Джон Стайнбек
Към един незнаен бог (8)

8.

Джоузеф изчака две седмици и отново посети Елизабет. Есента настъпваше и водеше със себе си мъгли, които придаваха на небето сив оттенък. Всеки ден откъм океана прииждаха огромни облаци, пухкави като памук, присядаха за малко по върховете на хълмовете и отново отплуваха към морето, подобно небесни разузнавателни кораби. Червенокрилите косове се групираха в ескадрони и тренираха маневри над полето. Гълъбите, незабележими през пролетта и лятото, излизаха от скривалищата си и се скупчваха като гроздове по оградите и мъртвите дървета.

По изгрев и залез слънцето изглеждаше червено през въздушния есенен воал от прахоляк.

Бъртън бе отвел жена си на среща на съмишленици в Пасифик Гроув.

— Поглъща Господ — кисело отрони Томас, — както мечката поглъща меса преди настъпването на зимата.

Идващата зима натъжаваше Томас. Той като че се боеше от влагата и вятъра, когато нямаше да може да намери пещера, в която да пропълзи.

Децата в ранчото започнаха да очакват Коледа като нещо не чак дотам далечно. Те предпазливо подпитваха Рама как да се държат по зимните празници, за да се харесат на светиите, а тя се възползваше максимално от вълнението им.

Бенджи се излежаваше, уж болен, а младата му жена не разбираше защо никой не му обръща особено внимание.

В ранчото нямаше много работа. Високата суха трева в подножието на планината бе толкова буйна, че стигаше да се изхрани добитъкът през цялата зима. Хамбарите бяха пълни със сено за конете. Джоузеф прекарваше дълго време, седнал под дъба, в мисли за Елизабет. Спомняше си как седеше с прибрани стъпала, как държеше главата си така изправена, сякаш ако не бе прикрепена към тялото, щеше да хвръкне нагоре. Дойде Хуанито и седна до него. Тайничко погледна лицето на Джоузеф, за да разбере в какво настроение е, та да се пригоди към него.

— Може да си взема жена, преди да дойде пролетта, Хуанито — каза Джоузеф. — Представяш ли си, ще живее тук, в моята къща. И когато дойде време за вечеря, ще ме вика с мъничко звънче, а не с хлопка. Ще купя малко сребърно звънче. Сигурно ще ти е приятно да чуваш малкото звънче по вечеря, Хуанито.

Хуанито, поласкан от оказаното доверие, реши да разкрие своята тайна:

— И аз, сеньор.

— Ще се жениш, Хуанито! И ти ли?

— Да, сеньор, за Алис Гарсия. Имат документ, с който могат да докажат, че имат дядо испанец.

— Ами това е чудесно, Хуанито. Ще ти помогна да си построиш къща тук и тогава няма повече да се налага да яздиш отдалеч. Ще живееш тук.

Хуанито се засмя от щастие.

— И аз ще имам звънец, сеньор. Ще го закача на верандата. Само че моето ще бъде хлопка. За да не идвам на вечеря, когато чуя вашето звънче.

Джоузеф отметна глава назад и се усмихна на възлестите клони на дървото. Няколко пъти се бе канил да му разкаже шепнешком за Елизабет, но срамът да стори нещо толкова глупаво го бе възпрял.

— Вдругиден отивам с колата в града, Хуанито. Сигурно ще искаш да дойдеш с мен.

— О, да, сеньор. Ще седя в каруцата и вие можете да кажете: „Това е моят кочияш. Много го бива. Аз, разбира се, не карам коне.“

— Май искаш и аз да ти направя същата услуга — пошегува се Джоузеф с вакерото.

— О, не, сеньор, в никакъв случай.

— Тръгваме рано, Хуанито. Сега вече ще ти трябва нов костюм.

Хуанито не можеше да повярва.

— Истински костюм, сеньор! Не работни дрехи! Костюм със сако?

— Естествено, със сако. И с жилетка. А като сватбен подарък ще получиш верижка за часовник.

Това вече надхвърляше очакванията му.

— Сеньор — рече Хуанито, — скъсал се е един колан, отивам да го оправя. — И той се упъти към хамбара, защото трябваше доста да помисли по въпроса за костюма и верижката за часовник. Начинът, по който щеше да носи подобно облекло, изискваше размисъл и продължителни предварителни упражнения.

