Майкъл Крайтън
Пиратски ширини (23)

23.

Бръснарят хирург и кормчия Ендърс стоеше пред румпела на „Касандра“ и гледаше как малките вълни се превръщат в сребро, когато се разбиваха в рифа на Бартънс Кей, на стотина ярда ляво на борд. Отпред се виждаше черната грамада на хребета Лерес, която се издигаше все повече над хоризонта.

Един от моряците застана до него.

— Часовникът е обърнат.

Ендърс кимна. От падането на нощта бяха обърнали петнадесет пъти пясъчния часовник, което означаваше, че наближава два след полунощ. Свежият вятър духаше от изток със скорост десет възела; движеха се добре и с това темпо щяха да достигнат острова след около час.

Ендърс присви очи към очертанията на Лерес. Не можеше да различи залива на Матансерос. Трябваше да заобиколи южния нос, преди да види крепостта и галеона, за който се надяваше, че все още е закотвен там.

Тогава щеше да се озове и в обсега на оръдията на Матансерос, освен ако Хънтър и групата му не бяха успели да ги неутрализират.

Хвърли поглед към моряците, които стояха на откритата палуба на „Касандра“. Никой не говореше. Ендърс загледа мълчаливо как островът расте пред тях. Всички знаеха залога, както и риска — след няколко часа всеки от тях щеше да бъде или невъобразимо богат, или мъртъв.

За стотен път тази нощ Ендърс се запита какво ли е станало с Хънтър и групата му и къде ли се намират сега.

 

 

В сянката на каменните стени на крепостта Сансон захапа златния дублон и го подаде на Лазю. Тя стори същото, след което го предаде на Мавъра. Хънтър наблюдаваше мълчаливия ритуал — всички капери вярваха, че ще им донесе късмет в предстоящия набег. Накрая дублонът стигна и до него; той го захапа и усети мекотата на метала. После пред очите на останалите метна монетата през дясното си рамо.

Без да продумат, петимата потеглиха в различни посоки.

Хънтър и дон Диего, с въжета и абордажни куки през рамо, се промъкнаха на север покрай периметъра на крепостта, като често спираха, за да изчакат минаването на поредния патрул. Хънтър хвърли поглед към високите стени на Матансерос. Горната част бе гладка, със заоблен перваз, за да се затрудни захващането на куките. Строителните умения на испанците обаче не бяха адекватни на тази концепция; Хънтър бе сигурен, че куките ще се захванат някъде.

Спряха, когато стигнаха до северната стена на укреплението, която бе най-отдалечена от морето. След десет минути покрай тях мина патрул, дрънчащ с доспехи и оръжия в тихата нощ. Изчакаха войниците да изчезнат от поглед.

После Хънтър изтича напред и метна куката през стената. Чу се тих звън, когато тя се удари в камъка. Той дръпна въжето и куката падна на земята до него. Изруга и зачака, като се ослушваше.

Не последва нито звук. Нищо не показваше, че някой го е чул. Той метна отново куката и тя прелетя над стената. Дръпна отново и трябваше да отскочи, за да не бъде улучен от желязото.

Направи трети опит и този път куката се захвана — но в същото време се чу наближаването на поредния патрул. Хънтър бързо се закатери по стената с пъшкане. Стигна до парапета, прехвърли се и издърпа въжето. Дон Диего се беше скрил обратно в храстите.

Патрулът отмина.

Хънтър пусна въжето. Дон Диего се закатери, като мърмореше и ругаеше на испански. Не беше от силните и изкачването му продължи сякаш цяла вечност. Накрая обаче успя и Хънтър го издърпа, а после издърпа и въжето. Двамата приклекнаха, облегнати на студения камък, и се огледаха.

Крепостта бе притихнала в тъмнината, подредените в дълги редици палатки приютяваха стотици спящи мъже. Имаше странна тръпка в това да бъдеш толкова близко до така многоброен неприятел.

