беше много лесно да заключи, да облече своите си дрехи и да се върне към този истински Крис, който и какъвто бе създаден от бога. Боди твърде често говореше за бога, но от поведението й пак така твърде често излизаше, че тъкмо тя е бог. Или — най-малкото — наместничка на бога тук, на земята.

Виж ти: и мухата е бог, и ноктите на орела са бог, и тревите, и дърветата. Така твърдеше тя. И само той — Крис — не е бог, ако не се съобразява с ума и с разбиранията на жена си.

Видя му се невероятно толкова дълго да е бил тъй глупав. Изпита съжаление към себе си, но тъкмо това съжаление роди в глъбината му новата сила и решителност.

Боди не каза нищо, когато го видя в дрехите му. Само се сви и много скоро заприлича повече на купена икономка, отколкото на съпруга. Една услужливост се появи в маниерите и в дейността й — нещо, което Крис винаги бе харесвал. Но което сега го вбеси.

Защото откри, че услужливостта беше измислена от сатаната. В божия свят, извън преките, кръвни връзки между родители и рожби, такова нещо не съществуваше.

 

 

Решението да отиде поне до Риока Крис сега взе лесно и във връзка с това — също тъй лесно и без капчица скрупули — заключи целия склад. Тоест денем работеше там, а нощем заключваше и ключа прибираше в джоба си.

— Не ходи в склада — бе казал просто на Боди. — Това е заповед.

А жената — както е известно от вековете — е най-близо до нормалния човешки образ, когато някой мъж я управлява не чрез сърцето си.

По-трудното бе с Евънс, който — като видя летящото столче готово за полет — се разпищя истерично. Наложи се баща му да го вземе за малко из въздуха, докато миряса.

Двамата събраха няколко къса месо, което вече гниеше нормално, наловиха двайсетина мухи и Крис грижливо ги затвори в специална мрежена кутийка.

Преди да отлети към Риока, той каза сухо на Боди:

— Ако не се върна, отгледай добре Евънс и имай деца от него. Дано това — той посочи корема й — излезе момиче. Нека и то да ражда от него. Не ги учи на нищо от това, което би попречило. И не ме гледай така. Опитите да се „ражда“ чрез част от собствената тъкан бяха далеч по-неестествени. На всичкото отгоре в нашата Библия има такъв момент — две сестри опиват баща си, да вземат от него семе в името на рода. Довиждане.

Крис излетя остро и не се обърна назад.

 

 

Много дни и нощи той си бе представял гледката, която му предстоеше да види наяве, имаше характер да понесе всякакви възможни и невъзможни чудеса и трагедии, но — в интерес на чистата истина — сега се вълнуваше силно. Може би животът в колибата е изиграл своята роля, но тъй или иначе вълнението бе неочаквано и примесено с малко страх — колкото естествен, толкова и основателен. Столчето не можеше да побере кой знае колко багаж. Крис бе взел само основните индикатори за възможните смъртоносни радиации. Целта му бе да стигне невредим до Риока и оттам щеше да се снабди с всичко. Горивото в склада му стигаше колкото да кацне в Риока, за връщане нямаше да е достатъчно. И оръжие не взе никакво — нещо, за което съжали остро, щом видя под себе си очертанията на големия град.

Крис намали височината, като правеше широки, плавни кръгове. Сега забеляза, че почти половината от града се е превърнала в блато. Повърхността на водата бе мазна, в нея плуваха множество трупове на хора, кучета и животни. Високите части на многоетажните сгради стърчаха над мазната вода и приличаха на изоставени яхти. Той намали височината още и потърси мястото, от което водата бе заляла тази част на града. Не можа да го открие, разбра, че освен вода е изтекло и много нафта. Насочи се към центъра. В същия миг приемателят на електромагнитни импулси, вграден в таблото на столчето, започна да работи.

Съвършено ясно и отчетливо, непрекъснато SOS идваше откъм центъра на Риока.

Крис потръпна. Нима беше възможно и друг да е оцелял? Какво е правил в мъртвия град толкова време? На кого подава сигналите?

Чувството беше крайно силно и смесено: надежда и страх; любопитство и ужас; радост и инстинктивно нежелание да си пъха носа тука.

Крис направи два кръга в обсега на сигналите, после се насочи към резиденцията на президента и предпазливо кацна в градината.

Огледа се, приближи внимателно до един мъртвец от охраната и издърпа оръжието от ръката му. То беше лек, удобен, много скъп умърдал — тоест умъртвител за далечни разстояния. Крис го изпробва, като го насочи към едно дърво. Ефектът беше поразителен. Точката, в която се бе прицелил, светна, задимя буйно и след секунда дървесината в една зона от двайсетина сантиметра край точката потече надолу по дървото.

Крис прибра умърдала, поколеба се дали да влезе вътре в резиденцията, но му се видя глупаво и напълно безсмислено. Седна в столчето си и го насочи към източника на сигналите.

