Майкъл Крайтън
Пиратски ширини (24)

24.

Все още се намираха в испански води и се движеха бързо, вдигнали всички платна, които можаха. Галеонът обикновено превозваше около хиляда души, а екипажът му достигаше двеста моряци, ако не и повече.

Хънтър разполагаше със седемдесет души, в това число и пленниците. Но повечето от испанците бяха гарнизонни войници, а не моряци. Не само че не можеше да им се има доверие, а и бяха неопитни. Хората на Хънтър трябваше сами да се оправят с платната и такелажа.

Хънтър беше разпитал пленниците на лошия си испански. По пладне вече знаеше доста неща за кораба, който сега се намираше под негово командване. Той бе nao Nuestru Secoru de los Reves, Sun Fernundo y Sun Francisco de Paula, c капитан Хосе дел Вилар де Андраде, а собственик бе маркизът на Канада. Корабът бе с водоизместимост деветстотин тона, построен в Генуа. Подобно на всички испански галеони, които неизменно носеха дълги и тромави имена, този си имаше прякор — „Ел Тринидад“. Не беше ясно защо са се спрели точно на това име.

„Ел Тринидад“ бе построен да носи петдесет оръдия, но след заминаването си от Хавана предишния август бе спирал по кубинския бряг и доста от тях бяха свалени, за да може да носи повече товар. Сега бе оборудван само с тридесет и две двадесетфунтови оръдия. Ендърс беше направил обстоен преглед и обяви, че галеонът е годен за плаване, но е мръсен. Част от пленниците в момента разчистваха боклуците в трюма.

— Освен това има течове — каза Ендърс.

— Много ли?

— Не, но корабът е стар и трябва да се наглежда. Не са се грижили много за него.

Намръщената му физиономия сякаш обобщаваше мнението му за немарливото испанско корабоплаване.

— Как се държи на вода?

— Като бременна свиня, но ще се справи, стига времето да е добро и да нямаме неприятности. Малко сме, там е проблемът.

Хънтър кимна. Обходи палубата и погледна платната. С пълен такелаж „Ел Тринидад“ имаше четиринадесет отделни платна. Дори най-простата задача, като вдигането на марсел, изискваше почти дванадесет яки гърбини.

— Ако се вдигне вълнение, ще трябва да плаваме с голи мачти — каза Ендърс, като клатеше глава.

Хънтър знаеше, че е прав. При буря нямаше да има друг избор, освен да спусне всички платна и да се остави на течението, но това бе опасно при кораб с такива размери.

Още по-тревожна бе възможността от нападение. При битка корабът се нуждаеше от маневреност, а на Хънтър не му достигаше екипаж, който да се справи добре с „Ел Тринидад“.

Освен това съществуваше и проблемът с оръдията.

Тридесет и двата топа бяха датски, произведени неотдавна и в добро състояние. Заедно те предлагаха значителна — ако не и голяма — отбранителна мощ. Тридесет и двете оръдия изравняваха „Ел Тринидад“ с линеен кораб от трета категория и от него се очакваше да се справи самостоятелно с всеки неприятел, освен с най-големите бойни кораби на противника. Но това можеше да стане, ако Хънтър разполагаше с разчети за оръдията, а такива нямаше.

Ефективният артилерийски разчет, който по време на битка е в състояние да зарежда, насочва, прицелва и стреля с оръдието веднъж на минута, се състоеше от петнадесет души, без да се брои командирът. Предвид неизбежните наранявания и изтощението — хората се изморяваха от бутането на два и половина тона бронз — разчетите обикновено бяха от седемнадесет до двадесет души. Дори да стреляха само половината оръдия, Хънтър се нуждаеше от над двеста и седемдесет души, за да ги обслужват. А не можеше да отдели нито един. Хората не достигаха за платната.

Фактите бяха сурови — командваше екипаж, който бе една десета от онова, което му трябваше, за да победи в морско сражение, и една трета от нужния му за оцеляване в силна буря. Изводите бяха повече от ясни — трябваше да бягат от враговете и да намират убежище преди бурята.

Ендърс изказа на глас тревогите му.

— Иска ми се да можехме да плаваме на пълни платна — рече той и погледна нагоре. В момента „Ел Тринидад“ плаваше без бизани, стаксели и брамсели.

— Как се справяме? — попита Хънтър.

— Не развиваме повече от осем възела, а би трябвало да се движим два пъти по-бързо.

— Няма да избягаме лесно от кораб — отбеляза Хънтър.

— Или от буря — каза Ендърс. — Мислил ли си за потопяване на слупа?

Хънтър вече бе обмислил това. Десетимата мъже на „Касандра“ можеха да помогнат на по-големия кораб, но не чак толкова — „Ел Тринидад“ щеше да си остане с недостатъчен екипаж. Освен това слупът бе ценен. Ако запазеше своя кораб, Хънтър можеше да продаде испанския галеон на търг в Порт Роял срещу солидна сума. Или да го включи в едната десета на краля и значително да намали количеството кюлчета и други съкровища, които щеше да прибере Чарлз.

— Не — отсече той накрая. — Искам да запазя кораба си.

— Е, тогава можем да облекчим свинята — каза Ендърс. — На борда има куп мъртво тегло. Бронзът не ти трябва, нито гребните лодки.

— Знам — каза Хънтър. — Но не ми се иска да оставаме напълно беззащитни.

— Та ние сме беззащитни.

— Ясно ми е — отвърна Хънтър. — Но за момента ще рискуваме и ще се уповаваме на провидението да се върнем живи и здрави. Шансовете са на наша страна, особено след като се озовем в южни води.

