Дончо Цончев
Прогнозата (15)

XIV

За малкия Евънс нормалният свят на животните бе неподвижен — той тъй го завари, когато прогледа. Освен родителите му, той самия и ятото гълъби, всичко друго живо бе неподвижно и само реката влачеше трупове. Преживяването с орела беше много силно и момченцето непрекъснато се въртеше около останките на разкъсания гълъб. Надяваше се, че тук пак може да види голямата летяща птица, която яде гълъби.

На втория ден след събитието, по обед, когато майка му нареждаше нещата за ядене пред колибата, се чу силният писък на Евънс:

— Муа! Муа! Муа!

Боди изтича при него. Детето се бе навело над кървавото крило от гълъба и сочеше с пръстчето си, като повтаряше възбудено:

— Муа! Муа! Муа!

Две мухи литнаха от кървавото крило и след секунди пак кацнаха там. Тя също извика:

— Крис! Крис! Ела бързо! — Обърна се към детето и произнесе ясно: — Му-ха. Муха.

Крис приближи. Тя му посочи мухите.

— Увеличаваме се, така ли? — каза той, като се усмихна.

Боди се наведе над крилото и като се изправи, го погледна втренчено.

— Какво има?

— Миризма — прошепна тя щастливо. — Гниене.

— Сигурна ли си?

— Напълно.

— И кой според теб е донесъл бактериите?

— Орелът. Който ти искаше да убиеш.

Нещата изведнъж се бяха променили — дори малкият Евънс като че ли съзнаваше това. Той последва баща си нагоре по брега на реката и внимателно го наблюдаваше какво прави. Крис спря до първата антилопа, отряза предния й крак с плешката и рече:

— Сега ще оставим това месо на мухите, сине мой. Те ще снесат яйцата си по него и тъй ще се излюпят нови мухи.

— Муа! Муа!

— Точно така, момчето ми. Ще се развъдят много мухи, те ще разнесат бактериите и тъй нататък.

Крис дълго обяснява на момчето простите неща, които то не разбираше, но и двамата сега бяха щастливи. Разходката им продължи дълго. Бащата отрязваше част от някое животно и оставяше месото на слънцето. Това той правеше през петдесетина крачки — да е сигурен, че мухите бързо ще се преместват от място на място и ще вършат своята работа.

На връщане Евънс не можеше да върви от умора и баща му трябваше да го носи „на конче“.

Вечерта момченцето заспа с дрешките си край огъня, та Крис го пренесе на леглото му в колибата и като се върна, каза на Боди:

— Преди няколко години, когато имаше живот на Земята, да кажеш на някого, че скоро целият този живот на Земята ще зависи от една муха. И от невидимите бактерии. А?

— Винаги съм знаела, че бог е цветето, дъждът, сушата. Мухата е бог, ноктите на орела са бог. Всичко, каквото си е, и тъй, както си е, то е бог. И няма лошо и добро. Когато вие, белите хора, много учените, обявите нещо за добро — нещо, което съвсем не е бог, а всъщност е само един списък на вашите скрити интереси — това „добро“ повиква истинското зло, за което вие и не помисляте. Така съсипахте лесния, богат, толкова развит свят, който беше създаден с божията помощ, но убит от вашите интереси, за които няма думата „стига“.

— Защо ми говориш всичко това? Аз вече го разбрах.

— Защото от нас двамата с тебе тръгва новият, следващ свят и ние трябва да го насочим другояче. Много трябва да се говори. И не да се напише в книги, по които следващите хора да живеят, защото те — хората, които сами си пишат книги, каквито им трябват — не вярват в книги.

— Тогава как да им се оставят заветите, от които да не се отклоняват?

— Не знам. Предстои ни да го измислим двамата с теб. Може би една съвършена книга. Свещена. Която няма определен автор. Като Библията например. Една нова Библия.

— Тя не беше лоша и старата — въздъхна Крис. — Все пак две хиляди години закрепи цивилизацията.

— Вяра трябва да им се остави на следващите. Нищо друго. И точна история на техните нещастни предци.

Както бе седнал, Крис се излетна по гръб и се загледа в звездите над огъня. Отговорността пред него и пред Боди бе по-тежка дори от спомена за това, което се случи с живия свят на планетата. В края на краищата моделът на живота беше това:

раждане,

развитие,

упадък,

смърт.

Нищо, съвсем нищо от живия свят не стоеше извън тази проста схема. Дори и мъртвата природа беше в нея. Планините също се раждаха, живееха своя живот и умираха — превърнати от времето на утайка в океана. И животът на звездите от космическия безкрай не убягваше от този модел — те също се раждаха, съществуваха и някога изчезваха.

— Неизбежно е — каза той.

— Кое?

— Раждане, развитие, упадък и смърт. Това е най-неизбежният закон за света въобще.

— Зная. Нали тъкмо това е бог. Какво ти говорех? Ако няма живот, няма смърт. Щом като има създаване, ще има и разрушение. А как би имало живот, ако няма смърт? Не виждаш ли сега какво е около нас? Защо цял ден помагаш на мухите да се развъдят? Смъртта е мястото, от което идва животът. Точно тъй, както тъмнината е мястото, откъдето идва светлината.

