Майкъл Крайтън
Пиратски ширини (22)

22.

Хънтър се събуди със силното усещане, че нещо не е наред. Чу испански гласове, но този път те бяха близо — прекалено близо. Чуваха се и стъпки, и шумолене на листа. Той седна и се намръщи от пронизалата го болка; сега тялото му като че ли протестираше още по-категорично, отколкото през деня.

Хвърли поглед към малката група. Сансон вече бе на крака и се взираше през палмовите листа към гласовете. Мавъра тихо се изправяше; тялото му бе напрегнато, всяко движение — овладяно до съвършенство. Дон Диего се беше надигнал на лакът с тревога в очите.

Само Лазю продължаваше да лежи по гръб. При това лежеше абсолютно неподвижно. Хънтър я смушка с палец да става. Тя поклати едва-едва глава и устните й оформиха „Не“. Изобщо не помръдваше. Лицето й бе покрито с малки капчици пот. Хънтър понечи да я приближи.

— Внимателно! — прошепна тя напрегнато.

Той спря и я погледна. Лазю лежеше по гръб, с леко разкрачени крака. Крайниците й бяха странно сковани. И тогава той видя как опашка на червени, черни и жълти ивици изчезва в крачола й.

Беше коралова змия, привлечена от топлината на тялото й. Хънтър погледна лицето на Лазю. Беше напрегнато, сякаш изпитваше необичайно силна болка.

Отзад испанските гласове ставаха все по-силни. Хънтър видя няколко души да си пробиват път през гъсталаците, направи знак на Лазю да чака и отиде при Сансон.

— Шестима — прошепна французинът.

Хънтър видя групата испански войници. Носеха постелки, храна и бяха въоръжени с мускети. Изкачваха се по склона към тях. Всички бяха млади и явно смятаха екскурзията за забавна — смееха се и си подхвърляха закачки.

— Не са патрул — прошепна Сансон.

— Остави ги на мира — рече Хънтър.

Сансон го изгледа остро, а Хънтър му посочи назад към Лазю, която лежеше все така сковано на земята. Сансон моментално го разбра. Изчакаха войниците да минат покрай тях и да продължат нагоре, и се върнаха при Лазю.

— Сега къде е? — попита Хънтър.

— При коляното — тихо отвърна тя.

— И продължава нагоре?

— Да.

— Високи дървета — обади се дон Диего, като се оглеждаше. — Трябва да намерим високи дървета. Ето там! — Потупа Мавъра. — Ела с мен.

Двамата тръгнаха през храстите към групата дървета маягуана, издигащи се на няколко ярда от тях. Хънтър погледна към Лазю, после към испанските войници. Те се виждаха ясно, на стотина ярда нагоре по склона. Ако някой случайно се обърнеше, със сигурност щеше да ги забележи.

— Сезонът е твърде късен за чифтосване — каза Сансон. Погледна намръщено Лазю. — Можем обаче да изкараме късмет и да намерим пиле.

Обърна се да погледне Мавъра, който се катереше по едно от дърветата, а Диего стоеше долу.

— Сега къде е? — попита Хънтър.

— Над коляното.

— Опитай да се отпуснеш.

Лазю завъртя очи.

— Мътните да вземат и теб, и експедицията ти — рече тя. — Проклети да сте всички.

Хънтър погледна крачола й. Успя да различи смътното движение на плата, докато змията пълзеше нагоре.

— Майко Божия. — Лазю затвори очи.

— Ако не намерят пиле, ще се наложи да я изправим и да я разтърсим — прошепна Сансон на Хънтър.

— Змията ще я ухапе.

И двамата знаеха последствията от това.

Каперите бяха корави хора; за тях ухапването от скорпион, черна вдовица или водна отровна змия бе просто досадно неудобство. Всъщност се смяташе за голяма веселба някой да пусне скорпион в ботуша на другаря си. Две отровни създания обаче всяваха ужас у всички. С фер-де-ланс^[1] шега не биваше, а малката коралова змия беше още по-лоша. Никой не бе преживял лекото й ухапване. Хънтър си представяше много добре ужаса на Лазю, очакваща лекото убождане по крака, което означаваше фатален край. Всички знаеха какво ще последва — първо изпотяване, после треперене и вцепеняване, което бавно обхваща цялото тяло. Смъртта щеше да я споходи преди залез.