SOS идваше от високата сграда на висшия военен съвет на Бражентина. Крис кацна в двора. Тук имаше десетина совалки и множество бойни хеликоптери. Той влезе в един от тях, демонтира приемателя на електромагнитни импулси и го взе със себе си. Тръгна към входа на сградата. Патрулите бяха се подпрели от двете страни на вратата, единият седнал, другият — все още прав. Шифърът на ключалката се оказа сравнително лесен — от класа на този, с който Крис заключи своя склад, преди да излети насам. Мисълта за склада в този момент му се видя странна, тя предизвика на лицето му усмивка: да заключваш нещо, когато целият свят е твой…

Тръгна нагоре по стълбището. Приемателят го насочваше.

Така изкачи седемнадесет етажа, като на два пъти премина в други корпуси на голямата сграда. Най-сетне стигна до вратата, зад която бе източникът на сигналите. Помисли малко, стисна умърдала в ръка и рязко я отвори.

Един млад мъртвец във военна униформа бе седнал в средата на голямата стая, приведен над широко бюро с много компютри и видеотелефони. Единият от пръстите на дясната му ръка бе натиснал клавиш от командното табло.

Крис бавно отиде до него (младият офицер го гледаше с мъртвите си очи право в очите) и като изчака няколко секунди, без да знае защо, отмести пръста му от клавиша.

Сигналите тутакси спряха.

Генераторите на командното табло си служеха с ядрена енергия — докато слизаше от седемнайсетия етаж, Крис си представяше как това SOS щеше да се излъчва тъй безсмислено още поне стотина години. Той сам обърна внимание на думата „безсмислено“ и реши, че трябва да си я забрани. Тя самата бе останала без смисъл, щом се отнасяше за всичко, свързано с изчезналия свят на човека. Но той — Крис — не можеше да мисли другояче, освен като жив, освен с надежди, намерения и смисъл, а щом нямаше надежди и смисъл, и намеренията, и всичко беше вече безсмислено, тогава и той самият, Крис, не беше ли фактически, по своята собствена логика и устройство, също един мъртвец?

Какво е единият жив сред мъртъвците?

Едва ли е по-друго, отколкото един мъртвец между живите.

Побърза да стигне на двора, да седне в столчето и…

Той седя дълго така — седнал в своето летящо столче — на площадката в двора на висшия военен съвет на Бражентина. Не знаеше какъв смисъл има да обикаля други точки от континента или от континентите на Земята. Не изпитваше и силно желание да се върне веднага в колибата, където бяха Боди и Евънс.

Накъде, наистина, боже?

О, ето я думата. Бог ме е създал такъв, какъвто съм. И ме е оставил такъв — сред мъртвия свят. Не съм туземец с палмови листа около кръста. Не съм и мъртвец, жив съм. Аз съм си Крис, какъвто винаги съм си бил. Какво прави Крис, когото аз познавам най-добре и най-отдавна — какво прави той в такива случаи?

Излезе с решителни движения от столчето и скоро се озова на улицата, в центъра на Риока. Влезе в първото луксозно заведение и се нахрани добре. Пи една бира и избърса устни с опакото на дланта си. Храните и бирата не бяха и помръднали — те тъй щяха да си останат свежи завинаги. Ако не бе дошъл Крис, разбира се — с парчетата загнило месо и с мухите.

На тезгяха имаше банкноти. Той взе две от тях и преди да излезе от заведението, ги пъхна в джобчето на една сервитьорка, чиято последна гримаса не излъчваше ужас, а нещо като усмивка.

Изпита желание дори да я щипне по бузата или да я плесне леко отзад. Не го направи, но самата идея за това го изпълни със спокойствие и кураж.

Какво пък толкова се бе случило чак? Светът се беше пренаселил отдавна. Доброто бе изчезнало от него подобно голямото черно петно в белия цвят на билката срамиче, което петно с времето се е свивало към центъра, свивало се и сега е останало само като една точка в средата. Беше се натъпкал с безумните си оръжия светът и какво по-логично от това, което се случи? Самата картина — навсякъде — не беше по-различна от музея на някоя си мадам Тюсо (така ли беше?), която преди сто или двеста години се сетила да прави восъчни дубликати в естествен ръст на разни тогавашни знаменитости. Крис бе влизал в този музей — там хората се забавляваха. И гледката сега — тук в Риока и навсякъде — можеше да се приеме като забавна. Една каква да е война (той беше участвал в много) предлагаше далеч по-ужасни сцени. Там хората викаха, мъчеха се, течеше им кръвта, изпитваха болка и ужас. Че и в една обикновена кланица — ако мислим сериозно — нещата са твърде по-отвратителни от този безкраен музей на мадам Тюсо, в който се бе превърнало човечеството.

Крис се върна бодър в двора на висшия военен съвет на Бражентина и несравнимо по-спокоен. Влезе в една от совалките и разгледа всичко внимателно. Нямаше какво да се пожелае в оборудването. Гориво имаше да отиде до друг континент и да се върне. Към совалката бяха прикачени две летящи столчета — далеч по-съвършени от това, с което дойде тук Крис.

Включи двигателите, огледа се и миг преди да отлети, с крайчето на окото си забеляза как входната врата на сградата се притвори полека.

Нямаше вятър. Вратата бе твърде тежка — той преди малко с мъка я бе отворил.

Загаси двигателите, стисна умърдала и като слезе безшумно от совалката, тръгна нататък.