Джон Стайнбек
Към един незнаен бог (11)

11.

Впрягът тръгна през дефилето. Конете вървяха странишком, вдигаха копитата си високо и накланяха глави към реката. Джоузеф трябваше силно да опъва поводите. От натиска на крака му спирачката скърцаше. Когато излязоха от тясното пространство, конете се върнаха в познатия ритъм на дългото пътешествие. Джоузеф ги спря и помогна на Елизабет да се качи. Тя се настани, старателно придърпа наметалото около коленете си и пусна воала.

— Ще минем през града — каза тя. — Всички ще ни видят.

Джоузеф цъкна с език на конете и отпусна поводите.

— Това притеснява ли те?

— Естествено, че не ме притеснява. Даже ще ми е приятно. Ще се чувствам горда, сякаш съм извършила нещо необикновено. Трябва обаче да седя изправена и да изглеждам добре, когато ме видят.

Джоузеф се засмя.

— Ами ако никой не ни обърне внимание?

— Ще ни обърнат и още как! Аз ще се погрижа за това.

Тръгнаха по дългата единствена улица в Нуестра Сеньора. Конете се придържаха встрани от пътя, сякаш търсеха край къщите топлина. Жените излизаха от къщите и без да се свенят, вперваха очи в тях, махаха с ръце и изричаха новата титла много внимателно, защото тя беше като нова дума:

— Buenas tardes, señora.^[1]

После се провикваха през рамо към вътрешността на къщите си:

— Ven аса, mira! mira! La nueva señora Wayne viene.^[2]

Елизабет щастливо помахваше в отговор и се стараеше да изглежда достолепно.

Няколко пъти спираха за подаръци. Старата госпожа Гутиерес стоеше насред пътя, размахваше пиле, което държеше за краката, и кресливо описваше достойнствата точно на тази порода. Когато обаче то се озова на дъното на сандъка, където продължи да кряка, госпожа Гутиерес изведнъж се смути. Оправи няколко кичура коса и сплете пръсти пред корема си, после хукна обратно в двора, като размахваше ръце и викаше:

— No le hace.^[3]

Докато стигнат до края на улицата, сандъкът се напълни с домашни животни: две малки прасенца, агне, коза с лош поглед и подозрително набъбнало виме, четири кокошки и боен петел.

Когато каруцата изтрополи край бара, от вратата се изсипаха всичките му клиенти и вдигнаха чаши за поздрав. За малко бяха заобиколени от приветствени викове, после отминаха и последната къща и пред очите им остана само крайречният път.

Елизабет се облегна на седалката. Вече можеше да си отдъхне от почестите. Пръстите и се мушнаха под лакътя на Джоузеф и леко го стиснаха, после кротко се сгушиха.

— Беше като цирк — каза тя. — Все едно бяхме начело на парада.

Джоузеф си свали шапката и я сложи в скута си. Косата му бе объркана и влажна, в очите му се четеше умора.

— Те са добри хора — рече той. — Радвам се, че се прибираме вкъщи, а ти?

— И аз.

После внезапно каза:

— Понякога, Джоузеф, любовта към хората е силна и топла като тъгата.

Той бързо я погледна, изненадан, защото тя бе изрекла неговите мисли.

— Как се сети за това, скъпа?

— Не знам. Защо?

— Мислех за същото в този момент. Има моменти, когато хората, планините, земята, въобще всичко освен звездите е едно цяло и любовта към всички тях е силна като мъката.

— Значи без звездите?

— Да. Звездите никога не са част от него. Звездите са нещо чуждо, зло понякога, но винаги чуждо. Усещаш ли миризмата на пелина, Елизабет? Колко хубаво е да се завръщаш у дома.

Тя вдигна воала до носа си и вдъхна жадно и продължително. Чинарите бяха започнали да пожълтяват. Земята бе покрита с дебел килим от първите опадали листа. Впрягът пое по дългия път, който загърбваше реката. Слънцето бе слязло ниско над планините от страната на морето.

— Ще стигнем вкъщи много късно през нощта — каза той.

В гората се прокрадваше златистосиня светлина. Поточето клокочеше покрай заоблените камъни.

