Майкъл Крайтън
Пиратски ширини (14)

14.

От разстояние слупът „Касандра“ беше красива гледка. Платната му се издуваха от сутрешния бриз; беше леко наклонен и бързо пореше бистрата синя вода.

На борда обаче бе претъпкано и неудобно. Шестдесет бойци, рошави и миризливи, се бутаха, за да си намерят място за сядане, игра на комар или спане на слънцето. Облекчаваха се през борда без никакви церемонии и капитанът им често биваше възнаграден с гледка на половин дузина щръкнали над водата голи задници.

Не се раздаваше никаква храна и вода. През първия ден никой не получи нищо и тъй като го очакваха, моряците използваха собствените си запаси.

Вечерта Хънтър не хвърли котва. Обикновено каперите спираха в някое защитено заливче, за да може екипажът да преспи на сушата. Хънтър обаче не спря през първата нощ. Имаше две причини да бърза. Първата бе опасението, че шпионите може да стигнат преди тях до Матансерос и да предупредят гарнизона. А втората бе нежеланието му да се бави прекалено, тъй като испанският нао можеше да отплава от залива.

В края на втория ден плаваха на североизток, през опасния пролив между Еспаньола и Куба. Екипажът познаваше добре района, тъй като се намираха на ден път от старото пиратско пристанище Тортуга.

Продължи да плава през третия ден и спря на суша за през нощта, за да даде отдих на изтощените моряци. На сутринта щяха да започнат дългия океански преход покрай Инагуа и оттам към самия Матансерос. Вече нямаше да могат да слязат спокойно на сушата. След като прекосиха двадесетата ширина, се намираха в опасните испански води.

Моряците бяха с приповдигнат дух, смееха се и си подмятаха шеги около лагерните огньове. През изминалите три дни само един бе получил видения за пълзящи демони, които понякога съпътстваха липсата на ром; сега той бе много по-спокоен и вече не се тресеше толкова.

Доволен, Хънтър се взираше в пламъците. Сансон приближи и седна до него.

— За какво си се замислил?

— За нищо конкретно.

— Казала ли те тормози?

— Не — поклати глава Хънтър.

— Зная, че е убил брат ти — рече Сансон.

— Да, той направи така, че да го убият.

— И не изпитваш гняв заради това?

Хънтър въздъхна.

— Вече не.

Сансон се вгледа в него на трептящата светлина на огъня.

— Как умря брат ти?

— Не е важно — с равен глас отвърна Хънтър.

Сансон поседя мълчаливо минута-две.

— Чух — рече той, — че брат ти бил заловен на търговски кораб от Казала. Казала го обесил за ръцете, отрязал тестисите му и ги напъхал в устата му, докато брат ти не умрял от задушаване.

Известно време Хънтър не отговори.

— Да, това е историята — рече накрая.

— Вярваш ли в нея?

— Да.

Сансон се вгледа в лицето му.

— Коварните англичани. Къде е гневът ти, Хънтър?

— У мен — отвърна Хънтър.

Сансон кимна и се изправи.

— Когато попаднеш на Казала, убий го бързо. Не позволявай на омразата да замъгли ума ти.

— Умът ми не е замъглен.

— Виждам.

Сансон си тръгна. Хънтър остана да седи, загледан в огъня.

 

 

На сутринта навлязоха в опасния Наветрен пролив между Куба и Еспаньола. Ветровете тук бяха непредсказуеми, морето — бурно, но „Касандра“ се справяше отлично. През нощта минаха покрай тъмния нос Ле Моле (най-западната точка на Еспаньола), който се извиси от дясната им страна. А на зазоряване сушата се раздели, за да разкрие остров Тортуга покрай северния бряг.

Продължиха нататък.

 

 

Намираха се в открито море през целия пети ден, но времето беше добро, а вълнението — съвсем слабо. Късно следобед отляво се появи остров Инагуа, а малко след това Лазю забеляза бялата вода, което означаваше, че Кайкос се намират точно пред тях. Това беше важно, защото южно от островите имаше коварни плитчини, простиращи се на няколко мили.

Хънтър заповяда да завият на изток, към все още скритите зад хоризонта острови Търк. Времето си оставаше добро. Екипажът пееше и дремеше на палубата.

Слънцето вече клонеше към залез, когато Лазю разбуди всички с вика: „Платно на хоризонта!“.

Хънтър скочи на крака и присви очи, но не видя нищо. Ендърс беше извадил далекоглед и оглеждаше във всички посоки.

— Проклет да съм — каза той и подаде далекогледа на Хънтър. — Движи се перпендикулярно на вятъра, капитане.

Хънтър погледна. През заоблените разноцветни дъги видя бял правоъгълник ниско над хоризонта. Пред очите му той се завъртя и се превърна в два правоъгълника, които се припокриваха един друг.

— Какъв е според теб? — попита Ендърс.

Хънтър поклати глава.

— И аз знам колкото теб.

От това разстояние нямаше начин да се определи националността на приближаващия кораб, но в момента се намираха в безспорни испански води. Огледа хоризонта. Инагуа бе далеч зад тях; трябваха им пет часа плаване, а островът не предлагаше много закрила. На север ги примамваха Кайкос, но вятърът беше от североизток и нямаше да могат да развият добра скорост. Остров Търк на изток все още не се виждаше — а и се намираше в посоката на приближаващите платна.

Трябваше да вземе решение. Нито една от възможностите не беше особено добра.

— Смяна на курса — каза той накрая. — Обръщаме към Кайкос.

Ендърс прехапа устна и кимна.