Планът на Хънтър бе да слезе на юг до Малките Антили и оттам да продължи на запад през широките простори на Карибите между Венецуела и Санто Доминго. Малко вероятно бе да се натъкнат на испански военни кораби при толкова много вода наоколо.

— Не съм от онези, които се уповават на провидението — мрачно рече Ендърс. — Но тъй да бъде.

 

 

Лейди Сара Алмънт беше в каютата на кърмата. Хънтър я откри в компанията на Лазю, която с привидна невинност й помагаше да си среше косата.

Хънтър помоли Лазю да излезе и тя се подчини.

— Но ние си прекарвахме толкова добре заедно! — запротестира лейди Сара, след като вратата се затвори.

— Мадам, боя се, че Лазю си пада по вас.

— Изглежда толкова мил джентълмен — рече тя. — Докосването му е тъй деликатно.

— Е — рече Хънтър, докато сядаше, — нещата невинаги са такива, каквито изглеждат.

— Така е, отдавна го установих — отвърна тя. — Пътувах на борда на „Интрепид“ под командването на капитан Тимъти Уорнър, за когото Негово Величество крал Чарлз има много високо мнение като военен. Представете си изненадата ми, когато се оказа, че краката на капитан Уорнър треперят повече и от моите, когато се озовахме срещу испанския кораб. С две думи, той е пълен страхливец.

— Какво се случи с кораба?

— Беше унищожен.

— От Казала?

— Да, именно от него. Бях взета като плячка. Казала откри огън по кораба и го потопи с екипажа.

— И всички бяха избити? — вдигна вежди Хънтър. Не беше особено изненадан, но този инцидент можеше да се посочи като така нужния на сър Джеймс повод, оправдаващ нападението срещу Матансерос.

— Не го видях с очите си, но предполагам, че е така — отвърна лейди Сара. — Бях заключена в една каюта. После Казала залови друг кораб с англичани. Не зная какво се е случило с тях.

— Сигурен съм — с лек поклон рече Хънтър, — че са успели да се измъкнат.

— Може би — каза тя, без да показва, че го е разбрала. — А сега? Какво да очаквам от бродяги като вас? Предполагам, че съм в лапите на пирати.

— Капитан Хънтър, свободен капер, на вашите услуги. Плаваме към Порт Роял.

Тя въздъхна.

— Този Нов свят е толкова досаден. Вече не знам на кого да вярвам. Простете ми, че съм подозрителна към вас.

— Разбира се, мадам — отвърна Хънтър, макар да изпита раздразнение от тази докачлива жена, чийто живот бе спасил. — Просто дойдох да се поинтересувам за глезена ви…

— Вече е много по-добре, благодаря.

— … и да ви попитам дали сте… така да се каже, добре.

— О, нима? — Очите й проблеснаха. — Или искате да кажете, че ако испанците вече са ми се изредили, можете да се възползвате и вие?

— Мадам, аз не…

— Е, мога да ви уверя, че испанецът не ми взе нищо, което вече да не съм изгубила. — Изсмя се горчиво. — Но го направи по свой си начин.

Тя внезапно се обърна в стола си. Роклята й бе с испанска кройка — намериха я на кораба — и беше с оголен гръб. Хънтър видя няколко грозни белега по раменете.

Лейди Сара отново се извъртя към него.

— Сега вероятно разбирате — рече тя. — Макар че може и да не разбирате. Имам и други трофеи от срещата си с двора на Филип в Новия свят.

Дръпна деколтето на роклята и показа кръгло червено петно на едната си гърда. Направи го толкова бързо, толкова дръзко, че Хънтър остана изумен. Никога не бе срещал жена с добър произход от двора на Веселия монарх, която да се държи като обикновена уличница. На какво ли бе заприличала Англия в тези дни?

Тя докосна петното.

— Това е изгаряне. Имам и други. Боя се, че ще останат белези. Бъдещият ми съпруг бързо ще разбере истината за миналото ми.

Изгледа го яростно.

— Мадам — рече той, — за мен е удоволствие, че видях сметката на злодея пред очите ви.

— Типично по мъжки! — възкликна тя и се разплака. Продължи да хлипа, а Хънтър стана. Не знаеше какво да прави.

— Мадам… — започна той.

— Гърдите ми бяха моето бъдеще — заподсмърча тя през сълзи. — Всяка високопоставена дама в Лондон ми завиждаше. Нищо ли не разбирате?

— Мадам, моля ви… — Хънтър затърси носна кърпа, но нямаше. Все още беше облечен с дрипите от нападението. Огледа се, намери кърпа за маса и й я подаде.

Тя шумно си издуха носа.

— Белязана съм като престъпница — каза тя, без да престава да плаче. — Никога няма да мога отново да нося модни дрехи. С мен е свършено.

Хънтър не я разбираше. Беше жива, в безопасност, връщаше се при чичо си. Защо плачеше? В момента положението й бе далеч по-добро, отколкото от много дни насам. Реши, че е неблагодарна и неприятна жена. Наля й чаша вино от гарафата.

— Лейди Сара, моля ви, не се измъчвайте.

Тя взе чашата и я пресуши наведнъж на една голяма глътка. Подсмръкна и въздъхна.

— В края на краищата модата се мени — добави той.

При тези думи тя отново избухна в сълзи.

— Мъже, мъже, мъже — изстена. — И всичко това, защото тръгнах да посетя чичо си. Ох, горката аз!

На вратата се почука и вътре надникна един моряк.

— Да прощавате, капитане, ама мистър Ендърс казва, че скоро акостираме и ще отваряме сандъците.

— Ще бъда на палубата — отвърна Хънтър и излезе от каютата.

Лейди Сара отново избухна в сълзи и той я чуваше дори след като затвори вратата след себе си.