Майкъл Крайтън
Пиратски ширини (36)

36.

Фостър, който бе преуспяващ търговец на коприна, притежаваше голяма къща на Пемброук стрийт, на североизток от доковете. Хънтър се промъкна през задния двор, покрай лятната кухня. Изкачи се тихо до господарската спалня на втория етаж.

Откри Фостър заспал в леглото с жена си. Събуди го, като опря леко дулото пистолета в носа му.

Фостър, тлъст мъж на около петдесет, изсумтя, кихна и се обърна. Хънтър завря дулото на пистолета в едната му ноздра.

Фостър примигна и отвори очи. Приседна в леглото, без да гъкне.

— Стига си се въртял — сънено промърмори жена му, но така и не се събуди.

Хънтър и Фостър се взираха един в друг. Търговецът местеше поглед от пистолета към Хънтър и обратно.

Накрая вдигна пръст във въздуха и леко се измъкна от леглото. Жена му продължаваше да спи. Фостър зашляпа бос към някакъв сандък.

— Ще ти платя добре — прошепна той. — Ето, виж тук. — Вдигна фалшивото дъно и извади една много тежка кесия със злато. — Има и още, Хънтър. Ще ти платя колкото поискаш.

Хънтър не каза нищо. Фостър му подаде кесията. Ръката му трепереше.

— Моля те — прошепна той. — Моля те, моля…

Падна на колене.

— Моля те, Хънтър, умолявам те, моля…

Хънтър го застреля в лицето. Тялото отлетя назад, босите краката се вирнаха във въздуха и заритаха. Жената така и не се събуди, само се обърна и измънка сънено.

Хънтър взе златото и излезе толкова безшумно, колкото бе влязъл.

 

 

Въпреки името си, Пурман^[1] беше богат търговец на сребро и калай. Къщата му беше на Хай стрийт. Хънтър го откри заспал на масата в кухнята. Пред него имаше преполовена бутилка вино.

Хънтър взе един кухненски нож и преряза вените на китките му. Пурман се събуди пиянски, видя Хънтър, а после и кръвта, лееща се на масата. Вдигна кървящите си ръце, но не можеше да ги раздвижи — сухожилията бяха прерязани и пръстите увиснаха безжизнено като на парцалена кукла. Вече ставаха сивкавобели.

Пурман отпусна ръце на масата и загледа как кръвта се събира на локва и капе през процепите на пода. Отново погледна Хънтър. На лицето му бе изписано любопитство и объркване.

— Щях да ти платя — дрезгаво рече той. — Щях да направя всичко, което… което…

Стана и се олюля замаяно. Държеше ранените си ръце свити в лактите. В тишината на кухнята капките кръв падаха на пода неестествено шумно.

— Щях да… — започна Пурман, отново се олюля и се строполи. — Ох, ох, ох, ох — заповтаря той все по-тихо и по-тихо.

Хънтър му обърна гръб и не го дочака да умре. Измъкна се в нощта и тръгна безшумно по тъмните улици на Порт Роял.

* * *

Натъкна се на лейтенант Додсън съвсем случайно. Войникът пееше и се препъваше пиянски по улицата, прегърнал две курви през кръста. Хънтър го видя в края на Хай стрийт и се върна назад, промъкна се по Куин стрийт, после зави на изток по „Хоуъл“, точно навреме, за да го пресрещне на ъгъла.

— Кой е там? — на висок глас попита Додсън. — Не знаеш ли, че има вечерен час? Изчезвай, или ще те окова в „Маршълси“.

— Тъкмо оттам идвам — отговори Хънтър от сенките.

— Ъ? — Додсън наклони глава към гласа. — Как смееш да говориш така непристойно? Ще те накарам да…

— Хънтър! — изпищяха курвите и побягнаха.

Останал без подкрепата им, Додсън се свлече пиянски в калта.

— Проклети неверни никаквици — изсумтя той и се помъчи да се изправи. — Виж какво стана с униформата ми, мътните да ви вземат. — Целият беше омазан с кал и мръсотии.

Вече беше успял да се надигне на колене, когато думите на жените най-сетне проникнаха в замъгления му от алкохола ум.

— Хънтър? — тихо попита той. — Ти Хънтър ли си?

Хънтър кимна от сенките.

— Тогава те арестувам като разбойник и пират — заяви Додсън.

Но преди да успее да се изправи на крака, Хънтър го изрита в стомаха и го просна на земята.

— Ох! — изпъшка Додсън. — Заболя ме, проклет да си.

Това бяха последните думи, които изрече. Хънтър го сграбчи за врата и натисна лицето му в калта и лайната на улицата. Държеше здраво гърчещото се тяло, което се съпротивляваше с все по-голяма сила, а накрая се заизвива бясно, докато най-сетне замря неподвижно.