— Стражи? — прошепна Чифутина.

— Не виждам никакви — отвърна Хънтър. — Освен ето там.

На отсрещната страна на укреплението, до оръдията, стояха две фигури. Те обаче бяха съгледвачи, поставени да наблюдават хоризонта за приближаващи кораби.

Дон Диего кимна.

— Но ще има стража при погреба.

— Най-вероятно.

Двамата съгледвачи бяха почти точно над дървената постройка, която според Лазю играеше ролята на погреб. От мястото, където бяха клекнали, Хънтър и дон Диего не можеха да видят входа.

— Първо трябва да стигнем дотам — каза Чифутина.

Не носеха експлозиви, а само фитили. Смятаха да направят експлозивите от запасите в самия погреб.

Хънтър безшумно се спусна на земята под прикритието на сенките и дон Диего го последва, като примигваше на слабата светлина. Стигнаха до входа на погреба.

Не се виждаха никакви стражи.

— Вътре? — прошепна Чифутина.

Хънтър сви рамене, отиде до вратата, заслуша се за момент, после изхлузи ботушите си и леко бутна вратата. Погледна назад, видя, че дон Диего също се събува, и влезе.

Отвътре стените на погреба бяха обшити с медни листи и от грижливо защитените свещи се лееше топла червеникава светлина. Беше странно уютно въпреки редиците бурета барут и торбите заряд за оръдията, надлежно надписани с червени букви. Хънтър тръгна безшумно по медния под. Не видя никого, но дочу хъркане.

Промъкна се покрай редиците с боеприпаси и видя войник, който спеше подпрян на едно буре. Удари го силно по главата и войникът изхърка и остана да лежи неподвижен.

Чифутина зашляпа бос след Хънтър и огледа помещението.

— Отлично — прошепна накрая и се захванаха за работа.

 

 

Крепостта бе притихнала и спяща, но в селището от груби паянтови бараки, което приютяваше екипажа на галеона, цареше шум и веселие. Сансон, Мавъра и Лазю се промъкнаха през него. През прозорците се виждаха войниците, които пиеха и играеха комар на жълтата светлина на фенери. Един пиян испанец излезе с олюляване навън, блъсна се в Сансон, извини се и повърна до дървената стена. Тримата продължиха нататък, към кея за лодки до реката.

През деня кеят беше неохраняван, но сега там имаше трима войници, които разговаряха тихо и пиеха. Седяха в единия край, провесили крака над водата, и тихите им гласове се смесваха с плясъка на водата в пилоните. Бяха с гръб към каперите, но заради дървените дъски те не можеха да се промъкнат безшумно до тях.

— Аз ще се заема — каза Лазю и свали блузата си. Гола до кръста, с кинжал на колана, тя си засвирука весело и се качи на кея.

Един от войниците се обърна.

— Que pasa ca? — остро попита той и вдигна фенера.

Очите му се разшириха, когато я видя; сигурно я бе взел за привидение — жена с разголени гърди, която вървеше небрежно към него.

— Madre de Dios — промълви той и тя му се усмихна. Той отвърна на усмивката й миг преди кинжалът й да мине между ребрата му и да се забие в сърцето.

Другите двама зяпнаха жената с окървавеното оръжие. Бяха толкова изумени, че почти не реагираха, докато тя ги убиваше. Кръвта им плисна по голите й гърди.

Сансон и Мавъра изтичаха натам, като настъпваха труповете. Лазю се облече, а Сансон се качи в една от лодките и започна да гребе към кърмата на галеона. Мавъра преряза въжетата на останалите лодки и ги изблъска навътре. После двамата с Лазю скочиха в друга лодка и се насочиха към носа на галеона. Никой не отрони нито дума.

Лазю се загърна по-плътно в дрехата си, кръвта на войниците се беше просмукала в плата; побиха я тръпки. Стоеше в лодката и гледаше приближаващия галеон, докато Мавъра гребеше мощно и бързо.

