Майкъл Крайтън
Пиратски ширини (9)

9.

Чифутина се бе разположил в Сътърс Бей, източно от пристанището. Дори от това разстояние Хънтър можеше да определи точното му място благодарение на острия дим, който се издигаше над зелените дървета, и от ехтящите от време на време гърмежи.

Излезе на малка поляна и намери Чифутина насред шантава сцена — навсякъде се търкаляха мъртви животни, които воняха под лъчите на обедното слънце. В единия край на поляната стояха три дървени сандъка със селитра, дървени въглища и сяра. Във високата трева проблясваха парчета разбито стъкло. Самият Чифутин работеше трескаво, дрехите и лицето му бяха омазани с кръв и сажди от избухналия барут.

Хънтър слезе от коня и се огледа.

— Какво правиш, за бога?

— Каквото поиска — отвърна Черното око и се усмихна. — Няма да останеш разочарован. Ела, ще ти покажа. Първо ми поръча да създам дълъг и бавно горящ фитил, нали?

Хънтър кимна.

— Обикновените фитили не вършат работа — каза Чифутина. — Човек може да насипе ивица барут, но тя изгаря много бързо. Или пък да прибегне до бавен фитил. — Бавният фитил беше въже или канап, напоен със селитра. — Но той е наистина много бавен и пламъкът често е твърде слаб, за да запали заряда. Разбираш ли какво искам да кажа?

— Да.

— Добре тогава. Средна сила на пламъка и скорост на горене може да се постигне с увеличаването на количеството сяра в барута. Такава смес обаче е прочута с ненадеждността си. Нали не искаме пламъкът да угасне някъде по средата.

— Не.

— Опитах какви ли не въжета, канапи и платове, но без успех. Не може да се разчита на тях. Затова потърсих някакъв контейнер, който да държи заряда. И намерих това.

Чифутина вдигна нещо тънко и бяло, подобно на въже.

— Черва на плъх — обясни той с щастлива усмивка. — Леко изсушени над въглени, за да се отстранят разните течности и сокове, но да се запази еластичността. И когато в червото се сипе барут, се получава идеален фитил. Ще ти покажа.

Чифутина взе едно белезникаво черво с дължина около десет стъпки, в което се виждаше тъмният барут. Положи го на земята и запали единия край.

Фитилът гореше спокойно, без много искри, и бавно — напредваше с не повече от един-два инча за минута.

Чифутина се ухили до уши.

— Виждаш ли?

— Имаш причина да се гордееш — рече Хънтър. — Фитилът може ли да се пренася?

— Съвсем спокойно — отвърна Чифутина. — Единственият проблем е времето. Ако червото изсъхне прекалено много, става ронливо и може да се нацепи. Това ще се случи след около ден.

— Значи трябва да вземем плъхове.

— И аз така мисля — съгласи се Чифутина. — Имам и още една изненада, за която не си ме молил. Може да я намериш за полезна. Аз лично смятам устройството за чудесно. — Замълча за момент. — Чувал ли си за френското оръжие, наречено гренада?

— Не — поклати глава Хънтър. — Да не е някакъв отровен плод? — Гренад на френски означаваше нар, а напоследък отровителството бе станало доста популярно занимание в двора на Луи.

— В известен смисъл — с лека усмивка отвърна Чифутина. — Нарича се така, защото прилича на пълен със семена нар. Чувал съм, че съществува, но е опасно за производство. И все пак го направих. Номерът е в количеството селитра. Нека ти покажа.

Чифутина извади празна стъклена бутилка с къса шия. Сипа в нея шепа дребни сачми и няколко парченца метал.

— Не искам да мислиш лошо за мен — каза той, докато работеше. — Знаеш ли нещо за Комплисидад Гранде^[1]?

— Съвсем малко.

— Започна се със сина ми — каза Чифутина, докато приготвяше гренадата. — През август трийсет и девета синът ми вече отдавна се беше отказал от вярата на евреите. Живееше в Лима, в Перу, Нова Испания. Семейството му преуспяваше и имаше врагове.

Сипа още сачми в бутилката.

— Арестуваха го на единадесети август и го обвиниха, че тайно изповядва еврейската вяра. Твърдяха, че не продавал през събота и не ядял бекон на закуска. Дамгосали го като юдаист. Измъчвали го. Обули го в нажежени до червено метални обувки и месото му зацвърчало. Накрая той си признал.

Чифутина натъпка барут в бутилката и я запечата с восък.

— Хвърлиха го в затвора за шест месеца — продължи той. — През януари четирийсета единадесет души бяха изгорени на клада. Седем от тях живи, сред които и синът ми. Казала командваше гарнизона, който изпълни това аутодафе. Собствеността на сина ми бе конфискувана. Жена му и децата му… изчезнаха.

Чифутина хвърли бърз поглед към Хънтър и изтри сълзите си.

— Не тъгувам — рече той. — Но може би ще ме разбереш.

Вдигна гренадата и й сложи къс фитил.

— По-добре иди зад онези храсти.

Хънтър се скри и загледа как Чифутина остави бутилката на един камък, запали фитила и побягна като луд към храстите.

— Какво ще стане? — попита Хънтър.

— Гледай — отвърна Чифутина и се усмихна.

В следващия миг бутилката експлодира. Парчета стъкло и метал се разлетяха във всички посоки. Хънтър и Чифутина се проснаха на земята, а отломките разкъсаха листата над тях.

Когато отново вдигна глава, Хънтър бе пребледнял.

— Мили боже! — промълви той.

— Не може да се нарече джентълменски прийом — каза Чифутина. — Почти не поврежда нищо, по-твърдо от плът.

Хънтър го изгледа с любопитство.

— Доновете са си заслужили подобно отношение — рече Чифутина. — Какво е мнението ти за гренадата?

Хънтър се замисли. Всичките му инстинкти се бунтуваха срещу толкова нечовешко оръжие. Но все пак щеше да поведе шестдесет души да заловят пълен със съкровища галеон във вражеска твърдина — шестдесет души срещу крепост с триста войници и екипажа на галеона — още двеста или триста мъже.

— Направи ми дузина — каза той. — Опаковай ги за пътя и не казвай на никого. Това ще бъде нашата тайна.

Чифутина се усмихна.

— Ще получиш отмъщението си, дон Диего — рече Хънтър, качи се на коня си и потегли.