С настъпването на вечерта въздухът овлажня и се проясни и от това планините сякаш станаха твърди и остри като диаманти. Слънцето залезе. Джоузеф и Елизабет бяха така прехласнати от гледката на ясно очертаните хълмове, че не можеха да откъснат очи от тях. Чаткането на копитата и ромонът на водата засилваха унеса, в който бяха изпаднали. Джоузеф се бе втренчил в светлата линия по протежението на западното било и не смееше да мигне. Мислите му едва се точеха, но затова пък се превръщаха в картини, чиито образи се подреждаха по планинските върхове. Откъм океана доплува черен облак и полегна на билото. Мисълта на Джоузеф го превърна в глава на козел. Ясно виждаше жълтите, присвити очи, мъдри и пълни с ирония, и извитите рога.

„Зная, че наистина е там — мислеше си той, — големият козел, облегнал брада на билото на планината, вперил поглед навътре в долината. Трябва да е там. Има нещо, което съм чел или някой ми е разказвал, и то прави появата на козела от океана съвсем естествена.“ Джоузеф бе надарен със способността да сътворява неща, осезаеми като земята. „Ако призная, че козелът е там, той ще бъде там. Аз ще го създам. Той има голямо значение.“

Високо в небето прелетя ято птици. Те се премятаха, преобръщаха се, пърхаха с криле, загребваха с тях последните остатъци светлина и много приличаха на малки примигващи звезди. Кукумявка, излязла на лов, мудно премина над тях и нададе пронизителен писък, за да накара земните животинчета в тревата да потреперят от ужас и така да се издадат. Долината бързо се изпълни с мрак. Черният облак, сякаш уверил се, че е видял достатъчно, се оттегли обратно към морето.

„Не бива да се отказвам от козела — рече си Джоузеф. — Не бива никога да го предавам, като престана да му вярвам.“ Елизабет леко потръпна и той се обърна към нея:

— Студено ли ти е, скъпа? Ще завия коленете ти с чула.

Тя отново потрепери. Този път не толкова естествено, защото го направи нарочно.

— Не ми е студено — каза тя. — Наоколо е някак особено. Моля те, говори ми. Във времето има нещо, от което ме е страх.

Той си представи козела.

— Защо? От какво те е страх?

Хвана сплетените й пръсти и ги сложи на коляното си.

— Страх ме е да не се загубим. Светлината помръква. Изведнъж ми се стори, че се разпръсвам и разпадам като облак и се сливам с всичко наоколо. Джоузеф, усещането беше много приятно. И тогава прелетя кукумявката и аз се изплаших да не би, ако се слея напълно с хълмовете, после никога да не мога отново да се превърна в Елизабет.

— Така ти се струва само защото се смрачи — успокои я той. — Забелязвала ли си някога как се държат животните и птиците вечерно време? Отразява се на всичко живо.

— Не — отвърна тя и развълнувано се обърна към него, защото, изглежда, най-сетне бе открила тема за разговор. — Май никога през живота си не съм обръщала особено внимание на нищо. Сега ми се струва, че някой е почистил лещите на очите ми. Какво правят животните вечерно време?

Гласът й стана по-остър и прекъсна мечтанията му.

— Не знам — мрачно отвърна Джоузеф. — Всъщност знам, но трябва да помисля. Понякога е трудно да изразиш тези неща, разбираш ли — опита да се извини той. После замълча и се загледа в мрака. — Да — рече най-сетне, — точно така. Всички животни застават неподвижно с настъпването на тъмнината. Те дори не примигват, но започват да сънуват. — Той отново млъкна.

— Спомням си нещо — оживи се Елизабет. — Не знам кога съм го забелязала, но точно сега… Самият ти каза, че е от времето на деня, а тази картина е важна за това време на деня.

— Какво? — прекъсна я той.

— Котките държат опашките си изпънати и неподвижни, когато се хранят.

— Да — кимна той. — Знам.

— И само тогава те са изпънати, само тогава са неподвижни.

Тя весело се засмя. Сега, след като вече бе споменала глуповатото си наблюдение, осъзна, че то може да се приеме като ирония, насочена срещу сънуващите животни на Джоузеф. Стана й приятно. Радваше се, че се е сетила да го каже.

Той не забеляза дълбокия смисъл, скрит в думите за котешките опашки. Каза:

— Когато превалим онзи хълм и минем отново през гората край реката, през дългата долина, сме си вкъщи. Като стигнем върха, ще видим светлините на фермата.

Вече се бе стъмнило. Нощта беше черна и притихнала. Каруцата, натрапник в смълчаната нощ, се заизкачва в тъмнината по хълма.

