Майкъл Крайтън
Пиратски ширини (2)

2.

За страдащ от подагра човек дори кратко пътуване с карета по калдъръмените улици е същинска агония. Ако не за друго, поне заради това сър Джеймс мразеше ритуала да присъства на всяко бесене. Другата причина да не харесва тези прояви бе необходимостта да влиза в сърцето на владенията си, а той определено предпочиташе да го наблюдава от висотата на прозореца си.

През 1665 г. Порт Роял бе бурно развиващо се и оживено място. През десетилетието, след като експедицията на Кромуел отмъкна Ямайка от испанците, градът се бе превърнал от мизерна, запусната, гъмжаща от болести ивица пясък в мизерно, пренаселено, гъмжащо от главорези градче с осем хиляди жители.

Порт Роял бе несъмнено богат град — някои твърдяха, че е най-богатият в света — но това не го правеше приятен. Само няколко улици бяха застлани с калдъръм, донесен от Англия като баласт. Повечето представляваха тесни кални бразди, вонящи на боклук и конски фъшкии, с бръмчащи мухи и комари. Притиснатите една в друга постройки бяха от дърво или кирпич, с недодялана конструкция и грубо предназначение — безкрайна върволица кръчми, пивници, места за залагания и публични домове. Тези заведения обслужваха хилядите моряци и други посетители, пристигнали тук по една или друга причина. Имаше също и няколко законни магазина и една църква в северния край на града, която бе „рядко посещавана“, както се бе изразил сър Уилям Литън.

Разбира се, сър Джеймс и домочадието му не пропускаха неделните служби, на които присъстваха и малцината богобоязливи членове на общността. Много често обаче проповедта се прекъсваше от пристигането на някой пиян моряк, който всяваше смут с богохулни викове и клетви, а в един случай и със стрелба. Сър Джеймс бе наредил да затворят мъжа зад решетките за две седмици, но се наложи да бъде предпазлив с по-суровите наказания. Авторитетът на губернатора на Ямайка беше — отново по думите на сър Уилям — „тънък като пергамент и също толкова крехък“.

След като бе назначен от краля на тази длъжност, сър Джеймс прекара една вечер със сър Уилям, който му обясни как стоят нещата в колонията. Сър Джеймс го слуша внимателно и реши, че е разбрал, но човек не може да проумее наистина живота в Новия свят, докато не се сблъска с грубата му реалност.

Сега, докато пътуваше в каретата си по вонящите улици на Порт Роял и кимаше от прозореца на кланящите му се колонисти, сър Джеймс се чудеше до каква степен е започнал да приема всичко това като напълно естествено и обичайно. Приемаше жегата, мухите и противните миризми; приемаше кражбите и съмнителната търговия; приемаше пиянските своеволия на каперите. Беше се нагодил към хиляди неща, дори се бе научил да спи на фона на буйните викове и стрелбата, които се чуваха по цяла нощ от пристанището.

Въпреки това някои дразнители си оставаха и най-противният от тях в момента седеше на седалката срещу него. Командир Скот, началник на гарнизона на Форт Чарлз и самоназначил се пазител на добрите обноски, изтупа невидима прашинка от униформата си и каза:

— Вярвам, че Ваше Превъзходителство се е радвал на чудесна вечер и е в добро състояние на духа за сутрешните мероприятия.

— Спах добре — отривисто отвърна сър Джеймс. За стотен път си помисли колко по-опасен е животът в Ямайка, когато началникът на гарнизона е конте и глупак, а не истински военен.

— Уведомиха ме — каза командир Скот, доближавайки парфюмирана кърпичка към носа си и вдишвайки леко, — че затворникът Льоклер е налице и всичко е подготвено за екзекуцията.

— Много добре — отвърна сър Джеймс и се намръщи към командира.

— Освен това разбрах, че търговският кораб „Годспийд“ в момента хвърля котва и сред пътниците е мистър Хаклет, който е дошъл, за да служи като ваш секретар.

— Дано само да не е глупак като предишния — отбеляза сър Джеймс.

— Наистина. Да се надяваме — отвърна командир Скот и, слава богу, замълча.

Стигнаха Хай стрийт скуеър, където вече се беше събрала голяма тълпа, за да наблюдава обесването. Когато се появиха от каретата, сър Джеймс и командир Скот бяха посрещнати от откъслечни викове.