Джоузеф се облегна на дървото и усмивката бавно изчезна от лицето му. Той отново се загледа в клоните. Точно над главата му рой стършели бяха изградили ядро и то щеше да послужи за основа на крехкото гнездо, което тепърва започваха да строят. Джоузеф внезапно си спомни кръглата поляна сред боровете. Спомни си всичко, до най-малката подробност — странната скала, покрита с мъх, тъмната пещера, обрасла с папрат по входа, тихото бистро поточе, което бълбукаше от нея и бързо се прокрадваше надалеч. Представи си как кресонът расте във водата и движи листа в синхрон с течението. И Джоузеф изведнъж изпита желание да отиде на онова място, да седне до скалата и да прокара ръка по мекия мъх.

„Това е място, където можеш да избягаш, да избягаш далеч от болката, тъгата, разочарованието или страха — мислеше си той. — Сега още не се нуждая да бягам от тези неща. Трябва обаче да го запомня. Ако някога искам да се отърва от досадна неприятност, там трябва да отида.“ Той си спомни как се извисяваха високите стволове и как покоят над поляната сякаш можеше да се докосне. „Някой път трябва да надникна в пещерата и да видя къде е изворът“ — помисли той.

Хуанито посвети цял ден на поводите, на двата дорести коня и на каруцата. Миеше, полираше, вчесваше и четкаше. Накрая от страх да не е пропуснал да лъсне някоя частичка повтори цялата процедура. Медната топка на ока сияеше ослепително, токите до една лъщяха като сребро, хамутите блестяха като лачени, а в средата на камшика се ветрееше червена панделка.

Още преди пладне на големия ден той изкара впряга, за да провери дали прясно смазаната каруца не скърца някъде. Най-после сложи юздите, върза конете на сянка и отиде да обядва с Джоузеф. И двамата хапнаха по малко — един-два резена хляб, надробени в мляко. Привършиха, кимнаха си и станаха от масата.

В каруцата търпеливо ги очакваше Бенджи.

— Не бива да идваш, Бенджи — ядоса се Джоузеф. — Досега беше болен.

— Вече оздравях.

— Хуанито ще дойде с мен. Няма място.

Бенджи обезоръжаващо се усмихна.

— Ще седна на капрата — рече той, прехвърли се през седалката и полегна на дъската.

Тръгнаха по грубия коларски път. Бяха малко умърлушени, задето Бенджи идва с тях.

— Не бива да пиеш нищо, Бенджи. Беше болен — наведе се Джоузеф над облегалката.

— А, не! Аз отивам за нов часовник.

— Помни какво ти говоря, Бенджи. Не искам да пиеш.

— И капка няма да близна, Джо, дори насила да ме карат.

Джоузеф се отказа да го убеждава. Отлично знаеше, че Бенджи ще се напие най-много до час след пристигането им и той нищо не може да направи.

Листата на чинарите край поточето започваха да капят и пътят бе заринат в крехка кафява шума. Джоузеф дръпна поводите, конете преминаха в тръс и листата меко зашумоляха под копитата им.

Елизабет чу гласа на Джоузеф от верандата и бързо изтича горе, за да се приготви да слезе както подобава. Тя се боеше от Джоузеф Уейн. От последното му посещение насам бе мислила за него почти през цялото време. Нима можеше да откаже да се оженят, макар да го мразеше. Та нали ако откажеше, можеше да се случи нещо ужасно; той можеше да умре например или да я удари с юмрук. Преди да слезе в гостната, още докато беше в стаята си, извика всичките си знания на помощ — алгебрата, кога Цезар е акостирал в Англия, Никейския събор, глагола etre. Джоузеф не знаеше толкова. Вероятно единствената дата, която му беше известна, бе 1776 година. Какво невежество, наистина. Ъгълчетата на устните й се изкривиха от презрение. Очите й придобиха строго изражение. Щеше да го сложи на мястото му, точно както би направила това с някой всезнайко в училище. Елизабет прокара пръсти по талията си от вътрешната страна на полата, за да се увери, че блузата е прибрана. Оправи косата си, силно разтри устни с кокалчетата на пръстите, за да усили притока на кръв, и накрая угаси лампата. После величествено слезе в гостната, където я очакваше Джоузеф.

— Добър вечер — каза тя. — Четях „Песента на Пипа“ от Браунинг, когато ми казаха, че сте тук. Харесвате ли Браунинг, господин Уейн?

Той неспокойно прокара ръка по косата си и развали грижливо оформения път.

— Интересува ме преди всичко какво решихте. А кой е Браунинг — не знам.

Той не откъсваше очи от нея, гледаше я толкова жадно и умоляващо, че чувството й за превъзходство се изпари и всички знания се върнаха обратно в килийките си.

Елизабет безпомощно разпери ръце.

— Аз… Не знам — промълви тя.