— На работа! — изкрещя той и екипажът наскача по фаловете. „Касандра“ се обърна срещу вятъра и се насочи на север.

— Спуснете ги — каза Хънтър и посочи платната. — Трябва да наберем скорост.

— Тъй вярно, капитане — отвърна Ендърс.

Кормчията се мръщеше недоволно и имаше основание, тъй като платната на хоризонта вече се виждаха ясно и с просто око. Другият кораб ги настигаше; брамселите му вече се издигаха над хоризонта, а след тях се подаваха фоковете.

През далекогледа Хънтър видя, че брамселите са три. А три мачти със сигурност означаваха боен кораб.

— По дяволите!

Пред очите му трите платна се сляха в един правоъгълник, после отново се разделиха.

— Настига ни — каза той. — Определено ни гони.

Ендърс нервно потропа с крака по палубата, докато стискаше румпела.

— Няма да им избягаме с това положение на платната, капитане.

— Нито с каквото и да било друго — мрачно се съгласи Хънтър. — Моли се за безветрие.

Другият кораб бе на по-малко от пет мили от тях. При постоянен вятър неминуемо щеше да ги настигне. Единствената им надежда беше безветрието — тогава по-леката „Касандра“ можеше да успее да се измъкне.

Понякога се случваше вятърът да затихне около залез, но също толкова често и се засилваше. Не след дълго Хънтър усети по-мощния бриз по бузите си.

— Днес нямаме късмет — отбеляза Ендърс.

Вече различаваха гротовете на преследващия ги кораб, розови от залеза и издути от вятъра.

Кайкос все още бяха далечно, влудяващо недостижимо убежище.

— Да обръщаме ли и да бягаме, капитане? — попита Ендърс.

Хънтър поклати глава. „Касандра“ може би щеше да се справи по-добре при попътен вятър, но така само щяха да отложат неизбежното. Хънтър стисна юмруци в безсилна ярост и загледа как платната на преследвача стават все по-големи. Вече се виждаше и горната част на корпуса.

— Линеен кораб, няма съмнение — каза Ендърс. — Но не мога да различа носа.

Формата на носа беше един от най-сигурните начини да се определи националността на кораба. Испанските обикновено бяха с по-притъпени носове от тези на англичаните и холандците.

Сансон се присъедини към тях при руля.

— Ще се биеш ли? — попита той.

Вместо отговор Хънтър просто посочи кораба. Корпусът му вече се виждаше напълно. Беше дълъг над сто и тридесет фута при ватерлинията и имаше две оръдейни палуби. Люковете на оръдията бяха отворени и тъпите носове на топовете се подаваха навън. Хънтър не си направи труда да ги брои; доколкото можеше да прецени, бяха най-малко двадесет, може би тридесет на десния борд.

— Прилича ми на донски — каза Сансон.

— Такъв е — съгласи се Хънтър.

— Ще се биеш ли?

— Да се бия с това? — отвърна Хънтър.

В същия миг бойният кораб се обърна и изстреля първия си залп към „Касандра“. Разстоянието още бе твърде голямо; гюлетата паднаха във водата до левия им борд, без да причинят никаква вреда, но предупреждението бе недвусмислено. След още хиляда ярда^[1] „Касандра“ щеше да бъде в обхвата на оръдията.

Хънтър въздъхна и рече тихо:

— Обърни по вятъра.

— Не разбрах, капитане — отвърна Ендърс.

— Казах, обърни кораба по вятъра и пуснете всички фалове.

— Тъй вярно, капитане.

Сансон го изгледа кръвнишки и се отдалечи ядосан. Хънтър не му обърна внимание. Гледаше как малкият му слуп се обръща по вятъра и моряците пускат въжетата. Платната заплющяха шумно и „Касандра“ спря. Екипажът се нареди покрай левия борд и загледа как бойният кораб приближава. Корпусът му бе напълно черен, с позлатени кантове, а гербът на Филип — изправени на задните си крака лъвове — сияеше на надстройката на кърмата. Испански, и още как.

— Можем добре да ги наредим, когато се опитат да ни превземат — обади се Ендърс. — Само да кажеш, капитане.

— Не — отвърна Хънтър. На кораб с такива размери трябваше да има най-малко двеста моряци и още толкова войници на палубата. Шейсетима мъже на открит слуп срещу четиристотин на по-голям съд? И при най-малкия опит за съпротива бойният кораб просто щеше да се отдалечи и да потопи „Касандра“ с оръдията си.

— По-добре да умреш със сабя в ръка, отколкото с папско въже на врата или докато проклетият огън на доновете ближе пръстите на краката ти — каза Ендърс.

— Ще чакаме — рече Хънтър.

— Какво ще чакаме?

Хънтър нямаше отговор. Гледаше как бойният кораб приближава толкова близо, че сянката на грота на „Касандра“ падна върху борда му. В сгъстяващия се сумрак се чуваха отсечени команди на испански.

Хънтър погледна към палубата на своя кораб. Сансон забързано зареждаше пистолети и ги пъхаше в пояса си. Хънтър отиде при него.

— Аз ще се бия — каза Сансон. — Ти може да се предадеш като страхлива жена, но аз ще се бия.

На Хънтър внезапно му хрумна нещо.

— Тогава направи това — рече той и зашепна в ухото на Сансон. Момент по-късно французинът се изниза.

Виковете на испански продължаваха. Към „Касандра“ хвърлиха въжета. Строени един до друг войници стояха високо над тях на главната палуба, насочили мускети към малкия слуп. Първите испанци се спуснаха на „Касандра“. Един по един Хънтър и хората му бяха смушкани с мускети и принудени да се качат по въжената стълба на вражеския кораб.