Сър Джеймс кимна отсечено, а командирът се поклони дълбоко.

— Забелязвам чудесно събиране — отбеляза Скот. — Винаги се ободрявам от присъствието на толкова много деца и младежи. Това ще бъде подходящ урок за тях, не мислите ли?

— Ммм — отвърна сър Джеймс.

Губернаторът си проправи път през тълпата и застана в сянката на бесилото. Съоръжението на Хай стрийт бе постоянно, тъй като често прибягваха до него — ниска яка греда със здрава примка, която висеше на седем стъпки над земята.

— Къде е затворникът? — раздразнено попита сър Джеймс.

Осъденият не се виждаше никъде. Губернаторът зачака с видимо нетърпение, като стискаше и разпускаше ръце зад гърба си. Накрая се чу басовият тътен на барабаните, възвестяващи пристигането на каруцата. Малко след това последваха викове и смях от тълпата, която се раздели, за да направи път на шествието.

Затворникът Льоклер стоеше прав, с вързани отзад ръце. Беше облечен в сива туника, покрита с петна от нечистотиите, хвърляни от подиграващата се тълпа. Въпреки това бе вирнал брадичка.

Командир Скот се наведе към губернатора.

— Създава добро впечатление, Ваше Превъзходителство.

Сър Джеймс изсумтя.

— Харесват ми хората, които умират с финес — добави командир Скот.

Губернаторът не отговори. Каруцата стигна до бесилото и бе обърната така, че затворникът се озова с лице към тълпата. Палачът Хенри Едмъндс пристъпи към губернатора и се поклони дълбоко.

— Добро утро, Ваше Превъзходителство, командир Скот. Имам честта да ви представя затворника, французина Льоклер, неотдавна осъден от…

— Заемай се, Хенри — прекъсна го сър Джеймс.

— Разбира се, Ваше Превъзходителство.

Малко засегнат, палачът се поклони отново и се върна при каруцата. Качи се при затворника и нахлузи примката на врата му. После отиде в предната част и застана до мулето. Последва тишина, която се проточи повече от обичайното.

Накрая палачът не издържа, обърна се рязко и излая:

— Теди, проклет да си, отваряй си очите!

Момчето — синът на палача — незабавно започна да бие бързо по барабана. Палачът се обърна към тълпата, вдигна пръчката си високо и шибна мулето. Каруцата се понесе напред, а затворникът увисна във въздуха и зарита с крака.

Сър Джеймс гледаше как човекът се мъчи. Слушаше задавеното хриптене на Льоклер и видя как лицето му става пурпурно. Французинът зарита силно, като се люлееше напред-назад само на стъпка-две над калта. Очите му сякаш се издуха и щяха да изскочат от орбитите, езикът му се подаде от устата. Тялото му затрепери конвулсивно на края на въжето.

— Добре — каза накрая сър Джеймс и кимна на тълпата. Незабавно един-двама здравеняци, приятели на осъдения, се втурнаха напред, сграбчиха ритащите крака и ги задърпаха надолу с надеждата да счупят врата на осъдения, за да сложат край на мъките му. Мъжете обаче бяха несръчни, а пиратът бе силен и ги завлече из калта с ритащите си крака. Предсмъртните гърчове продължиха още няколко секунди и тялото изведнъж се отпусна.

Мъжете се отдръпнаха. По краката на Льоклер се стече урина, която закапа в калта. Тялото се люлееше мудно в края на въжето.

— Наистина добра екзекуция — каза командир Скот с широка усмивка и подхвърли златна монета на палача.

Сър Джеймс се обърна и се качи в каретата си. В момента го занимаваше мисълта, че умира от глад. За да изостри още повече апетита си и да прогони отвратителната воня на града, той си позволи щипка енфие.

 

 

По предложение на командир Скот минаха през пристанището, за да видят дали е пристигнал новият секретар. Каретата отби към доковете и спря колкото се може по-близо до кея — кочияшът знаеше, че губернаторът предпочита да не ходи пеша, ако не е абсолютно необходимо. Мъжът отвори вратата и сър Джеймс слезе, като се намръщи заради зловонието.

Пред него стоеше млад мъж в началото на трийсетте, който също се потеше в дебелия си жакет.

— Ваше Превъзходителство — рече той и се поклони.

— С кого имам удоволствието? — попита Алмънт и кимна. Вече не можеше да се покланя заради болката в крака, пък и всички тези любезности и формалности не му допадаха.