— Тогава пак ще ви оставя. Още не сте готова. Освен ако не искате да поговорим за Браунинг. Или може би искате да излезем на разходка. Дошъл съм с каруцата.

Елизабет сведе поглед към протритата кафява пътека на зеления килим. Премести поглед върху ботушите на Джоузеф. Те бяха току-що намазани и лъщяха, само че не бяха черни, а многоцветни. По тях имаше и зелено, и синьо, и мораво. Съсредоточи се върху ботушите и за момент се почувства по-уверена. „Ваксата е стара — помисли си тя. — Сигурно я има отдавна и е оставена отворена. От това винаги се оцветява. И с черното мастило става така, когато го оставиш отворено. А той май не го знае и аз няма да му кажа. Да му кажа, значи да го допусна до себе си.“ И тя се почуди защо Джоузеф не помръдва.

— Може да повървим покрай реката — каза Джоузеф. — Реката е красива, но е опасно да се преминава през нея. Камъчетата са много плъзгави, разбирате ли?

Искаше да й разкаже как ще шептят крехките листа под колелетата, как от време на време при сблъсъка на желязото и камъка като змийски език ще се стрелва някоя дълга синя искра. Искаше да разкаже колко ниско е схлупено небето тази вечер, толкова ниско, че може да опреш глава в него. Ала, изглежда, трудно се изказваха подобни неща.

— Бих желал да дойдете — настоя той. Пристъпи към нея и срути сигурността, която съзнанието й бе изградило.

Изведнъж Елизабет изпита желание да се отпусне. Тя свенливо го потупа по ръкава.

— Ще дойда — каза тя. Почувства, че гласът й е ненужно висок. — Мисля, че бих искала да дойда. Учителската професия е напрегната. Нуждая се от чист въздух.

Изтича за палтото. По стълбата си тананикаше под носа. Когато стигна горната площадка, тупна два пъти с палеца на крака по пода като малко момиченце по време на пролетните танци. „Сега вече се обвързвам — рече си тя. — Хората ще видят, че излизаме заедно вечерта, а това означава, че сме сгодени.“

Джоузеф стоеше в гостната и гледаше нагоре в очакване Елизабет да се върне. Бе завладян от желание да разтвори тялото си пред нея, за да може да види всичко скрито, дори нещата, за които той самият не подозираше.

„Точно така — мислеше си той. — Тогава ще разбере що за човек съм, а като знае това, ще стане част от мен.“

Елизабет спря на площадката и му се усмихна. Бе наметната с дълга синя пелерина. Снопчета коса бяха полепнали по вълнения мъхест плат. Вълна от нежност към разпилените кичурчета заля Джоузеф. Той кратко се засмя.

— Идвайте бързо, преди да са оклюмали конете — каза той. — Иначе моментът ще се изплъзне. Искам да кажа, че гланцът, с който Хуанито е намазал поводите, ще потъмнее.

Той отвори вратата и когато стигнаха до каруцата, й помогна да се качи на задната седалка После развърза конете и затегна матовобелите пръстени на поводите. Конете се поразиграха и Джоузеф се зарадва.

— Студено ли ви е?

— Не. Добре ми е.

Конете преминаха в галоп. Джоузеф се почувства способен само с един жест да обгърне наедрелите звезди и целия небесен купол, земята, опасана с черни дървета, качулатите зъбери на планините — земната буря, застинала във връхната точка на порива, или огромните каменни вълни, безкрайно бавно потеглили на изток. Джоузеф не знаеше дали има думи на света, способни да опишат подобно нещо.

— Харесвам нощта — каза той. — По-силна е от деня.

От първия миг на познанството си с него Елизабет бе нащрек, готова да отблъсне всяко посегателство срещу грижливо защитената й, бронирана същност, ала изведнъж се случи нещо загадъчно. Вероятно причината се криеше в звука и ритъма на гласа му, вероятно нещо лично, загатнато в думите му, бе сринало до основи защитната стена, която бе издигнала около себе си. Тя докосна ръката му с връхчетата на пръстите си. Потръпна от удоволствие и се отдръпна. Гърлото й се сви. Дъхът й се учести. „Ще чуе как дишам като запъхтян кон — помисли си тя. — Срамота!“ — Нервно изхихика. Знаеше, че не я е грижа. Мислите, които бе потискала, слаби и бледи, скрити дълбоко в съзнанието, настрани от въображението, изплуваха на повърхността и тя видя, че не са мръсни и отвратителни като голи охлюви, както си бе представяла, а някак ведри и весели, и святи. „Ако докосне гърдите ми с устни, ще ми е приятно — помисли тя. — Радостта в мен ще бъде по-силна, отколкото мога да понеса. Бих му поднесла гръдта си с две ръце.“ Тя си представи, че това наистина се случва, и разбра как би се чувствала, когато топлината от тялото й прелее към устните му.