Елизабет се притисна до Джоузеф.

— Конете знаят пътя — каза тя. — Подушват ли го?

— Виждат го, скъпа. Само за нас е тъмно. За тях е нещо като гъст сумрак. Скоро ще стигнем върха и ще видим светлините. Много е тихо — оплака се той. — Не ми харесва тази нощ. Нищичко не помръдва.

Изкачването на хълма като че се проточи цял час. Джоузеф спря конете да починат. Те наведоха глави и задишаха ритмично и учестено.

— Виж — каза Джоузеф, — ето ги светлините. Макар и да е късно, братята ми ни очакват. Не им казах кога пристигаме, но сигурно са се сетили. Гледай, някаква светлина се движи. В двора сигурно има човек с фенер. Том е ходил в обора при конете.

Около тях отново настъпи пълен мрак. Някъде отпред се чу тежка въздишка. После пропълзя нагоре към тях — топлият вятър откъм долината леко прошумоля в тревата. Джоузеф неспокойно промълви:

— Тази вечер над долината витае зло. Във въздуха се носи нещо враждебно.

— Какво казваш, скъпи?

— Казвам, ще времето ще се промени. Скоро ще започнат бурите.

Вятърът се усили и довя протяжния гърлен вой на куче. Джоузеф ядосано се изправи.

— Бенджи е отишъл в града. Казах му да не ходи, докато ме няма. Неговото куче вие. Всеки път, когато го няма, вие по цяла нощ.

Вдигна поводите и подкани конете да побързат. За миг те продължиха да вървят тежко, но после извиха вратове и наостриха уши. Сега вече и Джоузеф, и Елизабет чуха равномерното чаткане на галопиращ кон.

— Идва някой — каза Джоузеф. — Може да е Бенджи на път за града. Ще се опитам да го спра.

Препускащият кон приближи. Внезапно ездачът го спря толкова рязко, че той почти седна на хълбоците си. Писклив глас извика:

— Сеньор, вие ли сте, дон Джоузеф?

— Да, Хуанито. Какво има? Какво искаш?

Конят отминаваше. Пискливият глас извика:

— Скоро ще искате да ме видите, приятелю. Ще ви чакам при скалата сред боровете. Не знаех, сеньор. Кълна се, не знаех.

Чу се тъп звук от забиването на шпорите. Конят изпръхтя и се хвърли напред. После главоломно препусна отвъд хълма. Джоузеф дръпна камшика от гнездото и изплющя по гърбовете на конете. Те преминаха в тръс.

Елизабет се опита да надникне в лицето му.

— Какво става, скъпи? Какво искаше да каже?

Ръцете му се движеха напред-назад с юздите — толкова изкъсо ги държеше, но пак пришпорваше конете. Колелетата стържеха от допира със скалата.

— Нямам представа — каза Джоузеф. — Знаех, че нощта е лоша.

Стигнаха гладката равнина и конете се опитаха да намалят ход, но Джоузеф ги удари с камшика и те отново неравномерно затичаха. Каруцата така се клатушкаше и залиташе по неравния път, че Елизабет застопори краката си и се хвана за дръжката с две ръце.

Вече се виждаха сградите. Върху купчина тор бе поставен фенер и светлината му се отразяваше на прясно варосаната стена на обора. В две от къщите лампите светеха и когато приближиха, Джоузеф видя, че хората вътре се щурат напред-назад. Излезе Томас и застана до фенера. Каруцата спря, той хвана конете за юздите и ги потупа с длан по вратовете. На лицето му бе застинала особена усмивка.

— Бързо дойдохте — рече той.

Джоузеф скочи от каруцата.

— Какво става тук? Срещнах Хуанито на пътя.

Томас освободи юздите и се върна да отпусне ремъците на хамута.

— Ами, ние си знаехме, че рано или късно ще се случи. Говорихме си за това веднъж.

От тъмнината до каруцата изникна Рама.

— Елизабет, мисля, че е най-добре да дойдеш с мен.

— Какво става? — възкликна Елизабет.

— Ела с мен, ще ти кажа.

Елизабет погледна Джоузеф.

— Върви с нея — отвърна той. — Върви с нея в къщата.

Окът падна и Томас шумно отдели ремъците от мокрите гърбове на конете.

— Ще ги оставя тук за малко — обясни той и метна хамутите на оградата. — А сега ела с мен.