Корабът беше голям, дълъг около сто и четиридесет стъпки, но тънеше в мрак. Само няколко факли очертаваха профила му. Лазю погледна надясно. Сансон се отдалечаваше от тях към кърмата. Силуетът му се очертаваше на фона на светлините от селището с гуляещите. Тя погледна наляво, към сивата линия на крепостните стени, и се запита дали Хънтър и Чифутина вече са успели да влязат.

 

 

Хънтър гледаше как Чифутина внимателно пълни с барут червата на опосума. Струваше му се, че действа безкрайно бавно, но дон Диего отказа да бърза. Беше клекнал в средата на погреба с отворена торба барут до себе си и си тананикаше, докато работеше.

— Още колко остава? — попита Хънтър.

— Още малко, още малко — отвърна Чифутина. Изглеждаше абсолютно безгрижен. — Ще стане чудесно. Само почакай. Ще стане направо великолепно.

След като напълни червата, той ги наряза на няколко дължини и ги прибра в джоба си.

— Добре — каза Чифутина. — Вече можем да започнем.

Не след дълго двамата излязоха от погреба, прегърбени под тежестта на приготвените заряди. Прекосиха безшумно централния двор на крепостта и спряха под тежкия каменен бруствер^[1], където се намираха оръдията. Двамата стражи още бяха там.

Докато Чифутина чакаше с барута, Хънтър се изкатери горе и уби пазачите. Единият умря, без да издаде нито звук, а другият само простена тихо, докато се свличаше на земята.

— Диего! — изсъска Хънтър.

Чифутина се появи на бруствера и огледа оръдията. Побутна едното върху поставката му.

— Възхитително — прошепна той. — Вече са заредени и готови за стрелба. Ще им направим специален подарък. Ела, помогни ми.

Чифутина пъхна втора торба барут в дулото на оръдието.

— А сега гюлето — каза той.

Хънтър се намръщи.

— Но те ще сложат още едно, преди да стрелят.

— Естествено. Два заряда и две гюлета. Тези топове ще се пръснат пред очите им.

Бързо минаваха от една кулверина на друга. Чифутина добавяше втора торба барут, а Хънтър слагаше гюлетата. Те се плъзгаха с глухо трополене в цевите, но нямаше кой да го чуе.

— Сега трябва да свършим още нещо — каза Чифутина, след като приключиха. — Трябва да сложиш пясък във всяка цев.

Хънтър се спусна от бруствера. Събра пясък от земята и сипа по шепа във всяко оръдие. Чифутина бе коварен — дори ако по някаква случайност оръдието все пак произведеше изстрел, пясъкът щеше да промени мерника му и така да надраска вътрешността, че да го направи абсолютно неточно и безполезно.

Когато приключи, Хънтър видя, че Чифутина клечи над един от лафетите и прави нещо. Щом се изправи, той обяви:

— Това беше последното.

— Какво направи?

— Прикрепих фитилите за цевите. Горещината от стрелбата ще ги запали и ще взриви заряда отдолу. — Усмихна се в тъмното. — Ще бъде великолепно.

* * *

Вятърът смени посоката си и кърмата на галеона се понесе към Сансон. Той завърза лодката под позлатения щурц^[2] и започна да се катери по задната стена към капитанската каюта. Чу как някой тихо пее на испански. Заслуша се в мръсните стихове, но не можеше да установи откъде идват; сякаш се носеха из въздуха, неуловими и тихи.

Влезе в каютата през люка за оръдието. Тя беше празна. Излезе на оръдейната палуба и слезе по стълбата към спалното отделение. Не видя никого. Погледна леко люлеещите се празни хамаци. Бяха десетки, но от екипажа нямаше и следа.

Това не му хареса — неохраняван кораб предполагаше кораб без съкровище. Уплаши се от онова, от което се страхуваха всички, но не смееха да го изрекат — че съкровището вече е разтоварено и прибрано някъде другаде, може би в крепостта. В такъв случай всичките им планове щяха да се окажат напразни.