— Сега къде е?

— Високо. Много високо. — Гласът й бе толкова тих, че Хънтър едва различаваше думите.

Погледна панталоните й и видя леко движение при слабините.

— Ох, господи! — изстена Лазю.

И тогава се чу тихо писукане, почти цвъртене. Хънтър се обърна и видя, че Диего и Мавъра се връщат с широки усмивки на лица. Мавъра държеше нещо в грамадните си длани — малко птиче, което писукаше и пърхаше с меките си крилца.

— Бързо, дайте канап — каза Чифутина.

Хънтър извади връв и завързаха краката на птичето. Поставиха малкото създание пред крачола на Лазю и го завързаха за земята. Птичето продължи да писука и да се мята.

Зачакаха.

— Усещаш ли нещо? — попита Хънтър.

— Не — отвърна Лазю.

Отново се загледаха в птичето. Горкото създание се мъчеше да се освободи и изтощаваше силите си.

Хънтър се обърна към Лазю.

— Нищо — рече тя.

В следващия момент очите й рязко се разшириха.

— Навива се…

Загледаха се в панталоните й. Под тях имаше движение. Бавно се оформи крива, която след това изчезна.

— Тръгва надолу — каза Лазю.

Зачакаха. Внезапно птичето силно се развълнува и започна да писука още по-високо. Беше усетило кораловата змия.

Чифутина извади пистолет, махна сачмата с барута и го хвана за цевта като сопа.

Продължиха да чакат. Виждаха как змията минава коляното и продължава по прасеца — бавно, инч по инч. Измина цяла вечност.

И после внезапно главата се показа навън, появи се раздвоен език. Птичето изписука в пристъп на ужас. Кораловата змия запълзя към него и дон Диего скочи отгоре й, стоварвайки дръжката на пистолета върху главата й. В същия миг Лазю скочи на крака с писък.

Дон Диего удряше змията отново и отново, размазвайки тялото й в меката почва. Лазю се извърна и повърна. Хънтър обаче не й обърна внимание — веднага щом тя изпищя, той погледна към испанските войници.

Сансон и Мавъра бяха направили същото.

— Дали са чули? — попита Хънтър.

— Не можем да рискуваме — рече Сансон.

Последва дълго мълчание, нарушавано от напъните на Лазю.

— Видя, че носят продукти и постелки.

Хънтър кимна. Това можеше да означава само едно. Войниците бяха изпратени нагоре от Казала, за да следят за пирати по сушата — и да оглеждат хоризонта за приближаването на „Касандра“. Само един изстрел от групата щеше да вдигне по тревога крепостта. А от мястото си те можеха да видят „Касандра“ още докато е на много мили навътре в морето.

— Аз ще го направя — с лека усмивка каза Сансон.

— Вземи Мавъра — настоя Хънтър.

Двамата се прокраднаха нагоре след испанските войници. Хънтър се обърна към Лазю, която бе пребледняла и бършеше устата си.

— Готова съм за път — рече тя.

Хънтър, дон Диего и Лазю метнаха багажа на рамо и продължиха надолу.

 

 

Вървяха покрай реката, която се вливаше в залива. Когато попаднаха на нея, тя бе само малък поток и човек с лекота можеше да го прескочи. По-надолу обаче бързо се разширяваше и джунглата по бреговете й стана гъста и трудно проходима.

Натъкнаха се на първия патрул късно следобед — осем въоръжени испанци, които се движеха мълчаливо нагоре по течението с лодка. Бяха сериозни и мрачни — бойци, готови за битка. С падането на нощта високите дървета покрай реката станаха синьо-зелени, а водната повърхност — плътно черна, раздвижвана от време на време от някой крокодил. Патрулите вече бяха навсякъде и се движеха спокойно и ритмично под светлината на факли. Още три лодки с войници минаха нагоре по течението, а факлите им хвърляха дълги трептящи отблясъци по водата.

— Казала не е глупак — отбеляза Сансон. — Очакват ни.

Вече бяха само на няколкостотин ярда от крепостта на Матансерос. Каменните стени се издигаха високо над тях. Вътре и отвън кипеше трескава дейност. Въоръжени групи от по двадесет войници обикаляха периметъра.

— Очаквани или не, трябва да се придържаме към плана — отвърна Хънтър. — Довечера атакуваме.