Конете силно изпръхтяха и се отбиха встрани от пътя, когато пред тях се изпречи тъмен силует. Хуанито бързо се приближи откъм страната на Джоузеф.

— В къщи ли отивате, сеньор? — попита той.

— Не, Хуанито, още не.

— Ще ви чакам тук, сеньор. Бенджи е пиян.

Джоузеф неспокойно се размърда.

— Така си и знаех.

— Той върви по тоя път, сеньор. Чух го да пее преди малко. И Уили Ромас е пиян. Уили е щастлив. Може би Уили ще убие някого тази нощ.

На светлината на звездите ръцете на Джоузеф бяха бели, държаха поводите опънати и леко подскачаха напред, когато конете мятаха глави, стегнати от юздите.

— Намери Бенджи — горчиво промълви Джоузеф. — Тръгваме след няколко часа.

Конете се понесоха напред, а Хуанито потъна в мрака.

Сега, когато съпротивата й бе сломена, Елизабет почувства, че Джоузеф е нещастен. „Ще ми разкаже и тогава ще му помогна.“

Джоузеф седеше сковано. Конете усетиха твърдата му ръка върху поводите и от тръс преминаха във внимателен, предпазлив ход. Приближаваха нащърбения силует на крайречните дървета, когато внезапно иззад храсталака прозвуча гласът на Бенджи:

„Estando bebiendo de vino.

Pedro, Rodarte y Simon…“^[1]

Джоузеф рязко издърпа камшика от гнездото и шибна конете толкова яростно, че после се наложи да дръпне юздите с всички сили, за да озапти устрема им. Елизабет жално изхлипа, когато чу гласа на Бенджи. Джоузеф не спря да опъва поводите, докато чаткането на копитата по твърдата земя се укроти и премина в сложния ритъм на тръса.

— Не съм ви казвал, че брат ми е пияница. Трябва да знаете какво е семейството ми. Брат ми е пияница. Нямам предвид, че от време на време отива да се напие както всеки нормален човек. Болестта е в кръвта му. Сега вече знаете.

Той впери поглед напред.

— Онзи, дето пееше, беше брат ми.

Усети как тялото й потръпва от плач.

— Искате ли вече да ви изпратя до вас?

— Да.

— А искате ли да не ви досаждам?

Тя не отговори. Той рязко обърна конете и ги подкара по обратния път.

— Искате ли да не ви досаждам? — настоя Джоузеф.

— Не — отвърна тя. — Държа се глупаво. Искам да си ида вкъщи и да си легна. Искам да се опитам да разбера какво чувствам. Честно.

Джоузеф отново усети задоволство да гъделичка гърлото му. Наведе се към нея, целуна я по бузата и отново пришпори конете. До портата й помогна да слезе и я изпрати до вратата.

— Сега тръгвам. Ще опитам да открия брат си. След няколко дни ще дойда пак. Лека нощ.

Елизабет не изчака да си тръгне. Легна, още преди шумът от колелетата да е затихнал. Сърцето й биеше така силно, че ударите му сякаш отекваха в главата й. Те заглушаваха всичко, но най-сетне тя успя да различи звука, който очакваше. Той бавно приближаваше към дома — красивият пиян глас. Елизабет се напрегна да устои на изгарящата болка, която идваше с гласа.

— Безполезен е, знам това! — прошепна тя. — Пиян, безполезен глупчо. Трябва да направя нещо, нещо почти вълшебно.

Тя почака, докато гласът стигне до къщата.

— Ето сега му е времето. Това е единствената ми възможност.

Тя завря глава под възглавницата и прошепна:

— Обичам този човек. Колкото и да е безполезен, обичам го. Никога не съм виждала лицето му и го обичам повече от всичко на света. Господи, покажи ми правия път. Помогни ми да имам този мъж.

После притихна, заслушана в очакване на отговора, на резултата от заклинанието. Той дойде след последния изблик на болка. Омразата към Бенджи измести болката, омраза толкова силна, че Елизабет стисна челюсти и оголи зъби. Почувства как кожата й изгаря от омраза и как ноктите я болят от желанието да ги забие в него. После омразата я напусна и отлетя. Тя с безразличие чу как гласът на Бенджи се отдалечава и все повече отслабва. Елизабет легна по гръб и кръстоса китки под главата си.

— Скоро ще се омъжа — тихо промълви тя.