Именно затова Сансон се надяваше да попадне на по-многочислен екипаж и стража. Тръгна към камбуза^[3] на кърмата и отново се окуражи. Камбузът бе пуст, но имаше следи от скорошно приготвяне на храна — телешка яхния в голям казан, някакви зеленчуци, срязан наполовина лимон, който се поклащаше с кораба на дървения тезгях.

Сансон излезе и отново тръгна напред. В далечината чу виковете на стража на носа, който явно посрещаше другите двама.

Лазю и Мавъра привързаха лодката до въжената стълба в средата на галеона. Стражът на палубата се наведе и им махна с ръка.

— Questa faire? — извика той.

— Носим ром — отвърна Лазю с дебел глас. — Почерпка от капитана.

— От капитана ли?

— Има рожден ден.

— Bravo, bravo.

Усмихнат, стражът отстъпи назад, за да направи място на Лазю да се качи. Погледна я и се ужаси при вида на кръвта по туниката и косата й. После ножът изсвистя и се заби в гърдите му. Изненаданият страж се вкопчи в дръжката му, понечи да каже нещо, но падна по очи на палубата.

Мавъра се качи и се запромъква напред към четирима войници, които играеха карти. Лазю дори не погледна как гигантът се справя с тях, а слезе долу. Откри десетима войници, спящи в предното отделение. Затвори тихо вратата и я залости.

Други петима войници пиеха в съседната каюта. Лазю надникна и видя, че са въоръжени. Нейните пистолети бяха затъкнати в колана й, но тя не искаше да стреля, докато не се наложи. Зачака отвън.

Не след дълго Мавъра се приближи безшумно до нея.

Лазю посочи стаята и той поклати глава. Останаха притихнали до вратата.

След известно време един от войниците обяви, че мехурът му ще се пръсне, и излезе. Мавъра го посрещна със силен удар с кол за притягане на въже по главата; мъжът се стовари върху дъските само на няколко крачки от вратата.

Щом чуха шума, останалите се извърнаха натам. Краката на другаря им се виждаха на светлината в помещението.

— Хуан?

Падналият не помръдна.

— Прекалил е с пиенето — каза някой и продължиха играта на карти.

Не след дълго обаче един от войниците започна да се безпокои за Хуан и излезе да види какво се е случило. Лазю му преряза гърлото, а Мавъра скочи в каютата, като размахваше кола. Останалите изпопадаха, без да издадат нито звук.

В задната част на кораба Сансон излезе от камбуза и тръгна напред. Сблъска се с един пиян испански войник, който държеше бутилка ром в едната си ръка и се изсмя в тъмното.

— Изкара ми ангелите — каза войникът на испански. — Не очаквах да срещна никого тук.

После видя мрачната физиономия на Сансон и се стъписа, а пръстите на убиеца се сключиха около врата му.

Сансон се спусна по друга стълба под спалното отделение. Стигна до задния товарен отсек, който се оказа заключен и закован. По катинарите имаше печати и той се наведе в тъмното да ги разгледа. Върху жълтия печат се мъдреха короната и котвата на монетния двор в Лима. Значи тук имаше сребро от Нова Испания. Сърцето му подскочи радостно.

Върна се на палубата и се изкачи на надстройката на кърмата, недалеч от руля. Отново чу тихото пеене, но все още не можеше да открие откъде точно идва. Спря и се заслуша. Пеенето внезапно спря и се разнесе напрегнат глас:

— Que pasa? Que esta vous?

Сансон погледна нагоре. Естествено! На наблюдателния пост на гротмачтата стоеше човек, който гледаше към него и остро попита:

— Que esta vous?

Сансон знаеше, че испанецът не може да го разгледа добре, затова отстъпи назад в сенките.

— Que? — объркано каза онзи.