Хънтър отстъпи, задъхан от напрежението.

Огледа тъмната пуста улица. Недалеч мина патрул от десетима войници и той се скри в сенките, докато се отдалечат.

После се появиха две курви.

— Ти ли си Хънтър? — попита едната без абсолютно никакъв страх.

Той кимна.

— Да си жив и здрав — рече тя. — Ако минеш при мен, ще ти пусна без пари. — И се разсмя.

Двете жени с кикот изчезнаха в нощта.

 

 

Влезе в кръчмата „Черния глиган“. Вътре имаше петдесетина души, но той видя само Джеймс Фипс, спретнат и хубав, да пие с още неколцина търговци. Приятелите му незабавно се измъкнаха с физиономии, на които бяха изписани различни степени на ужас. Фипс обаче подходи сърдечно след първоначалния шок.

— Хънтър! — възкликна той с широка усмивка на лице. — Проклети да са очите ми, но си направил точно онова, което всички знаехме, че ще стане. По едно за всички, да отпразнуваме свободата ти.

В кръчмата цареше гробна тишина. Никой не казваше нито дума. Никой не помръдваше.

— Хайде стига — повиши глас Фипс. — По едно за всички в чест на капитан Хънтър! Аз черпя!

Хънтър тръгна към масата му. Тихите му стъпки по пръстения под бяха единственият звук в помещението.

Фипс го погледна неспокойно.

— Чарлз — рече той. — Чарлз, това сериозно изражение не ти отива. Време е за веселба.

— Така ли?

— Чарлз, приятелю — каза Фипс. — Нали разбираш, че не ти мисля нищо лошо. Бях принуден да участвам в трибунала. Всичко беше работа на Хаклет и Скот. Кълна се. Нямах избор. След седмица трябва да вдигам котва, а те нямаше да ми дадат разрешително. Пък и си знаех, че ще успееш да избягаш. Само преди час казвах на Тимъти Флинт, че очаквам точно това. Тимъти, кажи честно — нали ти казах, че Хънтър ще се измъкне? Тимъти?

Хънтър извади пистолета си и го насочи към Фипс.

— Хайде, Чарлз — рече Фипс. — Умолявам те, бъди разумен. Човек трябва да бъде практичен. Мислиш ли, че бих те осъдил, ако вярвах, че присъдата ще се изпълни? Мислиш ли? А?

Хънтър не отговори. Вдигна ударника на пистолета. Металното изщракване отекна в притихналото помещение.

— Чарлз, много ми е драго, че те виждам отново. Ела, пийни с мен и нека забравим…

Хънтър го застреля от упор в гърдите. Всички се снишиха, когато се разхвърчаха парчета кост и кръвта бликна от сърцето му като фонтан. Фипс изпусна чашата, която бе вдигнал, тя се удари в масата и се затъркаля по пода.

Фипс я проследи с поглед, пресегна се за нея и каза дрезгаво:

— Пийни, Чарлз… — След което се стовари върху масата и кръвта му шурна по грубото дърво.

Хънтър се обърна и тръгна към изхода.

Когато излезе на улицата, камбаните на „Сейнт Ан“ зазвъняха. Биеха непрекъснато — такъв беше сигналът при нападение срещу Порт Роял или при някаква друга опасност.

Хънтър знаеше, че този звън може да означава само едно — бяха открили, че е избягал от „Маршълси“.

Нямаше нищо против.

 

 

Адмиралтейският съдия Люишъм живееше зад сградата на съда. Събуди се от тревожно биещите камбани и изпрати един слуга да разбере какво става. Той се върна след няколко минути.

— Какво има? — попита Люишъм. — Говори, човече.

Вдигна глава и видя, че пред него стои Хънтър.

— Как е възможно? — възкликна Люишъм.

Хънтър вдигна ударника на пистолета.

— Кажи ми какво искаш.

— Ще ти покажа — отвърна Хънтър. И го направи.

* * *

Командир Скот, замаян от запоя, лежеше на дивана в библиотеката на губернаторския дворец. Мистър Хаклет и съпругата му отдавна си бяха отишли. Събуди се от църковните камбани и моментално разбра какво се е случило; изпълни го ужас, какъвто не беше изпитвал. Миг по-късно един от стражите нахлу в стаята с новините — Хънтър избягал, всички пирати изчезнали, а Пурман, Фостър, Фипс и Додсън били мъртви.

— Пригответе коня ми — заповяда Скот и започна да оправя дрехите си. Излезе през предния вход на губернаторския дворец, огледа се предпазливо и скочи на жребеца си.