— Тогава защо да гледаме на това, което се случи с живия свят на нашата бивша цивилизация, като на трагедия? Дошъл е часът на нейната смърт — нищо неестествено.

Боди помълча малко, после посочи голямото дърво край колибата:

— Ако отсечеш с брадва това дърво, идва ли часът на неговата смърт?

— Да.

— Не, Крис. Това не е естественият час на неговата смърт, ако го отсечеш с брадва. То може да живее още много и много години, ако не го отсечеш. Вие така отсякохте вашата цивилизация — с брадва, правена за това.

— В гората трябва брадва, скъпа моя.

Боди млъкна и повече не пожела да говори.

На другата сутрин около един от прозорците на склада бе разчистено достатъчно, за да може да се влезе вътре. Разбира се, влизането стана, след като Крис разби с много мъка и упорство бронираните стъкла.

Нищо не беше помръднало в херметически затворения склад. Когато и Боди влезе вътре да разгледа кое как е, Крис се обърна към нея с най-милото изражение на лицето си:

— Така изглеждаха очите ти, когато крещеше от високото дърво: „Я йо! Я йо!“ И не искаше да слезеш. Двете твои съплеменнички викаха към теб: „Йо я! Йо я!“ Преди колко години беше това?

— Преди много. И друг път в очите ми е имало това, за което говориш сега. Например, когато запалих самолета и те пренесох в сегашната ни колиба.

— Боди… нека всичко това остане така, както го имаме. — Той посочи с движение на ръката нещата в склада.

— Не знам за какво може да ни послужи.

— Няма да ни попречи с нищо, Боди. Нека да остане така. Настоявам сериозно.

Дивото в очите на образованата и възпитана черна жена се отдръпна навътре, но съвсем не можеше да се каже, че изчезна. Тя мълчеше.

— Кажи една дума. Нали разбра добре, че настоявам много сериозно всичко да си остане на мястото?

— Разбрах. На мен нищо не ми трябва оттук.

— Има и много лекарства, между другото.

— Всички лекарства са в джунглата. В тревите и в корите на дърветата.

— Обещаваш ми да не… унищожаваш склада, нали? Не знаем кога какво ще ни потрябва.

— Не ми трябва нищо от вашите безумни постижения, бели човеко — каза Боди и излезе през прозореца като котка. — И ти много добре знаеш колко ги мразя.

 

През деня Крис обиколи заедно със сина си местата, където бе оставил месо за мухите. Двамата с радост установиха, че програмата се изпълнява успешно. Мухите бяха напреднали. Разнесоха още месо — да увеличат района на действие.

Когато се прибраха, първата работа на Крис бе да провери дали складът и всичко в него си е на мястото. Въздъхна облекчено и се зае да оправи счупения прозорец.

В следващите дни той не си направи труд да разкрие от тинестия сух пясък цялата постройка, а само освободи малко пространство около вратата, да може нормално да се влиза и излиза. Малкият Евънс неотлъчно бе до него и с огромно оживление разглеждаше нещата, които имаше тук. Върхът на възбудата беше, когато бащата сглоби едно летящо столче, зареди го с гориво и след малко двамата поеха към облаците.

Момчето се радваше истерично. Не изпита и сянка от страх.

Двамата дълго обикаляха из въздуха над реката, кацаха по високите скали и се въртяха над тъмната джунгла — щастливи. Крис изпита чувството, че се събужда от кошмарен дълъг сън, в който той, Крис, не си беше той, самият Крис, а нещо като клонинг от себе си.

И сега — във въздуха, с голяма скорост и маневреност, стиснал собственото си, пищящо от радост мулатче — той най-сетне пак си беше истинският Крис.

Когато кацнаха край колибата, Евънс се затича към майка си и светналите му очи искаха да й разкажат за всяка от незабравимите изживени секунди. Но майка му беше тъжна и мълчалива — както никога.

— Веднъж беше ми казала, че умът, или цивилизацията, която загина, е болест — рече Крис вечерта край огъня. — Тогава не се съгласих с теб изцяло. Сега знам, че всичко това, което се нарича технически напредък, е зараза. Упойваща зараза. Невероятно силна и проникваща. В някои случаи по-силна от инстинкта, ако тя самата не е израз на инстинкт.

— Вие всичко разбирате, но късно.

— Слушай, Боди, за мен е обяснимо да се вълнувам от един полет като днешния след толкова време, изживяно тук примитивно. Но защо Евънс толкова се вълнуваше? Значи заразата си е в него. Нищо, че е толкова малък.

Крис продължи да говори оживено, често се обръщаше към детето, да си припомнят как хубаво беше летенето, а Боди мълчеше почти през цялото време — само в краен случай отронваше някоя дума.

Накрая малкият Евънс заспа в скута на баща си.

Сутринта, когато Крис прибираше летящото столче в малкия специален хангар, той забеляза, че горивото му отнякъде е изтекло.

Прегледа двигателя и установи, че един семеринг липсва. Болтът-капачка беше развиван и семерингът махнат с човешка ръка.