В тъмното Сансон извади арбалета си, опъна стоманената тетива, сложи стрела и се прицели. Испанецът слизаше по въжената стълба, като ругаеше ядосано.

Сансон стреля.

Ударът откъсна испанеца от въжетата; тялото му прелетя над десет ярда в тъмнината и падна във водата с тих плясък. Друг звук не последва.

Сансон обходи празната задна палуба и след като се увери, че е сам, хвана руля. Миг по-късно видя Лазю и Мавъра да се качват на палубата при носа. Погледнаха към него и му махнаха ухилени.

Корабът беше в ръцете им.

 

 

Хънтър и дон Диего се бяха върнали при погреба и нагласяха дълъг фитил към буретата с барут. Сега действаха бързо, защото когато приключиха с оръдията, вече се развиделяваше.

Дон Диего събра буретата на малки групички из помещението.

— Така трябва да бъде — прошепна той. — Иначе ще има само една експлозия, а ние не искаме това.

Отвори две бъчонки и пръсна черния барут по пода. Накрая остана доволен и запали фитила.

В същия миг от двора се чу вик, последван от втори.

— Това пък какво е? — попита Диего.

Хънтър се намръщи и отвърна:

— Може би са открили мъртвите стражи.

Отвън се чуха още викове и тропот на бягащи хора. Този път различиха думата, която се повтаряше отново и отново:

— Pirata! Pirata!

— Корабът явно е пристигнал — каза Хънтър и хвърли поглед на фитила, който съскаше в ъгъла на помещението.

— Да го изгася ли? — попита Диего.

— Не. Остави го.

— Не можем да останем тук.

— След няколко минути отвън ще настъпи суматоха. Тогава ще избягаме.

— Само дано настъпи по-скоро — отбеляза Диего.

Виковете отвън се засилиха. Чуваше се тропот на стотици хора. Гарнизонът бе вдигнат по тревога.

— Ще проверят погреба — нервно рече Диего.

— Рано или късно — съгласи се Хънтър.

В същия миг вратата рязко се отвори и Казала влезе със сабя в ръка. Видя ги.

Хънтър извади една от десетките саби, подредени по рафтовете покрай стената.

— Върви, Диего — прошепна той и Чифутина се втурна навън в мига, когато острието на Казала се удари в оръжието на Хънтър. Двамата започнаха да обикалят помещението, като се дебнеха.

Хънтър отстъпваше.

— Англичанино — изсмя се Казала. — Ще нахраня кучетата си с тялото ти.

Хънтър не отговори. Балансираше сабята в ръка, за да свикне с тежестта й.

— А държанката ми — продължи Казала — ще вечеря с тестисите ти.

Продължиха да се обикалят предпазливо. Хънтър примамваше Казала навън, по-далеч от съскащия фитил, който испанецът още не бе забелязал.

— Страх ли те е, англичанино?

Хънтър отстъпи назад, почти до вратата. Казала атакува. Хънтър парира и продължи да отстъпва. Казала атакува отново и това го изкара на двора.

— Ти си един вонящ страхливец, англичанино.

Вече и двамата бяха навън. Сега Хънтър атакува сериозно Казала и испанецът се изсмя от удоволствие. Известно време се биха мълчаливо, като Хънтър непрекъснато се отдалечаваше от погреба.

Наоколо цареше суматоха, войници тичаха и крещяха. Всеки от тях можеше да убие Хънтър в гръб. Сам се излагаше на огромна опасност и Казала внезапно разбра причината за това. Прекъсна боя, отстъпи назад и погледна към погреба.

— Ах ти, син на мръсна английска свиня…

Затича се към погреба и в този миг първата от експлозиите го погълна в бушуващ бял пламък и изпепеляваща жега.