Не след дълго беше свален от седлото и влачен грубо по калдъръма на не повече от стотина ярда от губернаторския дворец. Група вагабонти, сред които Ричардс, слугата на губернатора — и водени от онзи разбойник Хънтър — го оковаха във вериги и го поведоха към „Маршълси“.

За да бъде съден — ама че дръзки бяха тези главорези!

 

 

Хаклет се събуди от звъна на камбаните и също се сети какво означава той. Скочи от леглото, без да обръща внимание на жена си, която цяла нощ се бе взирала в тавана и бе слушала пиянското му хъркане, без да мигне. Болеше я и беше ужасно унизена.

Хаклет отиде до звънеца и повика Ричардс.

— Какво е станало?

— Хънтър е избягал — с равен глас отговори Ричардс. — Додсън, Пурман и Фипс са мъртви, а вероятно и други.

— И още е на свобода?

— Не зная — каза Ричардс, подчертано пропускайки да добави „Ваше Превъзходителство“.

— Мили боже! — възкликна Хаклет. — Залости вратите. Извикай стражата. Предупреди командир Скот.

— Командир Скот напусна преди няколко минути.

— Напуснал? Мили боже!

Хаклет затръшна вратата и я заключи. Обърна се към леглото.

— Мили боже! — отново възкликна той. — Мили боже, този пират ще избие всички ни!

— Не всички — каза жена му и насочи пистолет към него. Съпругът й държеше чифт заредени пистолети до леглото и сега тя се целеше с тях в него, с по един във всяка ръка.

— Емили, стига глупости — каза Хаклет. — Не е време за глупавите ти номера, този човек е закоравял убиец.

— Не приближавай! — каза тя.

Хаклет се поколеба.

— Шегуваш се.

— Не се шегувам.

Хаклет погледна жена си и пистолетите в ръцете й. Него не го биваше с оръжието, но от ограничения си опит знаеше, че е изключително трудно да стреляш точно с пистолет. Изпитваше не толкова страх, колкото раздразнение.

— Емили, ти си една проклета глупачка.

— Не мърдай! — заповяда тя.

— Емили, ти си кучка и курва, но се обзалагам, че не си убийца, и аз ще…

Тя стреля. Стаята се изпълни с дим. Хаклет извика от ужас. Минаха няколко секунди, преди и двамата да разберат, че не е улучила.

Хаклет се разсмя от облекчение.

— Както виждаш, не е толкова просто — рече той. — А сега ми дай тези пистолети, Емили.

Приближи прекалено много и тя стреля отново, като този път го улучи в слабините. Хаклет остана на крака. Направи още една крачка и се озова толкова близо до нея, че можеше почти да я докосне.

— Винаги съм те мразил — каза й той със съвсем непринуден тон. — Още от първия ден, когато те срещнах. Помниш ли? Казах ти „Добър ден, мадам“, а ти ми отговори…

Пристъпът на кашлица го прекъсна и той рухна на пода, превит от болка.

Кръвта вече се просмукваше през дрехите му.

— Каза ми… Каза… Ох, проклети да са черните ти очи, жено… боли… каза ми…

Залюля се напред-назад на пода, притиснал слабините си, с изкривено от болка лице, затворил очи. Застена в такт с люлеенето.

— Ааа… ааа… ааа…

Тя седна в леглото и пусна пистолета на чаршафа. Беше толкова горещ, че дулото му изгори плата. Тя бързо вдигна оръжието и го хвърли на пода, после отново погледна съпруга си. Той продължаваше да се люлее и стене, а после спря и погледна към нея.

— Довърши ме — прошепна й през зъби.

Тя поклати глава. Пистолетите бяха празни; не знаеше как да ги зареди отново, дори да имаше още барут и сачми.

— Довърши ме — повтори той.

Завладяха я противоречиви чувства. Осъзна, че той няма да умре скоро, отиде до масичката, наля чаша бордо и се върна при него. Повдигна главата му и му помогна да отпие. Хаклет пи малко, после яростта му взе връх и я отблъсна с окървавена ръка. Силата му бе изненадваща. Емили падна назад, на нощницата й имаше кървав отпечатък от дланта му.

— Проклета кралска кучка — прошепна той и отново се залюля. Вече беше погълнат от болката и сякаш изгуби представа за присъствието й.

Емили се изправи, наля си бордо и отпи, без да сваля поглед от него.

Половин час по-късно тя все още стоеше до масата, когато в стаята влезе Хънтър. Хаклет бе още жив, но с пепеляво лице, движенията му бяха мудни, само от време на време се свиваше в спазъм. Лежеше насред огромна локва кръв.

Хънтър извади пистолета си и тръгна към него.

— Не — рече тя.

Той се поколеба, след което отстъпи настрани.

— Много любезно от ваша страна — каза мисис Хаклет.