— Чарлз Мортън, сър, капитан на търговски кораб „Годспийд“, отплавал от Бристол.

Мъжът връчи документите си, но Алмънт дори не ги погледна.

— Какви товари превозвате?

— Платове от Западна Англия, Ваше Превъзходителство, а също така стъкло от Сторбридж и железни изделия. Ваше Превъзходителство държи манифеста в ръцете си.

— Имате ли пътници? — Губернаторът отвори манифеста и осъзна, че е забравил очилата си — виждаше списъка като размазано петно. Прегледа го нетърпеливо и го затвори.

— На борда е мистър Робърт Хаклет, новият секретар на Ваше Превъзходителство, заедно със съпругата му — отвърна Мортън. — Както и осем свободни граждани, желаещи да започнат търговия в колонията. А също и тридесет и седем осъдени жени, пратени от лорд Амбритън от Лондон да станат съпруги на колонистите.

— Колко мило от страна на лорд Амбритън — сухо отбеляза Алмънт. От време на време един или друг служител в някой от по-големите градове уреждаше престъпничките да бъдат пращани в Ямайка. Това бе проста хитрина, с която си спестяваха издръжката им в затворите в Англия. Сър Джеймс не хранеше илюзии какво ще представляват тези жени. — И къде е мистър Хаклет?

— На борда, събира багажа си заедно с мисис Хаклет, Ваше Превъзходителство. — Капитан Мортън пристъпи от крак на крак. — Мисис Хаклет имаше изключително тежко пътуване, Ваше Превъзходителство.

— Не се и съмнявам — каза Алмънт. Беше раздразнен, че новият му секретар не е слязъл на кея да го посрещне. — Мистър Хаклет носи ли съобщения за мен?

— Предполагам, че да, сър — отвърна Мортън.

— Бъдете така добър да го уведомите да дойде в губернаторския дворец при първа възможност.

— Разбира се, Ваше Превъзходителство.

— Можете да изчакате пристигането на касиера и митническия инспектор мистър Гоуър, който ще прегледа манифеста и ще надзирава разтоварването на кораба. Много ли са смъртните ви случаи?

— Само два, Ваше Превъзходителство. На редови моряци. Единият падна зад борда, а другият умря от воднянка. Ако беше друго, нямаше да вляза в пристанището.

Алмънт се поколеба.

— В какъв смисъл нямало да влезете в пристанището?

— Имам предвид, ако някой беше умрял от чумата, Ваше Превъзходителство.

Алмънт се намръщи в утринната жега.

— Чума ли?

— Ваше Превъзходителство не знае ли за чумата, която неотдавна порази Лондон и други градове в страната?

— Изобщо не съм чул — отвърна Алмънт. — Нима в Лондон има чума?

— Има, сър, вече от няколко месеца. Продължава да се разпространява и сее смут и смърт. Казват, че била донесена от Амстердам.

Алмънт въздъхна. Това обясняваше защо през последните седмици от Англия не пристигаха кораби и съобщения от кралския двор. Спомни си за лондонската чума преди десет години. Надяваше се сестра му и племенницата му да са проявили здрав разум и да са се преместили в извънградската къща. Но не беше особено разтревожен. Губернатор Алмънт приемаше бедствията невъзмутимо. Самият той живееше в сянката на дизентерията и треската, които всяка седмица отнасяха по няколко жители на Порт Роял.

— Ще ми разкажете повече за това — каза той. — Заповядайте на вечеря при мен.

— С голямо удоволствие — отвърна Мортън и се поклони още веднъж. — Ваше Превъзходителство ми оказва огромна чест.

— Запазете си мнението до довечера, когато видите каква маса може да предложи тази бедна колония — каза Алмънт. — И още нещо, капитане. Нуждая се от прислужнички за имението. Чернокожите от последната група бяха болнави и измряха. Ще ви бъда много благодарен, ако се погрижите осъдените да ми бъдат изпратени колкото се може по-скоро. Аз ще се погрижа за разпределянето им.

— Ваше Превъзходителство.

Алмънт кимна отривисто за последен път и мъчително се качи в каретата си. Настани се с въздишка на облекчение и потеглиха към имението.

— Ама че мрачен вонящ ден — отбеляза командир Скот и наистина — зловонията на града се задържаха дълго в носа на губернатора и не се разпръснаха, докато той не смръкна отново от енфието си.