Екипажът на „Касандра“, който тъкмо навлизаше в тесния вход на залива, видя експлозията и нададе радостни викове. Ендърс обаче се мръщеше. Оръдията на Матансерос все още си бяха на мястото — виждаше дългите им цеви, подаващи се през бойниците на каменната стена. На червената светлина на пламъците от погреба ясно се виждаха разчетите, които ги подготвяха за стрелба.

— Бог да ни е на помощ — промърмори той. „Касандра“ вече бе точно срещу батареите. — Бъдете готови, момчета. Днес ще опитаме гюлетата на доновете.

Лазю и Мавъра също видяха експлозията от предната палуба на галеона. Видяха и как „Касандра“ навлиза в залива покрай крепостта.

— Майко Божия! — промълви Лазю. — Не са се погрижили за оръдията. Не са се погрижили за оръдията.

 

 

Дон Диего беше извън крепостта и тичаше към водата. Не спря, когато погребът експлодира със съкрушителен гръм. Не се запита дали Хънтър е все още вътре. Не си помисли каквото и да било. Тичаше с всички сили към водата, а дробовете му сякаш щяха да изгорят.

Хънтър се оказа в капан в крепостта. Испанските патрули отвън влизаха през западната порта и той не можеше да се измъкне оттам. Казала не се виждаше никъде. Хънтър се затича на изток от погреба, към една ниска каменна постройка, с намерението да се изкатери на покрива й и оттам да прескочи стената.

Когато стигна до нея, беше нападнат от четирима войници, които го притиснаха към вратата, и той се принуди да се заключи вътре. Вратата бе от тежки греди и противниците му я заблъскаха с все сили, но напразно.

Огледа се. Намираше се в квартирата на Казала, ако се съдеше по богатата мебелировка. В леглото лежеше тъмнокосо момиче. То го изгледа с ужас и дръпна чаршафите към брадичката си, щом Хънтър се втурна през помещението към задните прозорци. Бе стигнал до средата на стаята, когато тя каза на английски:

— Кой сте вие?

Изумен, Хънтър закова на място. Акцентът й бе подчертано аристократичен.

— Вие пък коя сте, по дяволите?

— Лейди Сара Алмънт от Лондон — отвърна тя. — Държат ме в плен тук.

Долната челюст на Хънтър увисна.

— Съберете си дрехите, мадам.

В същия миг един от прозорците се пръсна и Казала се стовари на пода със сабя в ръка. Беше почернял от експлозията. Момичето изпищя.

— Обличайте се, мадам — каза Хънтър, щом кръстоса сабя с испанеца. Видя я как забързано навлича пищна бяла рокля.

Казала дишаше тежко, докато се биеше. Беше обхванат от отчаяние и ярост, и от нещо друго — може би страх.

— Англичанино… — започна той поредната си язвителна подигравка, но точно тогава Хънтър запрати сабята си през стаята. Острието прониза Казала в гърлото. Той изхриптя, отстъпи назад и рухна на стола до тежкото украсено писалище. Наведе се напред и се замъчи да извади сабята. В тази поза сякаш изучаваше картите върху писалището. По тях закапа кръв, от гърлото на Казала се разнесе гъргорене и той се свлече на пода.

— Да се махаме — каза жената.

Хънтър й помогна да излезе през прозореца, без да се обърне повече към трупа на Казала.

Застанаха на северната страна на бруствера. Земята беше на тридесет стъпки под тях — отъпкана почва с жилави растения. Лейди Сара се вкопчи в него и рече:

— Много е високо.

— Нямаме друг избор — отвърна той и я бутна. Тя полетя с писък, а Хънтър погледна назад и видя „Касандра“ да влиза в залива, точно пред основната батарея на крепостта. Артилерийските разчети бяха готови за стрелба. Хънтър скочи. Момичето още лежеше на земята и се държеше за глезена.

— Ранена ли сте?

— Не много зле, предполагам.

Изправи я на крака и преметна ръката й през раменете си. Придържаше я, докато тичаха към водата. Точно тогава първите оръдия откриха огън по „Касандра“.