Джоузеф бе втренчил поглед във фенера и стоеше като вцепенен. Взе го и се обърна.

— Бенджи, нали? — каза той. — Лошо ли е ранен?

— Мъртъв е — отвърна Томас. — Мъртъв е от два часа.

Отидоха в къщата на Бенджи. Минаха през тъмния хол и се озоваха в спалнята. Там гореше лампа. Джоузеф се взря в изкривеното лице на Бенджи, запечатало възторг и болка едновременно. Устните се бяха дръпнали встрани и бяха оголили зъбите. Ноздрите бяха широко разтворени. На очите му бяха поставени половиндоларови монети. Те хвърляха матови отблясъци.

— Скоро лицето му ще се отпусне — каза Томас.

Погледът на Джоузеф бавно се плъзна към окървавения нож на масата до леглото. Сякаш гледаше някъде отвисоко и бе изпълнен със странно, силно спокойствие и необяснимо усещане за всезнание.

— Хуанито беше, нали? — попита той, макар да знаеше отговора.

Томас вдигна ножа и го подаде на брат си, а когато той отказа да го вземе, го сложи обратно на масата.

— В гърба — каза Томас. — Хуанито отиде до Нуестра Сеньора да вземе назаем от специалните ножове, за да свалим рогата на големия бик, дето беснее толкова. И се върна прекалено бързо.

Джоузеф вдигна поглед от леглото.

— Да го покрием с нещо, да го завием. Срещнах Хуанито по пътя. Каза, че не знаел.

Томас грубо се изсмя.

— Откъде да знае. Не е могъл да види лицето му. Видял и го наръгал. Искаше да се предаде, но аз настоях да те почака — каза Томас. — Та нали, ако има процес, наказанието ще се стовари върху нас.

Джоузеф се извърна.

— Мислиш ли, че трябва да викаме съдебен лекар? Направихте ли нещо, Том?

— Донесохме го тук и му вдигнахме гащите.

Ръката на Джоузеф се вдигна към брадата, приглади я и подви крайчетата навътре.

— Къде е Джени? — попита той.

— Бъртън я заведе у тях. Бъртън се моли с нея. Плачеше, когато излязоха. Сигурно е изпаднала в истерия.

— Ще я изпратим у дома на изток. Тук няма да се справи.

Тръгна към вратата.

— Трябва да отидеш и да съобщиш на властите, Том. Кажи, че е било нещастен случай. Може би няма да задават повече въпроси. То си е било нещастен случай.

Върна се до леглото и потупа ръката на Бенджи. После излезе от къщата.

На фона на небето се очертаваше тъмният силует на дъба. Бавно прекоси двора. Когато стигна до дървото, се облегна на ствола и погледна нагоре. Между клоните неясно проблясваха няколко бледи звезди. Ръцете му се плъзнаха по кората.

— Бенджамин е мъртъв — тихо промълви той.

Пое дълбоко въздух. Обърна се и се покатери на дървото. Седна в основата на големите клони и опря лице в грубата студена кора. Знаеше, че мислите му ще бъдат чути дори да ги изрече наум. „Сега разбирам смисъла на благословията. Разбирам с какво съм се нагърбил. Томас и Бъртън имат право да харесват или не харесват това или онова — на мен не ми е позволено. Не ми е позволено. Не мога да бъда нито щастлив, нито нещастен. Не ми е съдено да познавам нито доброто, нито злото. Дори чистото усещане за разликата между удоволствието и болката ми е отнето. Всички неща са едно цяло, а цялото е част от мен.“ Погледна към къщата, откъдето бе дошъл. Светлината в прозореца ту проблясваше, ту някой я затулваше. Кучето на Бенджи отново започна да вие. В далечината го чуха койотите и към воя се прибави лудешкият им кикот. Джоузеф обхвана дървото с ръце и силно се притисна към него.

„Бенджи е мъртъв, а аз нито се радвам, нито тъгувам. Нямам нужда от подобни чувства. Не откривам смисъл в това. Сега те разбирам, татко. Бил си толкова самотен, че не си чувствал самотата. Бил си спокоен, защото си бил над всекидневните неща.“

Той слезе от дървото и още веднъж каза:

— Бенджамин е мъртъв, сър. И да можех, нямаше да попреча на това. Няма нужда от изкупление.

И той тръгна към обора. Крайно време беше да оседлае кон и да отиде при голямата скала, където го очакваше Хуанито.