Оръдията на Матансерос стреляха серийно, през една секунда. Всяко се разби секунда преди следващото, пръскайки горещ барут и парчета бронз във въздуха и принуждавайки артилеристите да залегнат. Едно след друго големите оръдия отскочиха назад и замлъкнаха.

Артилеристите бавно се изправиха на крака и с изумление се приближиха до топовете. Разглеждаха пръснатите дупки за запалването и заговориха възбудено.

И тогава един след друг се задействаха зарядите под лафетите. Разлетяха се трески и оръдията рухнаха върху камъните. Последното се затъркаля по бруствера, а ужасените войници побързаха да се махнат от пътя му.

На по-малко от петстотин ярда от брега „Касандра“ влезе невредима в пристанището.

Дон Диего пляскаше във водата и крещеше с пълно гърло, докато „Касандра“ се носеше към него. За един ужасен миг той си помисли, че никой няма да го види или чуе, но носът на слупа рязко зави наляво, нечии силни ръце го сграбчиха и го извлякоха на палубата. Някой пъхна манерка ром в ръката му, а друг го тупна по гърба. Разнесе се смях.

Диего се огледа и попита:

— Къде е Хънтър?

В слабата светлина на утрото Хънтър тичаше с момичето към брега на източния нос на Матансерос. Намираха се точно под стените на укреплението; над тях се виждаха няколко от оръдията, килнати под странни ъгли.

Спряха на брега, за да си поемат дъх.

— Можеш ли да плуваш? — попита Хънтър.

Момичето поклати глава.

— Никак?

— Не мога, кълна се.

Хънтър погледна „Касандра“, слупът приближаваше към галеона.

— Хайде — каза той и се затичаха към залива.

Виртуозът Ендърс деликатно подравни „Касандра“ с галеона и повечето от моряците моментално се прехвърлиха на големия кораб. Самият Ендърс също се качи на галеона и видя Лазю и Мавъра на релинга. Сансон беше зад руля.

— За мен е удоволствие, сър — каза с поклон Сансон и му предаде управлението.

— Ако нямаш нищо против, аз ще се заема, друже — каза Ендърс и веднага погледна нагоре. Моряците вече се катереха по въжетата. — Вдигнете фока. По-живо с кливера!

Платната се вдигнаха. Големият кораб се раздвижи.

Малобройният екипаж, останал на „Касандра“, завърза носа на слупа за кърмата на галеона и го обърна. Платната заплющяха.

Ендърс не обърна внимание на по-малкия кораб.

Вниманието му бе изцяло съсредоточено върху галеона. Когато той потегли и моряците заработиха със скрипеца, за да вдигнат котвата, кормчията поклати глава.

— Мърлява дърта кучка. Движи се като крава.

— Но все пак ще плава — рече Сансон.

— Е, ще плава. В известен смисъл.

Галеонът се насочи на изток, към устието на залива. Сега Ендърс гледаше към брега с надеждата да открие Хънтър.

— Ето го! — извика Лазю.

И наистина беше той — стоеше на брега с някаква жена.

— Можеш ли да спреш? — попита Лазю.

Ендърс поклати глава.

— Ще се блъснем в кея — каза той. — Хвърлете въже.

Мавъра вече бе хвърлил въже. То падна на брега, Хънтър го сграбчи и двамата с момичето бяха повлечени във водата.

— Издърпайте ги по-бързо, преди да са се удавили — каза Ендърс, но на лицето му бе цъфнала широка усмивка.

Момичето едва не се удави и кашляше часове след това. Хънтър обаче бе изпълнен с въодушевление, когато пое управлението на галеона и излезе в открито море, следван от „Касандра“.

В осем сутринта димящите развалини на Матансерос вече бяха далеч зад кърмата. Хънтър се наливаше с ром и си мислеше, че вече може да се смята за водач на най-успешната и най-необичайна каперска експедиция на века, откакто Дрейк бе атакувал Панама.